Как спечелих моя първи милион

<p>Иван СерафимовЩе ми разказват някакви си пенюги там, някой си
Как спечелих моя първи милион

Иван СерафимовЩе ми разказват някакви си пенюги там, някой си Рокфелер, някой си Форд, Ротшилд, онова момче Бил Гейтс, за всичко друго ме питайте, не ме питайте само как съм спечелил своя първи милион! Абе, абдали с абдали, що да не ви питат? Не ви е ч

Да дойдат тука репортерките, всичко ще им кажа. Няма лъжа, няма измама! Че то първият милион е най-сладкото нещо. Прелива ми душата от сладост, мед ми капе на душата, като си спомня как спечелих своя първи милион. Че аз не усетих дори как станах милионер. За няколко седмици, за месец-два-три. То било проста работа, ама трябваше първо да разрушим тоталитаризма. И го разрушихме. Работливи и инициативни хора като мене колкото искаш. Запретнахме ръкавите и му таковахме такованката. Ама акъл трябва да имаш, пипе! Иначе работата е много проста. Че аз още по времето на диктатурата на пролетариата и в черното тоталитарно минало можех да стана милионер. Ама какво щях да ги правя тия милиони? Москвич си имах, апартамент си имах. Но тогава мечтаех само за слава. Имах нещо като телеграфна агенция, нещо като БТА, като „Фокус“, като агенция „Балкан“. Навъртаха се 10-12 млади момчета около мене. Пращах всеки с по пет-шест командировки от различни вестници. Но до едно и също място. Завивам и по половин самун хляб в един вестник, вътре слагах една буца сирене, македонска наденица, печена чушка и ги поръсвах с чубрица. И аз така бях започнал в черното тоталитарно минало. С пет-шест командировки от различни вестници до едно и също място. Тогава беше на мода палетизацията. Спира нощният влак на гара Дъбово. На втори коловоз. Тук се разминава с влака, който идва от морето. Подавам се аз през прозореца и виждам една бабичица си налива вода на чешмата на гарата. Аз се провиквам: 
- Хей, бабо, как върви палетизацията във вашето АПК?
А бабичицата вика:
- Кое, кое?
А аз й викам:
- Да ти го таковам в ушите глухи!
А тя мисли, че й правя комплимент за новите обеци:
 - Много са хубави. Сребърни. Вчера си ги купих от Житния пазар в Стара Загора. 
Аз не мирясвам: 
- А как се казва бригадирът?
- Манол се казва, Манол Паяка.
- А от кое село си?
- От Зетьово.
- А ти как се казваш?
- Ами думата ми Цура... Цура Дрангова... Па ти що питаш?
Но в това време насрещният влак с гръм и трясък влиза в гарата и думите на жената потъват в грохота на колелетата и скърцането на спирачките...
И аз пиша: „Баба Цура Дрангова е поела сред натегналите от кехлибарени гроздове лозя в ранната утрин. Попипва щастлива новите си сребърни обеци, които си е купила от пазара в Стара Загора. Между редовете се подава бригадирът Манол Паяка. Край шосето за село Зетьово са спрели огромни тирове, които ще отнесат жълтото грозде, сорт Болгар, по всички краища на Европа.
Бригадирът Манол Паяка, доволен и щастлив, защото трудоденят тази година ще надхвърли 8-9 лв., виква към баба Цура Дрангова, която ще даде и този ден своя принос за процъфтяването на родното АПК:
- Палетизация, баба Цуро, палетизация!
И така... Но веднъж взех, че сбърках имената на две бабички. Едната била ятачка, а другата - фашистка. Аз съм писал обратно. Че като се уплаши горката жена, че ще й вземат пенсията. А аз да взема да напиша, че фашистката била ятачка на партизаните, а ятачката - фашистка. И ме напъдиха. И секна бизнесът. Но нали нашият народ е казал: „Където е текло, пак ще тече!“. И потече не, ами до гуша потънах в лайна. На първия демократично избран президент тъстът имаше двор до моята къща. И аз навред разгласявах този факт. По митинги, в сградата на „Дондуков“ 32. Долу, в кръчмата. Че кой мислите, че ще стопанисва кръчмата. Аз, разбира се. Докато бях две-три години без работа в черното тоталитарно минало, изучих кебапчийския занаят по морето. Опознах свинекомплексите и снабдителите със свинско и телешко по цялата област. Отворих и един седмичен вестник. Ама как се казваше, не си спомням вече. „България за нас“ ли беше, как беше?! Но го направих не за друго, а за да ми имат доверие разпространителите и издателите на други седмичници. Блажени времена. Рокендролът беше млад. Колко сандвичи сме яли, нямахме пари. Абе кой ще ти даде сандвич без пари. Ходех по моя край, купувах прасета и препродавах, зареждах ресторанта на „Дондуков“ 32, въртях вестника, разпространявах още десет-дванайсет издания, но не им отчитах нито стотинка. Защото те бяха наследство от тоталитарното минало. И те фалираха до един. Но и това беше част от борбата с черното тоталитарно минало. Както е казал поетът: „Сери му в душата, че да те уважава!“ После закрих моя вестник, отидох в родния си край и ми загубиха окончателно следите. Идвах на два-три месеца на митингите на демократичните сили, както се ходи на фитнес или на аеробика. Да поддържам формата. Не че не скачах. Скачах - не, ами краката си щях да изпочупя. Първият демократично избран президент приведе маса пари на Общината за честване на годишнината от създаването на българската държава. Такъв сценарий написах, че хан Аспарух би се потресъл. Но имаше конници, конски опашки, пламъци, факли. Черен труд, ти казвам, робски труд беше, докато го писах. Пламъци хвърчаха от задника ми. Но тържеството мина и замина. На никой не дадох нито лев, аз прибрах до стотинка всичко, което от държавния бюджет беше предвидено за тържествата. Че за Рокфелер и за Форд, за Ротшилд и за не знам кой си ще ми говорите. Или за това момче Бил Гейтс, дето не може да си обърши сопола. Малко съм анаалфабетен, но ако пипна модерните технологии и образованието, ще видите вие една информационна империя, че свят ще ви се завие.
Че запомни това от мене, мойто момче. Няма по-сладка и по-лесна работа от първия милион. Нататък е трудно, нататък!
Отивам един ден преди години в Министерството на промишлеността и икономиката на „Раковска“, до Театър 199, при Божков, при Едит Гетова и при Иван Костов да ходатайствам за едно момче да го направят директор на един завод. А те ми викат: „Абе кой ще си губи времето да му пише заповед за назначаване, че да го назначаваме за директор, да го представяме на колектива. Само губене на времето. Я дай да му го продадем за един лев. Ами щом е тъй, викам, и извадих пет-шест лева и купих наведнъж пет-шест завода. Та ти казвам, то за това се иска пипе, акъл се иска. И чейне да имаш. А Рокфелер нека да лъска с кадифено парцалче ябълката, дето се търкулнала от една сергия, отрупана с плод. И да я лъсне с парцалчето, че да я продаде двойно подир това. Че какъв капитализъм е това, бе? То си е жив серсемлък. Да знаеш, няма по-лесно и по-сладко нещо от първия милион. Не съм искал да кажа как съм го спечелил. Че как да не искам?! Аз цял живот за слава се трепя. За всенародна обич и признателност. Пари не ми трябват, не ща пари. Пари си имам. Слава ми дай на мене. И обичта на масите!

Коментирай!

За да коментирате, влезте в профила си или се регистрирйте. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.

0 коментара

Към началото
  1. Още от Управленци

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня