80 години от битката край село Балван

Memorialen-kompleks--Balvanska-bitka-
Мемориален комплекс "Балванска битка"
    На 28 март се навършват 80 години от двудневната Балванска битка, която Габровско-Севлиевският отряд води и излиза морален победител.

Срещу 38 партизани се изправя мощна воденна сила от 5000 войници, жандармерия, полиция, подкрепени и с авиация. сега сме свидетели как идеолозите на новата власт манипулират общественото мнение, отричайки историческите факти. А истината е, че партизанската съпротива у нас бе част от общата европейска борба срещу немското и италианско фашистки правителства и техните сателити. Такова беше и нашето, българското, правителство по онова време. 
    За Балванската битка е писано много, описана е подробно и в издадените книги, спомени на командира на отряда Иван Райков, Митко Яворски, Милчо Ангелов и други. От моето родно село имаше шестима партизани. Трима са убити, трима оцеляват. И тримата вече са покойници. Сред останалите живи участници в битката е моят брат - Трифон Андреев Трифонов - Ваньо. От него съм слушал неведнъж за преживяното, а то има много по-голямо въздействие от прочетеното. Самият той в едногодишното си партизанстване е от малцината, участвали във всички акции, сражения, снабдителни мероприятия и други действия на обединения Габровско-Севлиевски отряд. От редови партизанин стига до командир на чета.

Трифон АндреевПрез 2011 година Трифон Андреев бе отличен с почетен плакет  „Заслужил участник в антифашистката съпротива“ от Българския антифашистки съюз


    Роден е на 20 август 1924 г. в с. Петко Славейково. Завършва началното си образование с добър успех, но липсата на средства не му позволява да продължи учението си в гимназията или някакъв занаят. На 14 години през есента на 1938 г. отива в София и постъпва на работа като чирак в магазин за бои. 
    Получаваната заплата едва стига за храна. След 3-годишно чиракуване поради политически противоречия с чорбаджията защитник на фашистката идея, а брат ми е симпатизант и вече сътрудник на нелегалното антифашистко движение, напуска. Започва работа по строежите. В края на 1942 г. се връща на село. Работи каквато работа намери. Включва се в нелегалния РМС, става и ятак на партизаните. На 4 септеври 1943 година съгласувано с командването на Севлиевския партизански отряд организира акцията в село, след която към отряда се присъединяват четирима младежи - той, Христо Тодоров, Панайот Вълчев и 15-годишният Дочо Иванов Факиров.
    Първата му партизанска акция е тази в с. Коевци. Проведена е дни след преминаването му в нелегалност и е съпътствана с премеждие и емоция. В боя по превземане на общината хвърлена бомба пада между него и Ахмед Татаов. Той мигновено заляга, а останалият прав Татаров бива тежко ранен и впоследствие умира. По-късно е свидетел на раздялата на баба Съба Енева с трите й деца - Николай, Параскева и Владимир, които тя изпраща с майчина болка и благословия за партизани. На 18 октомври 1943 г. край с. Градница става обединението на Габровския и Севлиевския отряди в един. Първата му акция като такъв е в с. Бериево. След нея той напуска Севлиевския район и се отправя към Габровския балкан. За заблуждение провежда снабдителна акция в южната част с Химитли. Изтегляйки се към Балкана, биват открити. Води се бой, в който в крака е ранен Младен. Командването решава Младен и Митко Палаузов да бъдат отведени в партизанската „болница“ на Осеникова поляна. Човекът, на който са разчитали да пренесе ранения, е брат ми, сравнително най-здравият в отряда. Тук ще направя малко отклонение от „пътеката“. Знае се в какви трудни, непоносими за някои са били условията на партизанския живот. Ако ти липсва самодисциплина, неминуемо ще те връхлетят болести, паразити и всякакви несгоди, съпътстващи ежедневната житейска действителност. Брат ми е имал неотменим закон. При всяка почивка е сменял мокрите си чорапи и партенки, като ги е слагал в раницата на страната, опираща в гърба. Проверката на оръжието е другата неотменима задача.
    На 6 януари 1944 г. пред хижа „Узана“ е партизанската клетва. След нея, преминавайки по южния склон на Балкана, стигат до хижа „Бузлуджа“. Тук биват открити и водят бой. Подобно на случая в Коевци и тук хвърлена граната между брат ми и Любчо, които са на терасата на хижата и откъдето водят боя, е причина за убийството на Любчо. Брат ми се хвърля на пода и го предупреждава да стори същото, но уви... Малко по-късно, когато отделението му се впуска в преследване на противника, близо до паметника на Хаджи Димитър вражески куршум пронизва в челото Альоша. Където и да бивакували, снегът издайнически посочвал следите им. Така се случва на Варениците, Казалан, Равната гора. Въпреки превъзходството си врагът не успява да ги унищожи. Особено впечатлява победата им на Равната гора, където без да дадат жертва успяват да убият командира и няколко войника от преследваща ги рота.
    За да се отърват от зимната обстановка на Балкана, командването решава да се придвижат по-долу в Севлиевската низина, където снегът се е стопил. Установяват се край Крушево. Там на 28 март биват открити. За унищожаване на отряда биват мобилизирани всички налични сили, свободни от задължения от Плевенска област - войска, жандармерия, полиция, даже и авиация. Цялата тази армия е командвана от генерал Стефанов. Първата жертва е Страхил. При преследването падат Ненко Илиев - Лазар, Чавдар. Тежко ранен е командирът Владо. В този тежък момент брат ми и малкият Мирчо успяват да пленят двама жандармеристи, които веднага биват пратени да носят ранения командир. Това до голяма степен улеснява прехода. Вечерта командирът за спасение на отряда заповядва да бъде убит. Брат ми и Дончо ще трябва да му изкопаят гроб. Отказват с мотива, че земята е замръзнала. Това го спасява. Впоследствие с неимоверни усилия стига до Габрово, където пръстите на измръзналите му крака биват изрязани с кухненски нож.
    На следващия ден, 29 март, сраженията продължават. Отвсякъде обкръжени, те геройски се сражават. Както споделя брат ми, не са мислели за смъртта, нея са приемали като спътница, а по какъв начин да избягат от нея. При опит да унищожи картечно гнездо до него загива Дончо. За да се преместят на по-удобна позиция, трябва да преминат открита местност. Летящите постоянно над тях самолети убиват ранената Параскева - Соня и притеклия се на помощ брат Николай - Андрей. Картечният откос, с който са убити, облизва каската на брата и го зарива с пръст. Късметът отново го спасява. Идва втората спасителна нощ. Многобройните следи, оставени от преследващите ги, ги спасяват. Противникът не успява да установи посоката на тяхното изтегляне.
    В двудневните боеве загиват 13 партизани. Преследващите ги дават 18 жертви. В годините след 9 септември 1944 г., разглеждайки водените от партизаните битки, летописците отбелязват, че Балванската е една от най-успешните.
    Дни след битката, озверени, че не са могли да унищожат отряда, властниците жестоко се разправят с неговите ятаци и симпатизанти. Масови разстрели на такива стават в Крушево, Ловнидол, Габрово. В скривалището на Осеникова поляна биват убити Митко и Ганка Палаузови, Младен и Гошо. Селата са блокирани, стотици интернирани.
    Ще спра дотук спомените на брат ми. Извървеният път до 9 септември 1944 г. не е по-лек. Но както народът, така и властниците разбираха, че развръзката наближава. Към отряда започват да се присъединяват все повече младежи. На 9-ти вече е една респектираща сила.
    След промените наричаха партизаните с какви ли не епитети, а те отиваха да мрат не за служба и пари, а за идеята. Тя беше всички да живеят в едно общество на осигуреност за работа, здравеопазване, учение. Като пример ще посоча създателя на РМС и БРП в селото ни. Баща ми е един от най-богатите селяни. Не му е липсвало нищо. Заради дейността си лежи в лагера Еникьой в Гърция. Бил е заедно с проф. Тодор Павлов. 
    След 9-ти не търси облаги и постове, а става един редови служител в областния съвет по култура. Към какво се е стремял 15-годишният Мирчо, та да преживее такива мъки след измръзване на краката му, когато се налага без упойка да му режат от живото месо.
    Сега ги наричат "терористи" и "кашкаваладжии", те не заслужават такава "благодарност". Надявам се, очаквам, че не е далеч времето, когато тяхната саможертва ще бъде оценена достойно.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото