На 10 юли 2022 г. на 78-годишна възраст почина Васил Гъдев. Един от пионерите на баскетбола в Габрово и безспорно най-успешният местен състезател за всички времена. 25 години е активен съдия, 45 години е отдал на Националната съдийска комисия. Главен секретар на комисията за ветерани към БФБ. Един от инициаторите за възраждане на БК „Чардафон-Орловец“, заместник-председател на управителния съвет на клуба от 2009 година. досега. Носител на златната значка на БФБ „100 години баскетбол в България“. Ерудиран, скромен, сърдечен, добронамерен, обаятелен, респектиращ, влюбен в спорта, баскетбола и Габрово, винаги амбициран да гони целите си. Такъв бе Васил Гъдев, за най-близките си приятели - Малката Гъба, за всички останали - просто Гъдев. Една последна среща с него – с баскетболиста, с човека, с приятеля – интервю с Васил Гъдев от 2009-та – годината на неговото завръщане в Габрово. Публикувана е на 19 декември 2009 г. в бр. 291 на "100 вести". Добавени са снимки от събития след тази дата.

Васил Гъдев: „Не спирам да търся

предизвикателства”

Васил Гъдев е роден на 6 юни 1944 г. в Габрово, починал на 10 юли 2022 г. Завършил Априловска гимназия, учил в Института по хранително-вкусова промишленост в Пловдив. По-късно завършил мениджмънт и маркетинг на международния туризъм в УНСС. Работил в Софийските мелници, в НИИ по зърнени храни в София. Бил е ръководител на учебен център на „Интерхотели“ като заместник-директор в хотел „Шератон“. От 1988 до 2008 г. е бил директор на Софийската професионална гимназия по туризъм. Създател и първи председател на Асоциацията на училищата по ресторантьорство и хотелиерство. Бил е член на Националната съдийска колегия по баскетбол, наблюдател на БФБ на състезанията от Националната баскетболна лига. Бил е избран за зам.-председател на Управителния съвет на Баскетболен клуб „Чардафон-Орловец“.

- Г-н Гъдев, откога датира интересът Ви към баскетбола?

- Професионалният ми път в баскетбола започна в Априловска гимназия. Вече 50 години съм в системата на баскетбола – от първата ми тренировка през 1959 г., когато в Габрово имаше само един салон и той беше на Априловската гимназия. Спомням си, че желанието ми да бъда баскетболист надделя над още три спорта, с които се занимавах по онова време – в пети клас започнах лека атлетика, след това дойде волейболът, футболът. Накрая реших да се отдам на баскетбола и започнах да тренирам този спорт при условия, за които днешните млади хора могат да мислят, че са от приказките на „1001 нощ“, но с обратен знак.

- Кое беше онова, което предопредели Вашия избор?

- Моят баща д-р Никола Гъдев е един от основателите на ФК „Орловец“ през 30-те години. Той е сред инициаторите и създател на игрище „Орловец“ на Голо бърдо (стадион „Априлов“). Заслужил съдия по футбол и един от ръководителите на футболното съдийство в града. Неговото влияние и това на брат ми, който също играеше, бяха тласъка, насочил ме към спорта. Навремето в Габрово имаше няколко клуба и дружества - „Динамо“, „Локомотив“, „Септември“, „Червено знаме“ и т. н. Играеха се мачове между юноши. Всичко това ме впечатляваше, но накрая реших да се отдам на баскетбола. Въздействие върху мен оказа и книгата на Веселин Темпов, който е един от пионерите на баскетбола, сред най-добрите треньори на България по баскетбол. В нея той беше описал най-добрите баскетболисти на страната, които са представяли България на международен терен и с които по-късно имах възможност да играя. Така че първото ми тръгване към баскетбола беше в салона на Стопанското училище в „Майчина грижа“. Там имаше само един кош. Събирахме се вечерно време – Васил Калпазанов, Христо Николов, Петър Родев, д-р Николай Въгленов, Иван Драганов, Христо Донков - и под ръководството на Добрин Обретенов спортувахме. Това беше прохождащото баскетболно ядро. Впоследствие от София в Габрово дойде един много добър състезател – Писарев, който стана треньор на нашия отбор и се преместихме в салона на стадиона. Там имаше два коша, но никакви условия – без баня, без санитарни възли, само една съблекалня. В тренировките Писарев прилагаше своя опит като национален състезател и от него научихме много. В тези години габровският отбор се изгради и участва дълги години в „Б“ група. По-късно наш треньор беше Иван Хубанов и най-големият ни успех беше третото място в „Б“ групата с Косьо Драганов, Иван Драганов, Васил Калпазанов, Христо Николов, Пепо Радев, Васил Попито.

Васил Гъдев с Иван Господинов, Георги Глушков и Дончо Дончев при основаването на първия в България клуб на баскетболистите-ветерани - 15.03.2012 г.

И в Априловска гимназия имахме отбор. Тогава ставаха най-интересните състезания между габровските училища – техникума „Д-р Василиади“, АГ-то, Текстилния техникум. Ученическите първенства се провеждаха всяка година на площадката на „Динамо“, на „Васил Коларов“. По линия на Министерството на образованието се организираха окръжни турнири, които се правеха в Габрово, Дряново, Трявна, бяха тридневни. Няма да забравя турнира в Дряново, след който бях включен заедно със Стилян- Бастуна от Априловската гимназия в отбора на окръга, с който отидохме на зонално първенство в Плевен. Най-големият успех на Априловската гимназия беше през 1961 г., когато спечелихме зоновото в Троян и се класирахме за Републиканското в Плевен. В състава тогава бяхме Иван Драганов, Иван Ангелов-Гаруша, Деньо Господинов, Христо Донков, Стилян под ръководството на Мишо Новаков и Петър Ненчев, Бог да го прости, той толкова обичаше баскетбола, че заедно с него си правехме екипите. Купихме си специални гащета и фланелки, нарисувахме върху тях герба на училището. Тогава нямаше готови екипи.

- Били сте обзети от невероятен ентусиазъм. Според Вас защо голяма част от съвременните млади хора не са така запленени от спорта, че да късат като Вас от свободното си време и да се отдадат на любимата игра?

- Дори сам с топката съм си провеждал индивидуални тренировки в салона. Но в последните 20 години нещата много се промениха. Младото поколение като че ли не обича толкова спорта. То обича повече развлеченията, дискотеките, да гледа телевизия, да е пред компютъра. Информацията днес е много голяма, а ние нямахме такава. Ние се включвахме с желание във всяко едно предизвикателство, което излизаше пред нас, за да се реализираме. Много четяхме книги, гледахме филми, театри, ходехме на забави в „Неспокойна младост“. Аз съм се занимавал и с музика, бях контрабасист в ансамбъла на Чаракчиев заедно със Стефан Арменски, с Иван Попиванов и с други преподаватели. Учители и ученици бяхме едно цяло, много се уважавахме. И сега, ако ме попитат кой ми е бил класен или кой ми е преподавал по даден предмет, ще кажа, защото помня имената на всички мои учители.

Самият аз бях 20 години директор на училището по туризъм в София. Това е прекрасна гимназия, с прекрасни деца. Затова считам, че има разлика от училище до училище и от учителските екипи.

- Считате, че поведението на учениците зависи от училището?

- Училището е много важно – как ще възприемеш децата, как ще ги насочиш, как ще ги възпиташ. И понеже нашата гимназия беше в интересна сфера – туризма, децата повече бяха ангажирани в трудова дейност. Когато говорим за труд, трябва да знаем, че той е в основата за създаване на навици, за възпитание, за изграждане на взаимоотношения, на екип. Всичко това е било моята цел. Бил съм винаги прагматичен и съм търсил възможността да привлека личности от обществото, от живота, от професията, за да могат децата да видят примера.

Васил Гъдев по време на кастинга при опита за съставяне на мъжки отбор в Габрово - юли 2009 г.

- Учителският екип също трябва да има мотивацията за всеотдайна работа, не е ли така?

- Мотивацията идва не само от заплащането, но и от сърцето на самия човек – дали е отдаден на професията, дали ще се раздаде изцяло в името на младите хора. Всеки трябва да направи своята равносметка за заплащане, мотиви, какво трябва да даде от себе си, за да намери своето място и уважението на обществото. Във всички времена учителите са били будителите на народа, на обикновения човек, който е вземал пример именно от учителя. Неслучайно се е казвало, че тримата най-важни хора в дадено населено място са били кметът, попът и учителят.

- Обществото ли трябва да издигне престижа на учителя или той сам трябва да го направи?

- Винаги съм казвал, че общество-учител-ученик са като триъгълник, чиито върхове трябва здраво да са вързани един за друг. И не трябва да има различно отношение към учителя, чийто ученик се държи лошо в час и не можем да го санкционираме по никакъв начин заради поведението на неговия възпитаник.

- Тези връзки ли се скъсаха в днешно време?

- Те се скъсаха отдавна, още при настъпването на промените през 1989 г. Премахнаха се униформи, дисциплина, много порядки, които бяха в основата на реда в училище. Създаде се една анархия и се каза, че това е демокрацията, че всеки има право. Въпреки че младият човек гради своя характер, нравствените си устои и ценности точно в тези години, в юношеската си възраст. А ние го отпускаме и му казваме: „Оправяй се сам!“. Вкъщи родителите не могат да обърнат достатъчно внимание, няма разговор и детето остава самотно. Няма с кого да се посъветва, кой да му помогне да реши проблемите си. Родителят има друг проблем. Децата се чувстват като на самотен остров и е много ясно, че като намери среда, която да му въздейства, потъва в нея. В средата, която му обръща внимание. Имплантира се в нея, започва да забравя семейството си и много бързо се спуска към пропастта, ако средата е лоша. А тя обикновено е такава. Така че не искам да бъда на мястото на тези млади хора, защото те са поставени пред дилемата какво да правят със себе си. Те нямат цел. Ние трябва да работим с тях и да им поставим тяхната цел – дали ще стане музикант, спортист, учен. Дали ще продължи образованието си или ще стане добър работник, ние сме тези - училището и родителите, които трябва да отключим възможностите, способностите на младия човек и да разкрием мястото му по-нататък в живота. Въпреки че способностите са едно на сто, а 99 процента е труд. Но примерът е много важен.

Самият аз освен със спорт се занимавах и с музика, свирил съм с Минчо Минчев, бяхме в един оркестър. В Пловдив имах възможността да спортувам и да уча. Там бях в „Академик“ - Пловдив. Играех в „А“ група. Успях да се срещна с големите имена от книгата на Темпов – Илия Мирчев, Цвятко Барчовски, Георги Кънев, Виктор Радев, Пейчински, Мони Гяуров и много други. Част от тези спортисти са гостували и в Габрово, на нашата асфалтова площадка „Динамо“, на мястото на която сега е пощата. Там е идвал отборът на „Славия“ с много добри състезатели, с Джонджоров, който по-късно стана треньор на мъжката и женската им гарнитури. Гостувал ни е „Локомотив“ (София) с прекрасния си отбор – с Георги Кънев, Мони Гяуров, Кольо Пилов и др. Това бяха хора с по две висши образования и те играеха класен баскетбол. Така че баскетболът навремето беше своеобразен фитнес за интелигентните хора. Този факт още повече дава амбиция и желание да спортуваш, да се движиш в тези среди. Спомням си като студент първенството на „А“ група беше по седмица и се събирахме по 12-14 отбора в един град – в София, в Ботевград, в Ямбол, Пловдив. Там всички бяха събрани на едно място и всички общувахме пълноценно със състезателите на големите отбори като софийските „Локомотив“, „Академик“, ЦСКА, „Славия“, „Черноморец“ - Бургас.

- Какво беше мястото на треньора в съзирането на таланта и привличането му към определен вид спорт, водеше ли се битка за всеки състезател, сега така ли е? Как се разпалва страстта към спорта?

- Тук е и примерът на треньора. На човека, който трябва да направи селекцията на един отбор. Той трябва да търси по училищата, да намери подходящите деца с данни и желание и оттам да се формира отборът.

- Треньорът ли трябва да запали детето за спорта?

- Тук стигаме и до обяснението, до убеждаването, до личния пример.

- Самият Вие казвате, че благодарение на баскетбола сте се срещнали с легендите в спорта. Какво е да се срещнеш с големите имена, какво оставят те?

- Оставят първо почитание към тази легенда, че е вложил много труд и е защитавал имиджа на българския спорт зад граници. Той е бил кумир за мен. Освен разговорите, които съм имал с него, съм наблюдавал как играе, как се държи на игрището и извън него, отношението на обществото към него. Преценявал съм го от чисто човешката страна. Всичко това са комплекс от качества, които трябва да притежава добрият спортист. Затова считам, че спортът залага такива качества в спортиста, които ще му бъдат нужни и в живота. А колективната игра дава възможността човек да се бори за победата на отбора. Изгражда се способност за работа в екип. Точно колективните спортове – баскетбол, волейбол и т. н., развиват такива качества в човека. Благодарение на това, че толкова години съм играл баскетбол и съм се занимавал с този спорт, бях съдия, сега съм дежурен наблюдател в „А“ група на Националната баскетболна лига, успях да изградя у себе си такива качества. Та аз през целия си трудов стаж съм успявал да създавам добри екипи. Благодарение на баскетбола. Екипи от добри специалисти, с които сме работили много, разработили сме много технологии, внедрени в България.

На мач на "Чардафон" в София - за истинския фен пандемията не е пречка

- Заявихте, че спортът е изградил у Вас борбеност, кои бяха Вашите житейски битки?

- Винаги съм бил дисциплиниран човек. Поставял съм си цели, които съм постигал, но не с всички средства - позволени и непозволени. Използвал съм винаги интелигентността си, комуникационните си възможности и тези на убеждението. След като завърших гимназия, отбих военната си служба – а тя също оказва влияние върху младия човек, изгражда качества и не трябва да бъде отхвърлена и пренебрегвана, защото калява човека – работих в „Болшевик“, играех баскетбол и оттам отидох студент в Пловдив. Там се появиха нови предизвикателства пред мен – да уча и да спортувам, и то на много по-високо ниво. Участието в „А“ групата даваше възможност за младия човек да разкрива качествата си не само в страната, но и на международен терен. Така че първото предизвикателство пред мен беше да завърша висшето си образование и да играя баскетбол. След като приключих 4-те години, работих като началник смяна в изградено съвместно с английска фирма предприятие за производство на фуражи в пловдивско село. Там видях как работят английските специалисти – в тим, дисциплина и ред. Това беше за мен школа. Попаднах в екип от колеги, които бяха добри в професията и като хора. Имахме много точни взаимоотношения, работехме активно и всичко беше в интерес на предприятието.

- Важно ли е в каква обстановка започва своя трудов път младият човек?

- Много е важно. И аз винаги си спомням с умиление как бях приет в този колектив и как ми се даде възможност да работя, да раста – бях началник смяна, след това началник цех.

По-късно спечелих конкурс в Пловдивския университет, но гласуването в Академичния съвет не ме допусна на работа там. Което предизвика решението ми да отида в София и там да започна работа. Баскетболът ми помогна за това, защото ме срещна с директора на едно предприятие в София, който ме покани да стана началник цех в Софийската мелница. След 1,5 година кандидатствах НИИ по зърнени храни и станах научен сътрудник след конкурс. Така че отхвърлянето в Пловдив ми помогна да изкача още няколко стъпала. Но успоредно с професионалната си реализация продължих да се занимавам с баскетбол – започна съдийската ми кариера.

- Кое е по-сладко – съдийството или играта?

- Играта винаги е по-сладка. Съдийството е статично занимание и започнах с него, за да не се откъсна от играта – исках да бъда близо до състезатели, треньори, отбори.

- Комерсиализира ли се съдийството?

- Не. Навремето свирехме за по 1,70 лева. Сега заплащането е по-високо, но ако направим сравнение с европейските съдии, които свирят в Испания, в Италия, у нас е като подигравка със съдийството. А напрежението и проблемите на терените са големи. Въпреки това спокойно мога да кажа, че и съдийството помага за израстването на човека. Защото има ситуации на терена, с които би могъл да се справи единствено съдията.

- В продължение на 20 години, при различни правителства, сте бил директор на гимназията по туризъм в София. Как оцеляхте от политическите метли?

- Може би бях в списъка за изхвърляне, имаше в началото поголовна сеч, но ми помогна една габровка, която беше юрисконсулт в софийската Община. Вероятно е помогнал фактът, че съм млад директор, но след това се проведоха два конкурса, печелих ги и оставах.

- Знам, че в ресторанта на училището са се събирали живеещите в София габровци.

- Всеки четвъртък. Беше по моя инициатива. Ресторанта изградихме по европейски стандарт. Сега габровската общност се събира в ресторант „Опера“.

- Вашите ученици печелили ли са европейски награди?

- Много пъти. Инициатор съм и на Асоциацията на училищата по туризъм в България, Диана Иванова беше секретар. След като си дадох оставката, тя застана начело. Трябва да кажа, че наред с чисто професионалното обучение в училището създадох и много добри баскетболни отбори. С тях три пъти печелихме втори места на републикански първенства, а миналата година момичетата станаха републикански шампиони. Привлякох добри треньори, което даде резултат. Някои от нашите момчета и момичета бяха в националните гарнитури. Ето, Боев от „Рилски спортист“ например е мой възпитаник. Имам ученици, които в момента играят в чужбина. За мен това беше другото, което ме вдъхновяваше, че трябва да поддържаме баскетбола в ученическите среди. Винаги моето училище е било пример в това отношение и нямаше кой да ни бие в София по баскетбол, докато бях директор.

- Според Вас успешна ли ще бъде идеята за възраждане на габровския баскетбол?

- Трябва да бъде успешна. Габрово е имало традиции в баскетбола и те трябва да се възобновят. Тази база, която има в Габрово, я няма на друго място. И Георги Глушков заяви, че дори в София няма толкова добри зали. Тук има три училища с прекрасни зали, Университетът – също. Спортната зала е разкошна и тя е третата в България. Самоков, Варна и Габрово – там са добрите зали в страната. Затова идеята е да направим нещо сериозно и трайно. Считам, че хората, които са се захванали с възраждането на габровския баскетбол, са сериозни и всеотдайни и са обречени на успех.

- Вече сте пенсионер. Как преживяхте прекрачването към времето на раздяла с изключително динамичните дни?

- В момента преподавам в два колежа по туризъм в София и не се оставям на бездействие. Не крия, че ми е много тежко. Боледувах много и душата ми продължава да страда. Но не спирам да търся предизвикателства.