Художничката Моника Панова: „Изкуството на Кристо Явашев и Жан-Клод е идея, която е жива и след тях“

Топ новина! Monika-Panova
Моника Панова
Моника Панова е плевенска художничка. В картините ù се вижда и усеща един особен наивитет, който е приятен за този, който наблюдава.

Платната ù носят радост за сетивата и за душата. „Детето в мен е още живо и скача на ластик. Опитвам се да не го загубя, да го „храня“, за да може да „свети“. Не мисля, че съм пораснала. Светът на възрастните е много скучен, ангажиран, сив, а аз обичам цветовете и свободата. Когато рисувам, се откъсвам от реалността. Жизнено необходимо ми е“, разказва ни за поривите в самата нея. В Моника има извор, от който черпи, за да създава красота. Особено в тези трудни години, в които грозното и кича са завладяли делниците. „Намирам вдъхновение от детското пламъче в мен и от дивия огън на сина ми. Светът е жужи… Опитвам се да спирам, да поглеждам нагоре, да чуя шума на листата, трептящи от вятъра... Природата ми помага много. Селото ме вдъхновява. Там времето върви на по-бавни обороти. Една подпряна мотика на някоя телена ограда, която е „облечена“ с храст от къпини, ме вдъхновява. Простите неща са красиви, всичко друго е его и суета. Когато се возя в метрото към работа, обичам да наблюдавам хората и да предполагам как живеят, какви са по нрав. Понякога се вдъхновявам да ги описвам, друг път да ги скицирам. В тези трудни години се наблюдава пластмаса навсякъде - около и в хората. Чисто по детски предпочитам да си изградят мой си свят в един балон, в който да се чувствам добре“, споделя ни вътрешните си светове плевенската художничка. Още като дете е посещавала школи по изкуства. „Помня първата си награда от конкурс. Едно зелено плюшено куче. Пазя го някъде заедно с първата си грамота от 1991 г. Тогава беше популярно предаването „Ку-ку“ и награждаването се случи в НДК. Помня Куклата, големите лампи и многото хора, но все пак съм била на четири години. Брат ми освети филмчето на фотоапарата и за съжаление, нямам снимки, но ми е останал топъл спомен.“

Още от малка Моника обича да оцветява и да рисува. Благодарна е на родителите си, че са забелязали интереса ù и са помогнали за развитието ù. Школа „Колорит“, с ръководител Майа Ананиева, и школата към „Център за работа с деца“, с ръководител Вяра Савова, са ù помогнали в творческото израстване. „В „Колорит“ са ме записали още от детската градина. Мисля, че съм я посещавала около година и после съм прекъснала за известно време. Но имам конкретни спомени как рисувах. Темата беше Коледа или Великден, защото рисувахме Исус Христос. Със сигурност не е случайно, че помня точно това. После ходех при Вяра и открих магията на глината. С госпожа Савова участвахме в конкурси и имам грамоти. С нея и още няколко деца е първото ми пътуване извън България през 2000 г. Плевен беше побратим град с Кайзерслаутерн и ни бяха поканили на пленер. Пътувахме със Северняшкия ансамбъл. Никога няма да забравя това тридневно пътуване с автобус до Германия и престоя там. Толкова много смях, вълнение и усмивки. Върху маси работехме с глина, сложили гордо престилки, които да цапаме, а хората минаваха, снимаха ни, заговаряха ни и ни се радваха. Към този период започнах отново да ходя в школата на госпожа Ананиева. Много обичах да посещавам ателието и да рисувам. Там имаше особена енергия. Имаше аромат на бои и пастели, бурканчета с темперна боя. Подготвяхме се за различни национални и международни конкурси“, разказва ни Моника Панова за първите си стъпки в изкуството. През 2003 г. участва и печели конкурси. Годинате е истински успешна за нея. „Тогава е първото ми участие в международен пленер – „Мал Битолски Монмартър“ в Битоля. Много пъстро изживяване, което няма да забравя. Около седмица обикаляхме улиците, намирахме стари сгради с хубава светлина и всеки я рисуваше от негов ъгъл. Носехме едни куфарчета с бои, четки, моливи, статив под мишница и усмивки. Сядахме по тротоари, хора минаваха и ни питаха: „От дека сте?“. Най-хубавото е, че спечелих награда. Успоредно посещавах двете школи и бях много щастлива. Годините си минаваха, а за мен работенето с глина и рисуването с бои ми носеше истинско удоволствие. Трябваше да се ориентирам вече към кандидатстване за университет. Благодарна съм на госпожа Майа Ананиева и на госпожа Вяра Савова, че ме подготвиха и продължих пътя си в София в Нов български университет.“

Тя е печелила национални и международни награди. Участвала е в пленери. Пази два сребърни медала от Индия. През 2017 г. прави първата си самостоятелна изложба в Плевен в Къщата на художниците и сбъдва една от мечтите си. „Докато подреждахме картините в залите, се чудих реалност ли е всичко това. На откриването дойдоха много хора, които имаха интерес към творбите ми, а за един художник това е много важно. Хубав момент в живота ми“, спомня си този светъл творчески миг.

През 2005 г. е завършва Професионална гимназия по облекло и текстил. Следва в Нов български университет, специалност „Пластични изкуства и архитектура. Модул Интериорен дизайн“, но не работи по специалността си. Върху платната на Моника Панова можете да видите много котки. Казват, че същността на жената е котешка. „Честно казано, не харесвам много котки, но тези, които рисувам, ме забавляват. С тези котки показвам на хората да не се взимат много насериозно. Не знам жената дали е котка, по-скоро е хитра лисица.“ Друга тема, която се вижда в творчеството ù, е и майчинството. Върху платната ù често присъства и Божията Майка. „Майчинството е велико и трябва да бъде уважавано, а Божията майка присъства в самата мен. Това звучи доста откачено. Започнах да рисувам икони случайно или не. Първата икона беше изрисувана съвсем спонтанно върху едно парче счупен паркет, който брат ми донесе от някакъв строеж, на който работеше. Това парче дърво оживя в ръцете ми. Все още си я пазя вкъщи.

Когато се преместих да уча в София, си я взех с мен. След време отидох пред площада на храма „Александър Невски“. Там са изложени на дървени стативи икони, картини, антики, нещо като малък базар. Помня, че спонтанно попитах дали мога да предложа мои икони за продажба. Хората там доста странно ме погледнаха и ми казаха, че трябва да видят нещо мое, преди да ми отговорят. След няколко дни им занесох парчето счупен паркет с образа на Исус Христос. Бяха много мили и ми обясниха тънкости в рисуване на икони. След още време им занесох вече рисувана икона на платно. Тогава господин Янушев ме погледна, усмихна ми се и ми обясни, че не трябва да е на платно с подрамка, а на грундирано платно върху дърво. Той ме изпрати при негова близка художничка, с която работи. Отидох един път при нея, показа ми кое как се прави и така започнах пътя си в иконописта. Спомням си как в квартирата ми тогава мазах и грундирах, шлайфах и рисувах две икони, които трябваше да занеса, за да одобрят или отхвърлят. Одобриха ме. С годините подобрих уменията си и рисувах различни светци. Благодарна съм на Александър Янушев, който ми подаде ръка и на когото и до днес мога да разчитам. Рисуването на икони за мен е ритуал. Обичам сама да си подготвя всичко, да седна на тишина и бавно да работя по даден светец. Обичам да ги рисувам, но откакто станах майка, времето ми за тях е спряло, за съжаление.“

Разпитвам Моника, докато твори, какво още ù е необходимо, освен четка, бои и платно. „Необходимо ми е смирение, свещ и мой си ритуал, за да се „потопя“ в моя свят. Трябва ми спокойствие, слънчев лъч на масата, който да ми свети. Не обичам да рисувам на лампа през деня“, категорична е тя. Когато преди години е студентка, щом се прибере вечер, разхвърля всичките си бои. Разпъва статива и отваря лаптопа си. Пуска си рок на слушалки и рисува. „Мажех по платното, пеех и танцувах. Ритуал ми стана да рисувам до малките часове. Сега ритъмът ми е друг. Рисувам събота и неделя следобед, когато детето спи. Живот и любов.“ Разговаряме кои български художници ù дават надежда, че изкуството е вечно и няма да загине. „Кристо и Жан-Клод - те са настоящето. Изкуството е живо и се твори и след като тях ги няма, с тяхното име, плам, мечти, скици. Изкуството им е „било идея“, която е жива днес.“ Питам я за някоя нейна малка тайна в рисуването. „Обичам да творя и се забавлявам. Гледам на картините си като на някаквъв приказен свят, който създавам.“ Навън е късна есен, вятърът рони ръждивите листа, а Моника рисува пред мен, макар и с думи, ваза с букет от сухи листа, клони и шипки. До нея се е подпряла леко красива, натъртена дюля, а около тях са разпръснати кестени, някои от които още с бодливата си разпукана кора.

Разговаряме и за мястото на природата в картините ù. „Тя е миг, който улавям като сляза от трамвая и забележа цъфнал кестен, който не трябва да е цъфнал по това време на годината. Усмихвам се, снимам го и продължавам. И дървета гушкам...“ Моника Панова е млад човек, а у нас повечето творци живеят трудно. Разпитвам плевенчанката защо е избрала да остане в България, а не е направила избор да отлети със самолет от някой терминал. „Не мога да си представя да живея далеч от роднините и от корените си. Трудно е да си свободен творец и аз за момента не мога да си го позволя. Работя, живея и по много мечтая. При мен никога не е имало възможност да замина в чужбина.“ Понеже е мечтател, тя смята, че за България има надежда и тя може да се възроди. Когато не е художник, Моника Панова ходи на работа, грижи се за семейството си и най-вече за сина си. „Другото е „откраднато“ време. Време за художника в мен и моя свят. Изразявам го и в двете си странички – „MONKA“ и „MoPanoArt“. Понякога пиша. Имам едни детски приказки, които чакат своето време, за да оживеят с илюстрации. Напоследък правя и бижутата. Имам доста проекти в главата си, времето не ми стига.“ Иска да завършим този разговор с надежда за по-доброто, което ни предстои. Пожелава на габровци здраве и усмивки. „Гумичка за спомени няма. Има моливче за нови... И боички, с които да оцветим. Пишете красиво. Рисувайте с любов...“, съветва ни младата плевенска художника на финала на нашия разговор.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Cristo

Към началото