Проф. Петков: Освобождението не е еднократен акт, не е и договор, наложен ни за национален празник

  Изключително интересната среща събра изследователи, историци, музейни работници, граждани, за да чуят и дискутират пътищата към Освобождението, които според автора не са еднократен акт за създаване на българска държава… нещо, което не става от раз.
Проф. Петков, който преподава нова история на България в Историческия факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, бе любезен да даде интервю за „100 вести“.

- Г-н Петков, организаторите включиха представянето на най-новата Ви книга в програмата за тържествата по повод 145 години от Шипченската епопея.

- Благодаря на организаторите на честванията и специално на Националния музей на образованието и Регионален исторически музей - Габрово, с които имаме много добри контакти, че включиха представянето на книгата ми „Пътищата към Освобождението“ в програмата, посветена на светлото събитие.

- Колко са „пътищата“ към Свободата, представени във Вашите изследвания?

- Винаги обяснявам, има го и на задната корица на книгата, че Освобождението не е еднократен акт, както обикновено някои си го представят, а други даже го свеждат до един договор, който ни е наложен за национален празник.

Процесът е дълъг, защото под освобождение трябва да се разбира създаването на новата модерна, национално обединена българска държава. А такива неща не стават за ден-два или месец. Затова пътищата към освобождението са два – еволюционен и революционен. През повечето време от доосвобожденския период българите вървят по първия път. И в просветното движение, и в националноосвободителните борби, защото това е по-сигурният път да се стигне до национално обединена държава. Революционният път, който се налага от радикалните революционери и чийто връх е Априлското въстание, е бърз като резултат, частичен – както всички знаят, и се очаква намесата на Великите сили, които са имали свои интереси. Всички договори и особено окончателният Берлински договор отразяват техните интереси, а не мераците и желанията на българите. Не можем да им се сърдим, след като българи са го предизвикали да го направят и са знаели, че резултатите ще бъдат частични. Истина, която трябва да преглътнем, защото тя не е удобна за нашето национално самочувствие, а именно защото историята е учителка, трябва да се научим неудобните истини от миналото да ги приемаме и да си направим изводи от тях.

- Често казвате, че историята е наука и изкуство.

- Да, историята е точна наука. В лекция при откриване на една от нашите университетски учебни години развих това, което е вече публикувано. Именно в нея обяснявам тази двойственост на нашето занимание – то е изкуство, доколкото е муза Клио, считана у древните гърци, и наука, подчинена на правила, ред, принципи. Напоследък става много актуално, пише се в социалните мрежи за тези сензационни откриватели, които си имат хипотеза, но няма никакви доказателства. Хвърлят го в пространството. И ако някоя медия го разпространи, хората започват да си мислят, че това е вярно…Става дума за скандални, сензационни тези - за нещо, което тези автори си мислят, че е станало, че е вярно. Затова казвам - науката изисква доказателства, ако не – другото е хипотеза.

- Изворните източници подкрепят истинността на публикациите?

- Например мои четири публикации относно стопанските възгледи на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев излязоха в издания на Центъра за стопанско-исторически изследвания. Също така имам голяма студия за Априлското въстание, Руско-турската война 1877-1878 г. Бих посочил и едно от малките мои открития - първият договор, с който завършва войната. Става дума не за Санстефанския предварителен мир, а подписания точно месец преди него договор на мира в Одрин на 19 януари 1878 г., в който се предвижда създаването на голямо българско княжество. Тъй като чета на студенти в Правния факултет във Велико Търново - „Български конституционализъм“, има няколко материала, свързани с идеите за държавно устройство, дебати по време на Учредителното събрание с три много важни негови решения, които не са вписани в конституцията. Въпреки това се уважават, спазват. Две от тях за столиците на България. С едно решение от 22 март 1879 г. по предложение на Драган Цанков то приема: „Търново да е историческа столица, а София – правителствена и административна. Едно предложение - две решения, и се спазват. Затова оттогава Търново чества 22 март за празник на града, а София, ако си спомнят по-възрастните читатели, много години Денят на София бе 3 април, а това е 22 март по новия стил. Другото голямо решение на Учредителното събрание е изграждане на храм-паметник на връх Св. Никола по предложение на депутата Стефан Берон, представител на Българското книжовно дружество. Решението е взето на 13 април 1879 г. Много по-късно, чак през 20-те години на XX век, започва изграждането на този паметник. Той днес е символ на българщината. Правилното му име е Паметник на възраждането, освобождението на българския народ или Паметник на свободата. Основният камък е положен през 1922 г. Интересно е да се знае, че при откриване на паметника на 26 август 1934 г. присъства един от депутатите на Учредителното събрание, взели това решение - Варненско-Преславският митрополит Симеон.

- В сборника присъства и темата за отношението между църква и държава?

- За нея имам и отделна книга. В случая я има „Концепцията за православното семейство“, „Българското църковно законодателство до края на XIX век“ и др.

- Доста място отделяте на темата за официалните празници?

- Да. В една голяма книга ги включвам от Освобождението до ден днешен. Тема, която ме занимава от много години. Как през годината се акцентира на едни или други дни.

Едва ли нашите читатели знаят, че 3 март българската държава има за национален празник само от 32 години, т. е. от 27 февруари 1990 г. Тогава Държавният съвет на НР България взема решение без никакво допитване, никаква експертиза и обществено обсъждане 3 март да стане национален празник, след като не е бил официален празник след 1944 до 1988 г. Това означава, че българската държава от 1879 до 1990 г. няма нищо повече от официални празници (и 9 септември 1944 г.). Много време преди това са били други дни. В момента, в който 3 март става национален празник, това го сакрализира някак и всяко говорене против изкуствено приподвдигнатото значение на тази дата от определени кръгове, които се заиграват с тази тема, почват да го представят едва ли не като национално предателство. А такъв термин в правото няма. Има държавна измяна… а национално предателство е емоционален възглас. Винаги споделям с публиката - да пробваме няколко - 5, 10… години, да сме с няколко официални празника. Да видим народът кой ден почита най-много, без да му се казва, без да се подтиква, пропагандира. Тогава ще стане ясно, че общобългарски празник вече над 150 години е 24 май. Празник, ненатоварен политически, който не събира и разделя хората, а се чества делото на българската държава, която чрез цар Борис и цар Симеон приютява учениците на Кирил и Методий, които отглеждат това дело и го разпространяват. Цивилизационно го дават на други страни да го ползват. Може 24 май да не е национален празник. Не виждам обаче държавник, който ще посегне на статута на 3 март по много известни геополитически съображения.

- Габрово продължи години да е център на Международна научна конференция, на която Вие сте научен ръководител.

- Да, осем издания за Старопланинския регион - история, икономика, култура. В настоящия сборник даже има някои статии, чиито теми съм чел на тази конференция. Силно се надявам, че тя ще продължи и вестник „100 вести“ гостоприемно ще отразява тези събития.

- Една щекотлива тема – за името на върха, е финал на сборника.

- Да, „Истината за върховете Св. Никола и Шипка“. Въпрос, поставян в последните десет години за възстановяване старото име на върха, но и досега без положителен отговор от държавните институции, към които бяха отправени исканията досега. Уеднаквяването на имената на двата старопланински върха чрез преименуването на Св. Никола/Столетов с името на съседния връх Шипка през 1977 г. затъмява спомена и обърква съвременника.