Размисли за една корона

Спас ТАШЕВ Коледните и новогодишните празници са и повод за
Размисли за една корона

Спас ТАШЕВ Коледните и новогодишните празници са и повод за размисъл и равносметка. Обикновено при изложението доброто е в началото, но аз ще започна с лошото.Като отраснал и получил средното си образование в епохата на комунистическия тоталитаризъм, бе м

Освен това нямах и лични мотиви да се прехласвам по неговото наследство, защото като заместник-председател на Държавната агенция за българите в чужбина бях уволнен през 2002 г. от премиера Симеон Сакскобургготски. За мен бе голям удар, тъй като проблематиката за сънародниците ни зад граница и техните права винаги е била сред водещите в моя живот.

През 2012 и 2013 г. ми се наложи да изследвам събитията от 1943 г. около спасяването на българските евреи и депортацията от т. нар. нови земи. Работейки с нацистките документи, ясно си дадох сметка, че последната инстанция на спасяването е българският държавен глава, което ме накара да преосмисля втълпяваното в детското ми съзнание и да погледна по един обективен начин на Цар Борис III и тежестта на неговите отговорности. След като мина представянето на книгата ми „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове“, по предложение на моя приятел от Израел Самуел Ардити, пожелахме среща с Цар Симеон II. Отидох с доза скептицизъм, защото все пак това бе премиерът, който ме бе лишил от възможността да работя активно по едно от призванията в моя живот. От продължителния разговор с Царя обаче останах с добри впечатления. Имах възможността на живо да констатирам дълбочината на неговите разсъждения, огромните му познания, такт и не на последно място държавническо мислене, изчистено от каквато и да било партийна политика. Всичко това ме накара да се замисля над случващото се и неслучващото се в България и да потърся примирение както в съзнанието си, така и на миналото, настоящето и бъдещето на страната ни.
В духа на добрите впечатления от личността на Цар Симеон II се вписва и излязлата неотдавна на българския пазар автобиографична книга „Симеон II. Една необикновена съдба“. Това съвпадна с 20-годишнината от зараждането на идеята да се отправи настоятелен призив към Цар Симеон II за завръщането му в България. Всичко това наистина поставя въпроса за размисъл и равносметката от установяването на бившия български монарх в своята родина.
Всъщност автобиографичната му книга до голяма степен дава отговори на всеки интересуващ се. Изданието е интересно от много гледни точки, защото описва спомени и интерпретации на различни по своя характер събития у нас и по света през 70-годишен период. Освен това стилът на писане на Цар Симеон II допълнително хвърля светлина върху черти от характера му, самокритичност и способност за анализ и правене на изводи. Затова четящият бива грабнат от книгата. Не е случаен фактът, че повече от месец след нейното представяне отзивите са само положителни.
От дистанцията на времето вече може да не е толкова вълнуващо, че прогоненият някога Цар се завърна в България и бе посрещнат възторжено. Цар Симеон II спечели демократичните избори и стана първият монарх, заел поста министър-председател. При неговото управление България влезе в НАТО и Европейския съюз. Ролята на Царя като ръководител на правителството обаче е много по-значима и трайна. Неговата основна мисия бе морална и стабилизираща – да посочи пътя на националното помирение и успокоената историческа памет, така необходими за нашето бъдеще.
От тази гледна точка заслужава да се запитаме каква е днес ролята на Цар Симеон II в обществения живот на страната?
След залеза на НДСВ от политическата сцена някои анализатори пророкуваха и минаване на Царя в сянка. Вероятно този процес трябваше да бъде подпомогнат от проточилата се сага с царските имоти и продължаващото им изземане от страна на държавата въпреки признанията, че тя не е добър стопанин. Прогнозите не се сбъднаха. Царят поддържа свой сайт, появява се на обществени места, открива събития с национално значение, приема чужди делегации, чуждестранни инвеститори, духовни водачи и много гости. Изяви се и като добър писател. Напоследък президентът Плевнелиев възложи на Цар Симеон II няколко мисии, с което на практика го превърна в специален пратеник на България. Не знам дали това е достатъчно, но знам, че една част от миналото ни не е намерила своето логично обяснение и съответно разрешение.
Няма спор, че установилият се в България режим през септември 1944 г. е недемократичен, че той слага началото на червена диктатура и че съответно прословутият референдум от 1946 г., довел т. нар. народна република, е бил фалшифициран. Въпреки всичко животът си има своята логика и републиканското устройство на България бе затвърдено с новата конституция от 1991 г. Този факт бе приет и от самия Цар Симеон II, който стана премиер под името Симеон Сакскобургготски. Тук дилеми няма. Въпреки това бившият премиер днес продължава да бъде възприеман като Цар Симеон II не само в България, но и по света.
Как да се примирят
тези два факта?
Решение на проблема може да бъде потърсено и намерено в процесите от недалечното минало. Защото през 1946 г. България стана не само република, но и Българската православна църква бе отделена от държавата. Църквата не престана да съществува, само бе отделена от държавния организъм и започна да функционира като самостоятелна институция, ползваща се с някои облекчения като например освобождаване от данъци.
Нещо подобно през 1946 г. се случва и с монархията. Царското семейство е изгонено от страната, но Българската корона като институция продължава да съществува, макар и зад граница. Нещо повече, короната е дадена от църквата и досега няма акт на БПЦ, с който да е отнета. Няма и официален акт на абдикация. Предаването на Българската корона по наследство се е регулирало от Търновската конституция. Днес неин носител е Цар Симеон II, но преди това е била носена от други. В други европейски държави, като Унгария например, след Първата световна война, има Унгарска корона въпреки факта, че няма неин носител.
Ако българите искаме да бъдем прагматични и да впечатлим света с толерантност и приемственост, трябва да приемем факта, че Българската корона продължава да съществува, а през 1946 г. тя само е отделена от държавата по примера на случилото се с БПЦ. Изхождайки от подобно разбиране, институцията Българска корона като наследена от миналото трябва да намери своето място в съвременна България с изработването и приемането на съответен закон. Царят като носител на Българската корона ще намери място в държавния протокол подобно на това на Българския патриарх. Като специфична дейност на Царя може да бъде отредено поддържането на контакти с кралските фамилии в Европа и по света, подпомагане на българските дипломати, акредитирани в държави с монархическо управление, изпълняването на ролята на специален пратеник на България, посредник в международни конфликти и други дейности. Имотите на Българската корона също би следвало да бъдат освободени от данъци и дори да бъде позволено да развива определена дейност в областта на образованието и културата, например поддържането на музей, посветен на държавността по време на Третото българско царство. Това би дало и определен международен статут на българския Цар, особено пред другите монархии. От подобен подход страната ни може само да извлече полза.
Въпреки че се е оттеглил от политиката, Цар Симеон II и днес прави всичко това. Не виждам защо тази дейност да не бъде официализирана? Още повече, че като държавен глава през периода 1943-1946 г. той днес не се ползва с привилегиите, предвидени за бившите президенти след 1989 г. С подобен подход ще направим мост и ще примирим миналото с настоящето. Ще създадем и един фактор на стабилност и приемственост в държавата, от който нашата идентичност ще черпи допълнително сили. Така ще покажем, че гледаме към нашето бъдеще и през призмата на специфичната ни историческа съдба.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото