Мартин Иванов гостува в Габрово с най-новата си книга „Бившите хора“ на концлагерна България“

    На 11 март в Интерактивния музей на индустрията бе представена книгата на доц. Мартин Иванов „Бившите хора“ на концлагерна България“ на издателство „Сиела“. След столицата София, Габрово е вторият град, в който се организира нейното обсъждане. Инициативата за събитието принадлежи на колегията на Отдел „Държавен архив“ – Габрово и неговия началник Цветомира Койчева, подкрепена от Община Габрово. Иван Христов, директор на Исторически музей – Дряново и един от създателите на сайта за литература, изкуство и култура Tetradkata.com, е модератор на срещата. Още в началото на своите съждения по създаването и съдържанието на изданието авторът уточни, че „книгата се опитва да отмести завесата пред една тема, по която е мълчано дълго време, и ако не бъде описана, историята ще бъде загубена“. Според него темата за „бившите хора“ е с особено значение и защото повече от половин милион българи (според статистика от 1946 г. те са общо 6, 5 млн. души) попадат в класификацията „класови врагове“. И затова основната цел на книгата е „да се даде думата на ония хора, които са мълчали твърде много“ и на които „животът им рухва за дни, за часове“. Той заяви своето извинение, че „твърде късно“ успява да завърши този проект, който му отнема повече от 12 години. То е мотивирано и от факта, че „много от героите на този разказ“, с които започва „интервютата през 2010 г., вече не са между живите или вече не са във физическо състояние да могат да бъдат сред нас“. Книгата е призвана да „опази спомена за тази част от историята ни“. Събитието предизвика интереса на много габровци – различни по възраст, професионална и обществена ангажираност, сред тях и представители на „бившите хора“, което го моделира като изключително емоционален и съдържателен диалог.

    Доцент Мартин Иванов е доктор на науките и преподавател в катедра „Социология” при Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Той е автор на „над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанска история на България от Възраждането до наши дни“. Научни рецензенти на изданието са проф. д. н. Петя Кабакчиева, преподавател от Софийския университет, и доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“.

Водещият срещата Иван Христов и авторът Мартин Иванов

Още преди да бъде разлистена книгата, от корицата й читателят може да се запознае с понятието „бивши хора“, с което като „нажежено желязо комунистическата власт дамгосва близо половин  милион българи, принадлежали или просто обвинени, че са част от стария „монархически“ режим“. Авторът бележи, че чистки, репресии, експроприации, изселвания, дискриминация и концлагери са процесите и действията, през които тези „бивши хора“ са принудени да продължат да живеят, да се адаптират към трудното си битие. Това не е първото издание на тази тема, но докато предходните се базират върху документи от архива на Държавна сигурност, за настоящата книга са използвани и спомените, свидетелства за преживяното от оцелелите „бивши хора“.

Върху 374 страници книгата е структурирана в пет части: Увод, Първа и Втора глава, Заключение и Приложение. В Увода, именуван „Бивши хора“: Към унищожението на една класа“, се изяснява значението на словосъчетанието „бивши хора“, често определяни още като „буржоазни отрепки“, „стари елити“ и „недоубити буржоа“, както и на термина „реконверсия“ (наложен през 70-те години на ХХ век в поредица публикации на Моник де Сен Мартен, ученичка и съавтор на френския социолог и антрополог Пиер Бурдийо), който означава адаптация, приспособяване  или преквалифициране в зависимост от обстоятелствата и установения политически режим. Авторът счита, че „до промените от 1989 г. в българския политически контекст представителите на старите декласирани елити, както и техните деца и внуци, са възприемани, но и продължават да се самовъзприемат като „различни“ и „чужди“ на режима“.

