Людмила Каменова: „Недостъпната среда те прави различен“

Придвижвам се из града с помощта на медицински скутер, тъй като имам проблеми с краката. Чувствам се свободна с него да влизам единствено в „Кауфланд“, „Лидъл“, МОЛ. С голяма трудност влизам в поликлиниката на Колелото, защото мястото там е много тясно, за да се направи завой след подстъпа. Никой не следи как се правят тези подстъпи за хора с двигателни проблеми, с инвалидни или детски колички. На повечето места смятат, че това е някаква нежелана кръпка към сградата, която може да се направи единствено само по лош начин. Сякаш няма архитекти, които да проектират хубави и функционални подстъпи. Това не са капризи на хората с намалени двигателни възможности. Аз не съм болна на легло, не съм в кома и имам нужда от социален живот. Но как? Тръгвам със скутера и карам например до Дома на хумора и сатирата и искам да отида до дървената ладия от Митищи, край която има градинка с пейки. Няма как обаче да се влезе с инвалидна количка или скутера ми, защото има бордюри. Никъде няма скосяване. Толкова ли е било трудно да се замисли този, който го прави? Тръгвам по тротоара, но отсреща също няма скосяване и не може да се слезе. Връщам се на заден ход... Ако поискам да пия кафе с приятели, мога да отида единствено до „Глинените гърнета“, където е равно.

За мен е непрекъснато психическо натоварване да гледам как хората влизат тук или там, а аз не мога. Наистина имаме законодателство, което подкрепя хората с проблеми. Контролен орган трябва да следи за достъпността на сградите. Не знам кой е този контролен орган в града и може би срещу него трябва да заведа дело, защото този орган е виновен за това аз да нямам обществен живот. Аз искам например да отида на зъболекар – не, не мога. А ако нямах деца и близки които да ми помогнат? Затова всички хора в инвалидни колички изглеждат много нещастно. А защо да не изглеждат достойно? Аз имам приятел от Австрия, който е в инвалидна количка. Той има страхотно самочувствие. Снима клипове как си прави барбекю в двора си, как се движи с количката където си поиска. Сега даже се е оженил и не се чувства унижен по никакъв начин, макар да има двигателен проблем. Не знам защо в нашите закони не се подчертава, че можеш да направиш нещо, ако имаш пари. Например говорих с шефката на Автогарата. Искам да си сложа скутера в автобуса и да пътувам. Тя ми отвръща: „Ами аз нямам пари за платформа“. Затова аз не мога да пътувам. Така тези проблеми постепенно ме унищожават и ме затварят като затворник вкъщи. Ето, рисувам картини. Но искам да ги покажа някъде, искам да ги продавам. Как да стане това?

През 1993 година започнах да рисувам. Лекарите мислеха, че имам ортопедично заболяване. Нито един ортопед не ме прати на невролог. Чак през 2010 година аз отидох в Неврологична клиника в София и след многократни изследвания ми казаха, че имам наследствено сетивна мускулна полиневропатия. Заболяването е неврологично, не се лекува, но може развитието му да се забавя.

Живея в общинско жилище от 1997 година. Понеже имам време, чела съм много наредби за общински жилища в различни градове. Навсякъде е упоменато, че жилищата се използват определен период под наем и след това се продават. Никъде не забраняват наемателят да го купи. Бяха го обявили на търг без да ми го предлагат на мен. Постоянно идваха хора да питат и аз се чувствах много зле. Сега пак съм под наем, но има правило, че къщи и етажи от къщи не могат да се продават на наемателите...

Когато човек като мен се среща с толкова несправедливост, започва често да плаче от сутринта. Винаги си имам причина. Ако например те сполети природно бедствие, ще кажеш: „Ами няма как, не можем да се борим с природата!“. Но когато знаеш, че има виновен, той стои някъде и е недосегаем... И адвокати са ме разигравали – техните офиси също са недостъпни, а на посещение вкъщи не се наемат. Няма и нотариус на достъпно място. А може ли да отида на фризьор например?! От спедиторските фирми само „Иконт“ е достъпна. Аз пазарувам он лайн, защото не мога да вляза в магазини. В „Спиди“ чакам навън. Много пъти са ме обслужвали навън. От толкова унижения колко мога да поема? Затова контролният орган отговаря. Ако от него пратят предписание, че в еди какъв си срок трябва да направят достъп за хора с проблеми, няма ли да го изпълнят, ако ги заплашва солидна глоба?

Недостъпната среда те прави различен. В „Кауфланд“ например си като всички и нямаш нужда от никаква помощ, за да пазаруваш. Аз не се срамувам, че имам заболяване. И не искам да играя балет, спортни танци или нещо такова. Искам да мога да се движа без проблеми до всяко място, където ми е нужно да отида. Казват ми „Гледай позитивно!“. И аз искам да гледам позитивно в края на всеки ден, но...