Иван Мучев: “Футболът събираше по 8-10000 на стадиона и по 100-150 всяка вечер до Часовника или на ъгъла, до “Валентина”

Ivan-Muchev-igrae-v--a--grupa-osche-kato-uchenik-v-Mehanotehnikuma
Иван Мучев играе в "А" група още като ученик в Механотехникума

жи 100 години организиран футбол. „100 вести“ се присъединява към юбилея със специална рубрика, в която представя легендите на габровския футбол. Досега гости в рубриката бяха Веско Ганчев, Венци Петров, Михал Михалев - Матето, Йовко Топалов - Оката, Иван Камарашев, инж. Петьо Василев, Георги Димитров, Пешко Николов, Тодор Цветков, Рачо Бараков, Александър Маринов, Петко Петков, Васил Чилов, Тодор Тодоров, Илиян Василев, Димчо Данов, Христо Кирилов, Пламен Илиев, Емил Георгиев, Валентин Кунчев, Генади Цитлакидис, Искрен Писаров, Геоги Павлов (in memoriam).
Днес събеседник в рубриката е футболистът Иван Мучев.

- Г-н Мучев, Вие сте един от най-младите футболисти в габровския отбор в периода след обединението на „Чардафон“ и „Орловец“ и първото влизане на ЧАО в „А“ група.
- Да, аз започнах много рано в мъжкия футбол. В събота играех с мъжете, в неделя – с юношите. По това време бях ученик в Текстилния техникум.
- Имало е неписано правило – който учи в Текстилния техникум, може да играе само в „Орловец“, който е от Механотехникума – в „Чардафон“.
- Когато започнах да играя за мъжете, двете дружества бяха обединени, говорим за 1966 г. и след това.
Бяха разделени, когато аз бях „пионерче“ (така се наричахме след трети клас до 14-годишни). И когато единият отбор изпадне, отивам в другия и продължавам да играя с него.
Организиран детски, юношески футбол съм започнал от 1962-1963 година. Провеждаха се ученически първенства между класовете в самото училище, след това между училищата, после градски турнир, окръжно първенство - между окръзите, каквото беше административното делене на страната тогава. Спомням си, че ходих да играя в село Ковачите, Сливенско, с „Чардафон” и продължихме напред, а „Орловец” отпадна.
Минах през цялата градация – детски, юношески, младша, старша и мъжете.
- Имате мачове и в националния отбор.


- Имам 11 мача с юношеския национален отбор. С Павел Панов съм играл, той е мой набор - 1950 година. Ходехме на лагери, ходихме 10 дни на подготовка в Петрич, имаше турнири - мисля, на името на Тодор Горчев (носител на Балканската купа, 1932 година в Белград). Играехме с отбори от всички страни на тогавашния Източен блок. Даже последният беше в Сливен.
Най-интересното е, че в националния юношески треньор ми беше Сашо Илиев, който впоследствие стана треньор тук, в Габрово.
- Кои бяха първите Ви треньори? Спомняте ли си имената на някои от талантливите тогава момчета?
- С децата работеше Стефан Датков, Той беше човекът, отдаден на футбола. Само това го интересуваше – нищо друго.
Като юноша треньор ми беше Бай Коста Велчев. И Датков продължи. След това Кольо Велчев - Буката.
Ние бяхме много силни като юноши, имаше талантливи момчета - Петьо Василев, Маджуна, Ван Химст...
- Кой е габровският Ван Химст? Заговори ли се за български футбол през 60-те, не може да мине без следа от победата срещу Белгия?
- Така го знам - по псевдоним, така общувахме като деца - чрез футбола. Едно светло, русо момче беше... като белгийския нападател сме го оприличили. Има двама сина, знам, единият е в Швейцария.
Истината е, че животът на момчетата в тези години - 60-те, 70-те, беше футбол. Аз живеех до басейна, където е и градският стадион. 8, 9, 10 години от живота ни преминаваха в игра с топката. Махала Долни Бакойци срещу махала Горни Бакойци - футбол по цял ден ... на сгурия, на асфалт, на поляна. И все нещо изскачаше от тези игри, излизаше нагоре. Датков беше влюбен във футбола. Той, треньорите като него ходеха да наблюдават училищните първенства и си избираха момчета.
Да не пропусна и името на Георги Табаков, който по това време беше председател на дружеството.
- Като казвате дружество, как изглеждаха финансово нещата тогава - имаше ли добро заплащане, стимули, условия, база?
- Както казах, аз започнах в отбора на 16 години и играех за една стипендия от 30 лева. Но 30 лева бяха много пари.


Когато влязохме в „А“ група, първият път - 1969/1970 г., ни дадоха по три метра плат от „Георги Генев” и по една премия - мисля, беше 80 лева.
Имаше един период бяхме 11 футболисти само. Ходихме на един мач с „Миньор“ - Враца (имаха и „Ботев“, и „Миньор“). Стефан Беровчето беше 11-ият човек и същевременно шофьор на един джип. Даваха ни от ДАП-а един джип и с него ходехме на мачовете.
Преценете колко е било бедно дружеството тогава, но играехме. В „Б” група играехме. И не сме искали пари. Сега играят за милиони.
- На една от снимките в личния Ви архив „Янтра“ приема Цска на стадион „Христо Ботев“ и ясно се вижда, че „червените“ са с „адидаски“, а бяло-зелените нямат характерните три лентички на бутонките.
- Първите ми футболни обувки бяха „адидаски“ - баща ми ги донесе от Швейцария. Те бяха едни тутмаци - хубави, пак футболни, но много тежки. После се появиха по-модерни „Адидас“ - даваха по десетина на футболен клуб. Аз носех малък номер и се намираха за мен. Да, с „Адидас“ играехме, „Пума“ донякъде.
Имаше един Бай Митьо, който беше домакин в дружеството и същевременно обущар. Правеше бутонките ни с едни изрезки от кожа - напластява ги и ги закрепя с обущарски гвоздейчета. Шиеше, кърпеше, когато скъса някой обувка.
После дойдоха бутонките на габровската фабрика „Стадион“, която се специализира в производството на спортни обувки и на шпайкове с бутони, които се завиват.
- Тези снимки, където милицията едва удържа феновето, от влизането в „А“ група ли са? Какъв е Вашият спомен за този ден?
- Аз не играх тогава, бях резерва на пейката. Нашите поддържаха телефонна връзка с Ловеч. Ловеч трябваше да направи равен със „Спартак“ - Варна, хикс, и ние тук да бием „Добруджа”. Съдията ни даде две дузпи и бихме, а онези в Ловеч направиха 0:0.
Моето участие беше в предния мач - със „Спартак“ - Варна. Те ни водеха 2:1 и аз им вкарах втория гол, изравних някъде към 80-та минута, 80 и някоя, не си спомням точно.
Но извън статистиката, има един човек - енциклопедията на габровския футбол, който най-много помни - Красен Маринов.
- Разбира се, че ще поканим Красен Маринов. Той е много често споменавано име в досегашните срещи в рубриката. Вие на какъв пост играехте?
- Дясно крило и център-нападател бях. И като дойде Васил Тачев, започна на моето място.
Играх още 3-4 години приеха студент тук, във ВМЕИ, Механично уредостроене - редовно, и започнах постепенно, постепенно да се отделям от активния футбол. Две дини под една мишница трудно се носят. Имал съм периоди, когато сме на подготовка на Узана - зимна подготовка и зимна сесия. От Узана със студентска книжка идвам до института на изпит и се връщам обратно - пеша, с тичане.
- След института отивате в казармата, в кой отбор играехте като войник?
- В Сливен, в „А” група играх с Паро Никодимов, с Тошко Кръстев - вратаря, с Мехмед Османов, Светльо Мирчев, Юри Цанков, Рангелов от ЦСКА, Георги Илиев - Майкъла, играеше център халф.
С отбора на Сливен имам 8 гола. „Янтра” беше в „А” група, аз играех в Сливен. Срещу Петьо Василев играех, той беше ляв бек тогава, аз – дясно крило.
След следването служих година и половина и 1975 година се върнах. Каниха ме да остана да играя, но аз се отказах, не си представях как ще съм под шапка, военен.
Като бях в Сливен, треньор ни беше Серги Йоцов. Първата година се задържахме само с тичане. Аз бях един от най-техничните футболисти в отбора. Бърз, но нямах достатъчно скоростна издръжливост. Имаше един тест на Купър.