Време е да падне тоя сноп. Рисунка Ал. Жендов

Понятието „бивши хора“ няма нормативно-правна определеност и то навлиза в България след 1947 г. като белег, с който се означават практически „класово чужди елементи“. Идва от Съветския съюз, където израза „бывшие люди“ се използва за ония, които загубват социалния си и обществен статус след революцията в Русия от 1917 г. Много широк е спектъра от професии и принадлежности, включени в понятието според документите от Държавна сигурност в следдеветосептемврийска България: доскорошни индустриалци, банкери, финансисти, предприемачи, търговци, чиновници от различните нива на централната и местната власт, дипломати, свободните професии на лекари, юристи, инженери и още царски офицери, полицаи, служители в службите за сигурност, духовенството, част от интелигенцията, селски стопани, които са собственици на около и над 100 дка земя, членове на дореволюционни политически партии, патриотични и националистически организации. Социалната категория на „бившите хора“ постоянно „набъбва непропорционално“ с включването дори на съпротивляващи се бедни селяни, занаятчии и работници. Всички те са обособявани в три основни подгрупи – „експлоататори“, „прислужници на експлоататорите“ и „лакеи на буржоазията“. Освен по политически и конюнктурни причини, са включвани и хора „по чисто лични подбуди (стари вражди, заграбване на жилища и др.)“. В края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век се въвежда за вътрешна употреба и по-общото понятие „вражески контингент“, а в следващото десетилетие (60-те години) с постепенното отпадане на опасността от „реставрация“ на стария режим понятието „бивши хора“ се дефинира като „онези, които в съзнанието и бита си носят отживелиците на миналото“. 

Според М. Иванов „историографията продължава да е в дълг към „бивши хора“, докосвайки се само по изключение до темата“. Те остават и „встрани от големите дискусии в литературата“. И малкото публикации за тях ги представят основно чрез официалните документи на репресивните органи, в които липсват „моралните дилеми“ - не се откриват „вътрешните терзания, разпъващи „бившите хора“ при изправянето им пред поредния съдбовен избор между чест и безчестие, болка и добруване“. Авторът счита, че има разминаване и при изследователските похвати – при едни от методите на изследване основни са „документалните масиви“, произведени главно от службите за сигурност; при други се следва „биографичния подход“ с акцент върху „гласовете на жертвите“ - привържениците на този начин на изследване считат, че „официалните свидетелства са непълни и едностранчиви по дефиниция“. А според документалистите интервютата могат да изкривят реалността и да заблудят обществеността относно истинността за процесите и отношението при пресъздаване битието на трите поколения „бивши хора“.                    
Настоящият изследователски проект си поставя важната задача „да обгледа в неговата цялост живота на „бившите хора“ на концлагерна България“ като използва и двете групи извори чрез „комбиниране на различните, но допълващи се регистри – „устните и мемоарни свидетелства“ като „по-подробните и достоверни“ извори за едни и „архивните материали“, които за други са повече „незаменим по стойността си източник“. Авторът отдава заслуженото на работилите с изключително обемния и разнообразен по теми архив на Комисията по досиетата – Вили Лилков и Христо Христов, осъществили през последните няколко години много точна и старателна работа и правят „солидни научни пробиви“ по темата за „бившите хора“ и „съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г.“ (2017, 2019 г.). Той отбелязва също умелата и внимателна работа на Диню Шарланов и Росица Любенова с архивите на ДС (2009, 2021, 2023 г.).

Регулиране на движението. Рисунка Стоян Венев

Същевременно с това доц. Иванов не пропуска да отбележи и един недостатък на архивното богатство на досиетата – неговата „едномерност“, т. е. че в секретните доклади липсват „късчета история“ или „гласовете на „бившите хора“. И защото, според него, те „понякога ни карат да се съмняваме в акуратността на дадената информация“, затова е нужно да се докаже „безпристрастността“ на ДС апарата. Именно с цел да се „обживи“ и „хуманизира“ официозният наратив“, той преплита в своя разказ документалните масиви на Държавна сигурност с 309 оцелели свидетелства на 287 „бивши хора“, които са „публикувани като мемоари, спомени и дневници или събрани като интервюта в рамките на различни проекти“, реализирани от Института за изследване на близкото минало (ИИБМ), Нов български университет, БНТ и др. (пълният им списък e включен в края на изследването).

Още през 2011 г. авторът събира известна част от тях и те му служат като основа, но и „първоначален подтик“ за реализиране на зародилия се у него интерес към темата. „Научното любопитство“ към нея не намалява въпреки „десетгодишното откъсване от академичния живот“ заради времето му (2011-2020 г.), ангажирано като председател на Държавна агенция „Архиви“, секретар на президента по култура, образование и национална идентичност, министър на културата, посланик във Финландия и Естония. Академичното му завръщане, поканата на проф. Ивайло Знеполски за включване в „биографичен проект на ИИБМ“ отново осмислят влечението му - не само научно, но и като морален дълг, към проблема. Пред него отново се появява възможността да обмисли хипотезите си, да обогати своите източници, да постави под съмнения „някои от ключовите си начални предположения“. Десетилетието, през което М. Иванов е встрани от темата, от друга страна му осигурява период за по-дълбоко вникване, премисляне, добавяне или отстраняване на едни или други елементи на своя разказ. Но в същото време то му носи и минуси – установява, че неговите интервюирани „бивши хора“ вече не са между живите. За събраните през 2010-2011 г. 14 на брой интервюта, подборът на участниците в тях е направен на случаен принцип, при който за автора водеща е „принадлежността им към идеологически дискриминираната след 9 септември група“. Благодарения на проучвания на учени от ИИБМ, той получава правото на достъп до още 23 интервюта.

Модерният "Дядо" Коледа: Не плачете, дечица, за всички ще има.. 
Рисунка Стоян Венев

При структуриране на темите за въпроси, те са формулирани около „съхраняване на минимум от проблеми, общи за всички „класови врагове“. За да запази „достойнството на жертвите“, доц. Иванов „анонимизира“ участниците в тях като посочва инициалите им, годината на рождение, кратко описание на техния произход и съдба. Тези методи на устната история са важни за „възкресяването на отсъстващите в докладите на Държавна сигурност гласове на „бившите хора“.“ Като преценява и риска за „известно повторение на отделни места“, чрез своя разказ той дава дума на „оцелелите свидетелства“ – важна цел на изложението „да бъде визуално подчертано оличностеното преживяване на забравените от историята ни декласирани членове на дореволюционния елит и техните наследници“.

Проведените интервюта и събраните спомени - важен извор на факти за създаване на книгата, са емоционалното свидетелство и според автора „единодушно потвърждават, че фамилната история „отпреди Девети“ или потенциално опасните й елементи се премълчават, за да бъдат опазени, доколкото това е възможно, деца и внуци“. И още той счита, че изданието е призвано след близо половин век „да се възроди в своята пълнота“ семейния спомен за „неговия нов живот в новото време“. Премълчават се моментите, които са травматични за семействата, но същевременно се установява, че „не се крие“, а напротив „целенасочено се възпитава“ у поколенията „фамилната „класова отчужденост“ от режима, установен след есента на 1944 г.

Използвани са и 62 свидетелства, филмирани от предаването „Джинс“ по БНТ - те са своеобразни биографични разкази пресъздадени със „съзнанието за „различност“ и „класова отчужденост“, което „косвено“ или „по необичайни пътища“ е „ успешно предадено на следващите поколения“. Мартин Иванов сравнява оцелялото след неизброимо много „политически превратности самосъзнание на декласираните дореволюционни елити“ със случилото се с „европейската аристокрация след Френската революция от 1789 г.“

Но с тази разлика, че „деградираните до „бивши хора“ български елити не успяват да съхранят и са „изцяло лишени“ от „фамилния си икономически, културен и социален капитал“. Затова и те „пренасочват стратегията си за оцеляване към наследения символен капитал“ – спомените, които са „повод за гордост и самочувствие“. Една от видеодокументираните чрез предаването „Джинс“ семейни истории е тази на Красимир Симеонов (писател), която е обобщение на запазената от поредната четвърта и пета генерация на „бившите хора“ жива памет за „родовата елитарност“: „Родовата памет е нещо изключително ценно. Това е нашата религия. Родовете ни, паметта, която остава за тях, хубавите неща, които са направени. Ние само така можем да живеем след смъртта си. В спомените на другите“. 

Базата на изворите се увеличава и посредством публикуваните (2010, 2015, 2021 г.) в четири тома спомени, дневници и свидетелства за периода 1944 – 1989 г. със заглавие „Това е моето минало“; чрез антропологична анкета „Върху храстите не падат мълнии. Комунизмът – житейски съдби“, публикувана през 2007 г.; двутомника „Историята, населена с хора“ (2005, 2006 г.), издание на Нов български университет; сборниците „На мегдана, на двете чешми“ с редактори Райна Гаврилова и Даниела Колева (2004 г.), „Техните собствени гласове“ със съставители Красимира Даскалова, Даниела Колева, Ренета Рошкева, Ваня Еленкова и Румяна Стоилова (2003 г.). Общо 1088 на брой са използваните издания, включващи рубриките „мемоари, дневник“ и „автобиография“. 

В първата част на книгата „В кръговете на ада: от терор към дискриминация“ М. Иванов прави опит да „картографира“ различните „кръгове на ада, в който са заточени оцелелите от чистки и терор „бивши хора“. Анализът на формираните „вертикални и хоризонтални кръгове“ на „мрачното пространство“ в концлагерна България (понятие използвано като подзаглавие на Стефан Бочев – „Белене. Сказание за концлагерна България“, 2003 г.) е основна задача на изложението в тази част. Съдържанието е „разчленено“ въз основа на „вида и интензитета на репресията – от терор и физическа разправа, през имуществена експроприация към относително по-меките форми на дискриминация въз основа на работа, образование, пътуване в чужбина“. Авторът определя, че тези условно определени „три кръга на страдание нямат твърди и ясно дефинирани граници“. Почти са неизвестни броят на жертвите от „червения терор“ и лобните им места. Данните варират между 5 и 30 хил. души избити без съд и присъда за времето през първите стотина дни на правителството на Отечествения фронт. Основно „жертви на насилията са кметове, свещеници, учители, адвокати, полицаи, политици, офицери, интелектуалци, стопански деятели“, но в немалко случаи са и „хора от средните нива на администрацията – общински съветници, бирници, началници на гари“.  Според доц. Иванов „с времето режимът „омеква“, „класовата борба“ отчасти отстъпва на „класовото примирение“, а терорът е заменен от дискриминация“. В края на първата глава е направена количествена оценка, базирана върху социологическо изследване „Градът и селото – 86“, проведено през 1985 г. Най-често въдворяването на „бившите хора“ е в райони от Централна Северна и Североизточна България, като Габровско е един от регионите в страната, в който са извършвани изселванията. До края на м. юли 1945 г. на ново местожителство са въдворени общо 4 325 семейства с 11 875 членове. За много кратко режимът на изселване е прекратен през 1962 г., но още в края на следващата година е възстановен. Общо през всичките години по данни на Диню Шарланов са изселени над 43 хил. души, като с посочените малки прекъсвания, тези процеси продължават до 1984 г.            
Във втория раздел „Стратегии за оцеляване и реконверсия“ са типологизирани „различните житейски стратегии“, които „бившите хора“ възприемат за приспособяване, за адаптация или преквалификация към „враждебността на средата“ след 1944 г. Съпротива (явна или тиха), бягство на Запад, примиряване до т. нар. „буржоазни лекенца“ - хора, които за да направят кариера или да се спасят от репресиите, „се слагат на комунистите“. Събраните от автора документи, спомени и интервюта са свидетелство за „пъстра“ вариантност, с „множество преливания от един към друг модел и нередки смени на стратегия“. Авторът формира три основни „поведенчески архетипа сред „бившите хора“ – първите бягат зад граница или от живота по принцип. По-голямата група от тези, които остават в „концлагерна“ България избират да се съпротивяват явно или тихо, да се примирят с обстоятелствата чрез „снишаване“, трети като се „пречупят“ чрез „пребоядисване“. Мартин Иванов посочва, че нерядко „едни и същи хора в различни моменти от техния живот и в зависимост от препятствията, които системата или случайността издигне пред тях, прескачат от една на друга жизнена писта“. 

Сред споменатите в книгата имена от Габрово и Габровско (родени или с родови корени) се откриват тези на Рада Москова, Коста Йотевски,  Андрей Момерин, Никола Мушанов, Петко Бочаров. 

В книгата са включени 23 карикатури на български художници-графици и карикатуристи – Стоян Венев, Борис Ангелушев, Марко Бехар, като за корицата са използвани рисунките „Време да падне тоя сноп“ на Александър Жендов (график и живописец, писател) и „Харен е риболовът тази година“ на Никола Мирчев (илюстратор и карикатурист). Те са включени като възможност за възприемане на събитията и личностите по определена тема чрез тяхната визуализация.         

В общо 48 таблици, създадени благодарение на две социологически изследвания (1968 и 1985 г.), са представени в проценти с осреднени стойности репресиите и дискриминациите, социалногруповата принадлежност, професионалното занятие и стопанска характеристика, образователният, интелектуалният и имуществен статус, политическата и обществена ангажираност на първите две генерации „бивши хора“. Анализ по същите показатели е приложен и при третото поколение. За да отдели по-добре „класово чуждите“ за властта елементи, Мартин Иванов прилага четири филтъра, при които етикетите „елит“ и „бивши хора“ са формулирани през образованието и професията на бащата. Всеки от четирите филтъра е „използван в комбинация с възрастта на лицата (родени до 1930 и до 1945 г.) и партийната им принадлежност или безпартийност. Количественият анализ е направен, за да допълва качествената характеристика в двете глави на изданието.  Към всички количествени данни, включени в отделните таблици е направен и текстови извод, който обобщава цифровата информация.

Един от многобройните, белязани като „бивши хора“ е д-р Рашко Рашков (осъден за шпионаж в полза на Нидерландия, след 1989 г. е сред инициаторите за възстановяване на Демократическата партия, народен представител в 37-то Народно събрание). В мемоарен документ, публикуван през 2013 г., той бележи: „Мнозина [от „бившите“] си отидоха с времето и техните разкази останаха ненаписани. Всички те бяха по някакъв начин пострадали от режима и вероятно над тях тегнеше умората от преживяното, от това, че бяха видели толкова много неща да рухват или да излетят без следа и сега не виждаха смисъл в такова усилие.“ Това е много точно и синтезирано обобщение за съдбата на всички, белязани като „Бивши хора“ в концлагерна България“. Една книга, която не поставя „изследователска рамка“, а насърчава „да събуди интереса на колегията“, за възбуждането на който, се надява и доц. Мартин Иванов, защото ще може да бъде още по-добре „уплътнена с нови изследвания на съдбата на трите поколения българи, обречени половин век да бъдат „бивши хора“. 

 Извадки от книгата "Бившите хора"

 „В това кърваво време загиват какви ли не. Загиват убийци, садисти, фанатици. Ала масата са просто другояче мислещи хора, които са били противници. Но и хора, които се очаква да бъдат противници. В тази кървава „профилактика“ загиват блестящи, зрели умове, прекършват се хиляди съдби“. (Д-р Петър Дертлиев, лидер на българските социалдемократи, народен представител в Шестото Велико народно събрание.)

 „Мъчил съм се да ги забравя, да освободя по някакъв начин паметта си от натрапчивия си спомен за тях [лагерите]… Не ми се отдаде! Бил ли си веднъж зад бодливата им тел – няма да го забравиш. Мъчил съм се поне да ги сведа в съзнанието си до незначителен епизод в живота ми… И това не ми се отдаде! Угнетяващо е чувството, че си грешник, че си белязан! Катериш стръмното, блъскаш в тоя живот, и като всеки друг и ти търсиш свое място, гониш своя цел… Стигнеш донякъде, спреш да си поемеш дъх… и не се оглеждаш, за да видиш докъде си стигнал, а се озърташ плахо и гузно няма ли някой да те посочи с пръст, да те препъне с твоите лагери и да те хързулне назад… Ти знаеш, че не си като другите. На теб нещо ти е отнето безвъзвратно – от мечтата ти, от вярата ти, от радостта ти… Имаш радостни мигове, но не можеш да се отпуснеш докрай и радостта ти никога не е пълна, както впрочем всичко останало. Живееш привидно спокойно, привидно свободно, привидно щастливо – изобщо живееш привидно, защото угроза тегне над главата ти – невидима, но постоянна – и те държи непрекъснато нащрек… Наистина, там не ни щампосваха номера по китките, както са правили с лагеристите във фашистките концлагери, но и ние бяхме белязани. И ние получавахме щампи – срамни, болезнени, незаличими щампи… в душите си“.  (Васил Мирчовски, актьор, драматург и режисьор, преминал през лагерите „Куциян“ и „Богданов дол“.) 

„Татко твърдеше, че за него изселването е по-тежко от лагера. Защото колкото и да е било тежко там, те са били свободни. Казваше ми: „Аз там [в лагера] можех да говоря с мои приятели, докато тука нищо не можеш да кажеш. Страх те е. Там нямаше заплаха за семейството или поне аз не я виждах, а тук тя е ежедневна“.  (Дончо Папазов, български мореплавател, икономист, журналист, син на известна фабрикантска фамилия, чийто баща е въдворен в лагера в Белене.) 

 „От този момент свърши моето детство. Наплашените деца предупредиха и останалите от училището. Пълна изолация. Никой не дружеше с мен. Едно малко, абсолютно невинно безпомощно момиченце, белязано и поставено в черния списък: „Това е детето на „онези“ хора, изселените“.  (Милка Станишева, изселена от с. Мадара, Шуменско.)

„Не съм в затвор, но затворен е за мене светът. И действително, какво могъщо изобретение! Да не можеш да се срещаш с никого – никой не желае да се срещне с тебе, защото го е страх, че ще бъде преследван; да не можеш да отидеш у никого; виждайки и чувствайки, че никой не те желае в къщата си от страх да не бъде обвинен, че общува с тебе… Този режим в някои отношения е по-лош от затвор. В затвора поне има едно „общество“, с което затворникът общува, размишлява и има надежда да излезе от затвора на свобода“.  (Никола Мушанов от Дряново, адвокат, един от водачите на Демократическата партия, министър в няколко правителства.)

„Той [бащата, адвокат] беше един от хилядите хора, на които не бе позволено да осъществяват способностите си, унижиха ги, затриха ги, лишиха ги от стремежи. Тяхната участ бе може би по-зла от тази на физически унищожените. За едните светът бе свършил с изстрел в тила или на бесилката, за другите той непрестанно умираше пред очите им. Години, десетилетия агония“. (Георги Данаилов, писател.)
    
„С какво облекчение след завръщането на баща ми от Белене, след като най-после го взеха на работа в „Балкантурист“ – Габрово, в графата „социален произход“ можех да напиша: „Баща – служител“. Беше формално, знаех си, там стоеше същият „класов враг“… Но аз стъпвах върху абсурда и вървях нататък. Доколкото ми бе възможно. А то не беше много“ (Рада Москова от Габрово, дипломиран медик, писател, драматург и сценарист.) 

„Жалко за нацията, жалко и за идиотите, които не само че оставиха неоползотворено едно интелектуално богатство, ами и като отпадък го изхвърлиха на сметището“. (Петко Бочаров, журналист, внук на Георги Бочаров – подвойвода на Дюстабановата чета.)