- Досега няма футболист да се е похвалил с покриването на този страшен тест. Поне Вие сте лекоатлет, тренирали сте.
- „Купър“ нямаше покриване. Той не беше само да тичаш, искаше се издръжливост, равномерно дишане, всичко. До четвъртата обиколка вървя, но после... Накрая, още играя в „Сливен”, се принудих да търся решение. Имаше един Михаил Желев, европейски шампион на 3000 метра с препятствия. Идва с мен в Сливен като персонален треньор и през цялото време тича заедно с мен и ми говори, от време на време ми слагаше на кръста, за да мога да го изтичам за 12 минути. То беше и физически трудно, и психически затормозяващо. Изкараш една обиколка, втора, трета... олеле още 5 как ще ги изкарам.
А съм играл заедно с един Арабов в Сливен - Николай Асенов Арабов, стигна до националния отбор. Той беше, абе по-мургав, по-нисък от мен, с едни големи крачки. При норматив 12 минути той го избяга за 11:10,00. Веднъж се изхитри и пресече стадиона покрай високия скок и го отстраниха. Арабов се амбицира и пак избяга обиколките - втори път, за по-малко от 12 минути. Отдаваше му се.
Аз бягах 60 метра за 7.4 секунди. Леката атлетика помага много. Освен футбол, съм тренирал и лека атлетика. Бях окръжен първенец на четирибой. Имаше 60 метра гладко бягане, висок скок, дълъг скок и хвърляне на топка. Спомням си треньора Вълчанов, ходеше с едни джапанки... той искаше да ме прави лекоатлет, защото бях много бърз. Леката атлетика дава двигателните навици, правилно да тичаш, да скачаш, затова е хубаво преди да започнеш с футбол, да се занимаваш с лека атлетика.
- Кои футболисти са Ви правили най-силно впечатление в Габрово - от Вашето поколение, от тези, които сте гледали като дете на стадиона?
- Не мога така да кажа категорично - всяко време, всяко поколение ражда добри футболисти... Може би Руси Пенчев е дал най-много за габровския футбол. Той можеше да играе на всеки пост - и център халф, и център нападател. После с годините като натежа стоеше повече отпред, но имаше нюх и бележеше много голове. Руси дойде от „Черно море”. ЦСКА го командирова една година в „Черно море” и тогава Манол Николов - Мъната го изтегли тук.
Вангел Стаматов е дал много. Той дълги години игра тук - започва с футбола в местния отбор и остава в него до края на кариерата си.
Помня футболисти и от по-старото поколение. Аз живеех в блоковете до басейна и все на стадиона бях. Помня Диман Джуров - Джоко, Йордан Ковачев - Даньо Муфтата, той играеше десен бек. Имаше един Стефан Варненеца, Стефан Танев от Стара Загора. Те бяха добри футболисти. Всяко поколение ражда имена.
Аз съм играл заедно с Петър Гердемски, Любо Данов, когато бях на 16 години, те играеха. Помня, че ходехме на подготовка в село Ягода, Старозагорско, и се учех на едно малко автобусче да карам, на самото игрище.
Тачката - Васил Тачев, дойде 1966 година. Гошо Павлов беше преди това тук, в юношите, живееше на булевард „Априлов” у вуйчо си. От „Славия” дойдоха Пепи Христов, Людмил Топузов, Мъната. След това дойде един Емил Лукач, Боби Харизанов... все добри футболисти.
Софиянците, които бяха дошли да играят в Габрово, не бяха комерсиални. Този Пепи Христов от „Славия” например, беше много добър. Спомням си, дойде един от София и Иван Василев, също много добър, мисля, че беше и зам.-министър, много начетен мъж, интелигентен - мислеше като играеше. Но ги няма на тези снимки, които Ви показвам.
По-предишният треньор на „Лудогорец“ - Георги Дерменджиев, и той мина през Габрово, играеше ляв бек тук.
От „Локомотив“ - София дойде Николай Асенов - Калаеца. Той не е играл в „А“ група, в „Б“ група игра Калайчето.
- Вие доста рано се отказвате?
- Да, започнах твърде млад и рано се отказах, от 16 до 26 години съм играл. Рано ме амортизира футболът, появиха се болки в колената. Продължих да играя след като се върнах от казармата в Габрово, после създадох семейство - 1976 г., родиха се децата... Имах образование, професия, започнах като конструктор, ръководител група, началник отдел станах и последно - заместник–директор в „Битови услуги“.
След това махнаха обединението и направиха една фирма „Алфа М”, всъщност последно бях заместник генерален директор на тази фирма.
- И сега продължавате на работите?
- Занимавам се със строителство, обектът е извън Габрово, доста голям, много се движа... но работата ме държи.
- Във Вашия род други футболисти има ли?
- Не, баща ми, Бог да го прости, е играл малко волейбол. Брат ми Любомир е футболист, той е 7 години по-малък. Бяха го взели в „Янтра”, игра две години и след това си хвана професията – той е добър техник. Играеше дълги години в машиностроителния завод, в ДМЗ „Янтра“.
- Какво Ви донесе футболът, с какво Ви помогна, какви качества разви?
- Футболът е спорт, който развива всички качества в един човек - организираност, дисциплина. Но трябва да даваш и ти от себе си.
Колко момчета дойдоха тук, в Габрово, започнаха да играят, да учат, реализираха се. Много от тях бяха от селата. Имаше един учител по математика Алев в Сградостроителното, през него минаха всички, които не бяха завършили. Беше взел футболистите под опекунство. Имаше и един друг - Костурски (баща на народния представител Тодор Костурски) - също много помагаше. Завършиха момчетата, някои после и висше образование като Георги Павлов.
Сега например, едно богато момче не може да стане футболист. Трябва като че ли да бъдеш беден, за да имаш стремеж да направиш нещо, да спечелиш нещо. Сега гледам, направили ремонт на училище „Св. св. Кирил и Методий“, хубаво, идеално игрище. Вървете да видите дали играе някой футбол, майки с колички само и тук-там някое дете кара ролер.
Не знам сега кой в града се занимава със спорт, чия грижа е, спортните училища ги закриха. Но поне два-три вида спорт е добре да се развиват на по-високо ниво. В Габрово имаше бокс (Бай Пенчо Ботев, бог да то прости), колоездене, хандбал, акробатиката на Лилян Александров, имаше спортове на национално ниво. Сега какъв спорт се откроява?! Христо Коев - Кучето можеше да спи в залата, име в хандбала. Иван Драганов в баскетбола. Отиваме в залите, на стадиона, гледаме, викаме. Хандбал, имаше живец в спорта. Ако сега съм футболист, ще спя на стадиона и само ще тренирам, за да мога да се изява – прекрасни условия има. Аз играех на сгурия, пръстите ми излизат от гуменките отпред, тати на две седмици ми купуваше гуменки.
Сега футболът не е любов, а комерсиална работа, за пари.
Гледам телевизия, много гледам мачове, всякакъв спорт и се ядосвам, извиквам, вълнувам се... Веднъж ходих на стадиона – стоя като мумия, няма какво да ме развълнува, да ме впечатли.
В онова време, за което говорим, 8-10000 се събираха на стадиона, качваха се по дърветата. Градът живееше с футбола. Тук, на площада, при Часовниковата кула по 100-150 човека се събираха да коментират, запалянковци. „Глупарника“ му казвахме - с добро чувство, на майтап. Или долу на ъгъла до тогавашния магазин „Валентина”, сега под редакцията, по 100-150 се събираха да коментират футбола. Вярно, че животът е друг, комуникации, интернет, на хората им дойде много, уморени са. Но ако има любов към тази игра, не само комерсиалност, нещата ще започнат да идват на мястото си, да изглеждат различно.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

1 коментара

  • Потребител
    Anonymous 2020-04-28 19:09:08

    Имаше пълни стадиони, защото имаше истински футболисти - обичаха играта и се раздаваха за нея

Към началото
  1. Още от 100 години футбол

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Препоръчано от редактора

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня