Георги Димитров: “Чардафон-Орловец” набра инерция за елита през 1965-та, дотогава отборът лъкатушеше”

Препоръчана!
Georgi-Dimitrov-v-mach-sreschu-TSSKa,-elegantnite-shpagati-byaha-negova-zapazane-marka
Георги Димитров в мач срещу ЦСКА, елегантните шпагати бяха негова запазане марка

На 21 септември Габрово ще отбележи 100 години организиран футбол. „100 вести“ се присъединява към юбилея със специална рубрика, в която всеки понеделник представя легендите на габровския футбол.

Досега гости в рубриката бяха Веско Ганчев, Венци Петров, Михал Михалев - Матето и Йовко Топалов - Оката, Иван Камарашев, инж. Петьо Василев. Днес събеседник е Георги Димитров, който играе десен защитник в габровския тим от 1965 до 1974 година

- Г-н Георгиев, Вие сте в „Чардафон-Орловец” от 1965 година. Кога и как се породи амбицията отборът да атакува елитната „А“ група?

- Когато говорим за историята на габровския футбол, би трябвало да се отбележи, че футболът по онова време в България беше държавна политика. И партийна. Всички се включваха в идеята отделният окръжен център, град, да стане участник в „А“ група.

Когато играех в „Генерал Заимов” - Сливен (1961-1963 г.), това беше задача номер едно на армията, на Трета армия, и влязохме тогава в „А“ група.

По същия начин се случи с „Ботев” - Враца. По това време (1963-1965 г.) аз вече бях в „Чавдар” - Бяла Слатина. „Ботев” - Враца бяха решили, че ще атакуват „А“ група. И се включват хора на държавно ниво, партийно ръководство, профсъюзи... Влязоха.

Това беше състезание, надхвърляне може би или просто желание. Футболът беше спорт номер едно на България. Цялата машина беше впрегната в това.

След това влязоха „Добруджа” - Толбухин.

Имаше едно прословуто изказване на първия човек в държавата Тодор Живков от техен пленум. Живков пита пред всички първия секретар на партията в Добрич: „Как е, Вълкане, Добруджата ще я бъде ли?”, а Вълкан отговаря: „Добре сме, другарю Живков, нямаме централен нападател”. „Ще ти дам аз един нападател! Аз го питам за работа, той за футбол ми мисли”, сопва се Живков. Вълкан Шопов толкова бил ангажиран с футбола и помислил, че Живков го пита за отбора.

- И в Габрово ли първите мъже задвижиха работата?

- Точно в този период тук беше създадена организация. Ангажирано беше държавно, партийно ръководство, имаха вече идеята за елита. На мен ми се обади Георги Табаков, който беше председател на футболното дружество. Тогава дойдоха Сашо Божилов от „Левски”, Лазар Панчев от „Академик” - София, Любо Данов от „Академик” - София, Любо Гайдаров от „Левски”. Аз дойдох от „Чавдар” - Бяла Слатина. Това беше лятото на 1965 година, сезон 1965/1966 г.

Оказа се, че градът не е готов. За да атакуваш „А“ група, трябва да имаш не само селекция, но и организация на всички нива – ръководство, щаб, връзка с ония ръководни органи, да си утъпчеш пътеката, да направиш име и тогава да вървиш да се биеш на бързея. Но нашите хора тези неща не ги направиха, само меракът, така да се каже, беше на преден план и не можа да стане. Буксувахме няколко години.

- Кой треньор беше натоварен да изведе отбора нагоре?

- Също елитен треньор дойде - Йордан Томов - Коми. Врявата беше голяма, ентусиазмът – огромен, но едва изкретахме. И постепенно започнаха да се градят всички тези неща в движение. Но първата мечта, първите мераци са от 1965 година.

1969 година влезе „Етър” - Велико Търново. Те ни освободиха място и след тях влязохме ние.

По-нататък се случи с други отбори. Влезе Ямбол... почти всички окръжни градове. Беше едно негласно съревнование. Беше държавна и партийна политика.

- Ваши съотборници разказват, че Пенчо Карапенев бил много голям фен на футбола.

- Имаше случаи, когато играем някакъв мач (още бяхме в старата съблекалня на стадиона), при нас да влиза вратарят Пенчо Карапенев: „Момчета, как сте? Пожелавам ви успех?”. Свършва есенният дял от първенството, прави се заключителна вечеря, бай Пенчо Карапенев присъства. Той е ангажиран, а когато Първият в града е ангажиран, всички се равняват по него.

1969 година. Габровският отбор преди влизането в „А“ републиканска футболна група


Движеща сила тогава бяха Профсъюзите, Иван Хрянов беше председател на спортната секция. След него Тотю Христов – на ниво Окръжен комитет на партията.

И така - създадена организация, привлечени футболисти. Тогава дойдоха Георги Харалампиев. След него дойде брат му Йоско Харалампиев, Людмил Топузов. И с новопривлечените хора и създадената организация се осъществи мечтата.

- Този устрем ли напълни „Христо Ботев” с публика? На архивните снимки се виждат мъже, деца, качили се по дърветата, за да виждат, целият град се изнесъл на стадиона.

- Факт е, че Габрово е индустриален град, имаше много работници и тези работници искаха, търсеха някакво развлечение. Когато усетиха, че отборът тръгва, че има амбиции, когато започнаха тук да идват отбори и да коленичат (ние побеждавахме всички, побеждавахме и навън), стадионът по естествен начин започна да се пълни. Интересът дойде.

В момента нашето първенство е слабо и стадионите са празни. Когато „Левски” даде някакъв сигнал със смяната на треньора с Георги Дерменджиев, че ето те ще направят нещо, „Герена” се напълни. Просто публиката усеща, тя търси зрелище, търси разтуха, емоция, вижда, че на Запад стадионите са пълни...

- Какво означава създадоха се условия да тръгне отборът нагоре – финансиране, добри заплати, премии, облаги...?

- За облаги не може да се говори. Просто ние виждахме, че нашите колеги от Търново успяха. Преди това успя Толбухин, тези, срещу които играем години наред, успяха. И си казахме: „Защо да не го направим и ние“. Както в живота апетитът идва с яденето, така стана и във футбола.

Колкото до облаги, заплащане, тогава нямаше подобно нещо. Ако сега кажа на някой футболист, че за една победа например, срещу „Локомотив” - Горна Оряховица, срещу „Септември” - София, срещу „Добруджа” - Толбухин ние получавахме 9 лева и петдесет стотинки, просто няма да повярва.

Когато отборът беше на прага на влизането, тогава вече се намери начин. Заводите имаха едни средства, така наречените СБКМ фондове, и оттам отделяха по някой лев. Помагаха и сумата стана по-голяма.

- С какво си спомняте Вашия първи сезон в „А“ група? Продължавахте да играете защитник.

- Да, играех, бях титуляр. Първо срещата с тези футболисти, които гледахме само на екрана, е достатъчна да те амбицира, защото няма по-голям стремеж от това да се докажеш.

Кой може сега да се похвали, че е играл срещу Петър Жеков - голмайстор на България, срещу Димитър Марашлиев и плеядата големи футболисти. Това е достатъчно. То е водещо в спорта, когато имаш тръпката, нагласата, имаш и таланта, имаш и целта, която искаш да постигнеш, нещата стават една съвкупност и се получават.

- Коя Ви беше първата среща в елитната група?

- Не мога да си спомня.

- Най-сладката победа?

- Когато победихме ЦСКА в Габрово. Васил Тачев им направи невероятен гол. Правили сме невероятен мач на „Герена” на „Левски”. Имахме победи над „Славия”, „Ботев” - Пловдив. Този ентусиазъм, наред с всички останали минуси, даваше криле.

- В тези минуси включвате ли злополучното изпадане от „А“ група сезон 1971/1972, когато от актива на „Чардафон-Орловец” са отнети 6 точки?

- Ние бяхме сравнително добре тогава, някъде по средата в класирането. И дойде мачът с „Берое” - Стара Загора. Естествено като състезатели не знаехме какво прави техническото ръководство. Треньор беше Манол Николов – Мъната, помощник му беше Диман Джуров – Джоко.

Победихме „Берое” на терена. Аз съм участник в срещата и знам, че никой не ни е помогнал, никой не ни е легнал. Победихме ги 3:1 категорично и на следващия ден научаваме, че те подават жалба за анулиране на срещата. Оказва се, дали е собствена инициатива само на Джоко, дали е на техническото ръководство или на по-високо ниво, че се е предложило на Стара Загора срещу определена сума да загубят срещата или както се казва, да играят симулативно.                                                     Германия, 1967 г. Петър Гердемски, Цветан Сяров,

Вангел Стаматов, Георги Димитров, Георги Шомов - Шома,

Йордан Ковачев, Лазар Панчев, Стефан Беров, Петко Шумков - водач


„Берое” са елитен отбор, имаха си титулувано място в „А“ група. Но треньор им беше бивш национален треньор - Христо Младенов, който не може да се съгласи с това предложение. Първо, защото е отишъл в Стара Загора и не иска да петни името си. Второ, една смешна сума от 3000 лева просто не трябва да се коментира. Младенов не приема това. Като човек с авторитет във Футболния съюз вярват на него, не на нас. Нещата се разкриха, отнеха ни 6 точки... Просто нелепо, една безкрайно глупава грешка.

Симулативната игра съществува не само във футбола. И сега се говори за нашите първи отбори в първенството, говори се за международни срещи, за залагания.

Имах среща по един такъв повод с един следовател и той ми каза откровено: „Аз съм бивш баскетболист. В баскетбола това е надбягало футбола много отдавна”. Не беше само по онова време. И сега го има – не се доказват такива симулации, но се оспорват. Един мой приятел, наш елитен съдия – Гошо Йорданов, и той изгоря в една такава епопея.

- Между снимките, които донесохте, има една Ваша в едър план с много красив шпагат...

- По моето време имаше много изявени атлети във футбола. Един от тях е Александър Шаламанов в „Славия“. Атлетични, в смисъл с плонжове, с шпагати. Аз бях един от тях. По-старите фенове знаят, че на мен не можеше да ми избяга, колкото и бърз да е състезател. Той, ако набере преднина, аз пусках шпагат и му отнемах топката. Това е голямо предимство. Пускаш шпагат и печелиш 5-6 метра. Случва се и да не намеря топката, а крака му и тогава е нарушение, разбира се. Сега се играе по друг начин. По-рано в един „Левски” - София, когато бяха с Гунди, Бог да го прости, крилата знаеха, че Гунди вземе ли топката, те моментално тръгват. Тръгваха, защото знаеха, че той ще им хвърли пас. А аз като защитник зная - Гунди вземе ли топката, аз тръгвам (като защитник) преди нападателите. И не можеше да избяга по този начин, колкото и бърз да е.

- Всъщност Вие сте с отбора при второто влизане в „А“ група и 1974 година се отказвате от активна състезателна дейност?

- Изхабяването беше голямо. Аз съм започнал на 16 години в Бяла Слатина. Нямах 16, когато играх първия си мач с мъжкия отбор. И сега отчитам, след като съпоставям днешните условия, при които играят и се възстановяват спортистите, и тогавашните. Тогава нямаше възстановяване. Разчиташе се на естественото възстановяване. Разчиташе се на храната или както се казва, „Храната прави борбата”. Аз го свързвам с възстановяването в останалите спортове. Защо?

1971 г. Международна среща с отбора на „Динамо“ - Минск.  В средата - главен съдия Гочо Русев (Гочо Мотора)


През 1974 година на „Златни пясъци” се запознахме с Йорданка Благоева. Току-що беше станала световен шампион в Белград. Лекуваше се след операция на коленни връзки и станахме приятели. Тя ми казва следния пример: „Бяхме на един лагер с лекоатлетите на Източна Германия. Те след тренировка бяха жизнени, играеха тенис, билярд, а ние с тренера едва се примъквахме до стаята. Не мога да се възстановя, прибирам се грохнала. Седнахме и решихме да сравним техния учебно-тренировъчен план с нашия. Защо те не се уморяват, а аз - да. Те правят едно упражнение, тренерът го записва, аз го правя. Те правят упражнение, аз го правя, прибираме се... аз не мога да стана, те възстановени. И тогава решихме, че натоварването не е причина аз да не издържам, а възстановяването. Тръгнахме на ниво федерация, направихме срещи, стигна се дотам в една контрола между двете държави да се организира тайно вземане на техните опаковки от кошчетата, да ги вкарат в наша лабораторията и се видя, че те се възстановяват по друг, химически начин. И тогава започна възстановяването и в България. Значи това е било 70-те години. Тогава започнаха успехите на нашите щангисти, което пък после се доказа, че има някакви стимуланти“.

Но аз не казвам нищо ново – без възстановяване не може да стане.

- За да не Ви бъркат с другия Георги Димитров, Ви наричат „Върбовката”, това от родното място ли идва?

- Аз съм роден в село Върбовка, но от малък се преселих със семейството си в Павликени и съм рожба на павликенската школа – на „Червено знаме”. Там започнах. Винаги съм казвал едно мое наблюдение. Малките градчета от типа на Павликени, след това Бяла Слатина, Лясковец... на тях земята им ражда футболисти. Там средата е такава - няма други занимания и ние бяхме само на игрището. Майка и татко купиха акордеон на мен и сестра ми, ходим ние на уроци, обаче тя отива, аз – на стадиона. Вечерта се прибираме заедно. Като ни провериха кой какво е научил, сестра ми свири, аз само един валс с два пръста. И така се разбра, че музикант няма да стана, а футболист.

Времената бяха много трудни, голяма бедност.

Аз имах влечение към двигателите, прочетохме една обява, че Техникум по механизация на селското стопанство в Бяла Слатина предлага обучение и пълен пансион. По-хубаво от това нямаше. И така започнах в „Чавдар” - Бяла Слатина.

- Откъде се познавате с Георги Табаков - един дългогодишен, много уважаван деятел на футбола в Габрово?

- Историята е дълга. През 1960 година, преди да вляза в казармата. Вече казах, че Габрово набра инерция 1965 година. Дотогава отборът лъкатушеше, нямаше стабилност. Ту влизаше в „Б“ група, ту изпадаше в зоната. В един от тези прословути мачове „Балкан” - Габрово и „Чавдар” - Бяла Слатина играем в Габрово и победихме - 0:1. Да отбележа само, че габровският отбор се казваше „Балкан”. И стана така, че Габрово изпада от „Б“ група и отиде в зоната. Бяла Слатина си остава в „Б“ група. В един момент ме извикаха в дружеството и ми казаха, че „Балкан” - Габрово са подали контестация до федерацията за участие на ученик с двойка в първенството. Това съм аз. По тогавашния правилник съм нямал право да играя с двойка.

А какво стана? В Бяла Слатина всички ме обичаха, там израснах. Бях с амбиции, малко момче, първи отбор ми е техният... Учителите също ме обичаха. Но дойде един от преподавателите и ми каза, че съм закъснял на панаира с някаква група. И каза: „Поставяме въпроса пред учителския съвет за намаляне на поведението”. Аз му се изрепчих, защото бяхме приятели, и ми намалиха поведението. Тогава беше така – много строго. Един ученик посегна да откъсне листо, но клонът се счупи и му намалиха поведението. Режеха ни панталоните за това, че са по-тесни. Тогавашният директор беше в основата на всичко, не обичаше спорта. Вика баща ми два пъти от Павликени да му каже, че аз не трябва да играя футбол. Упрекнал и учителя, че ме защитава... И още на другия ден след намаляне на поведението по „Експлоатация на машинно-тракторния парк” въпросният учител казва: „Да излезе Георги“. Аз се заинатих, засегнах се, някаква чест ли, не знам и не излязох на дъската. Той ми написа двойката и с тази двойка отивам на мач. И стана нелепо – наказаха ме, отнеха ми право да се явя на матура, загубих състезателни права, влязох в казармата, върнах се, взех диплома, възстанових състезателни права... Такива времена. Беше тема номер едно в България. Пролетта на 1961 година цели две вътрешни страници на централен вестник отделиха за мен. Бях изправен пред бюрото на Българската федерация по футбол.

И оттогава се знаем с Георги Табаков. Бяха ме търсили от „Черно море” и от Търново, и от други места, но аз предпочетох Габрово. И така до ден днешен.

- Като започнах да цитирам другите за Вас, съотборниците Ви, щом чуят Георги Димитров, казват: „О, Георги, той е голям режимлия”. Какво означава това?

- Режим. Така ми е заложено - преди среща си вземам книгата, лягам си, чета си, другите играят карти. Не може преди мач да седнеш и да играеш карти, да ти висят краката, да се пълнят с кръв и да ти тежат. А това е традиция, дори в националния отбор играят карти. Друг е режимлията. Например, Красен Маринов и сега си е стриктен.

Или си по природа режимлия, или си имал добрия пример в ранните години. Имах такъв в Бяла Слатина – който си правеше всичко сам. Аз също съм излязъл на 14 години от вкъщи и съм започнал с пране, готвене, тупане... Но сигурно трябва да ти е заложено, за да може да го развиваш. Никога не съм пушил. След срещата се прибирам вкъщи. На мен са ми чужди тези неща. И не мога да се съглася, че един спортист, отдаден на спорта, трябва да пие алкохол.

И сега играя гимнастика – 1943 година съм роден. Децата си бях научил след тоалета сутрин да правят гимнастика. Сутрин започвам с гимнастика и завършвам с гимнастика. Знам, че в основата на всичко е така нареченият питеен, хранителен и двигателен режим. При мен няма отклонение – нито наляво, нито надясно, имам създаден режим и го следвам.

В младежките години сме се почерпвали след мач, някой ще ни покани, но никога не е било самоцел. И смятам, че това е правилният начин. Защото ние и сега, и сега нямаме възстановяване. Ако след среща употребиш алкохол, след натрупаната умора възстановяването се забавя изключително много.

- На стадиона ходите ли?

- Не съм ходил много отдавна. Аз съм различен. Не мога да се съглася с някои неща... Връщам се от Балкана, от туризъм, трябваше да спра пред „Мак” по работа. И виждам някакви момчета излизат от хотела на „Мак” и вървят - ама така със самочувствие, носят си обувките, след тях - двама, единият от които им е треньор – име няма да цитирам, и аз казвам: „Здравейте, момчета!”, само ми кимнаха безмълвно. Толкова са големи станали, велики, само кимват. И си казвам: „Георги, какво да правиш на стадиона? Първо - на това ниво, и второ - тези хора са си надскочили боя, те смятат, че нещо са постигнали”.

Дори чета (мисля в „100 вести” беше), че „Янтра” категорично, безапелационно или не знам как е победила съименника си. Победила „Янтра” - Полски Тръмбеш, Трета лига. Е, не мога да го приема това. Да си щастлив, че си победил Полски Тръмбеш, да загубиш от гара Левски или от Червен Бряг. Това за Габрово е обида. Може и да ми се разсърдят колегите, които сега са на ниво ръководство, но така мисля. На габровския футбол, спорт с традиции, не му прилича това.

- Какви са според Вас причините за западането на футбола в Габрово?

- Първото, в основата, е финансирането, това е ясно. Макар че по-предишни, може би 10 години, разговарях с един от габровските треньори и го питам защо нещата не вървят. Те ме тревожат, не мога да се съглася, че „Янтра” ще бъде в тинята. Той ми отвръща: „Ами, бате Гошо, как да ти кажа...”. Следващия път пак го атакувам: „Кажи ми защо не вървят нещата?“. „Ами на теб ще кажа... защото от 500 лева от Общината на стадиона стигат 300.” Не може така, ако действително е било така. Надявам се сега да не е така. После не мога да се съглася, че родителите ще плащат за децата си. Не мога да се съглася, че има толкова много отбори. А там разковничето е, че те получават субсидии.

Но въпреки всичко за мен животът ми е футбол и срещам един от тези, които аз съм изпратил във футбола, и му казвам: „Виж, имам една идея, дай да седнем да поговорим”. „Бате Гошо, ще ти се обадя.” Не ми се обади. Той си помисли, че аз ще се намеся, защото познавам футбола като състезател от спортно-състезателна гледна точка, познавам го организационно, защото съм го ръководил.

Според мен трябва да има един майстор. Кило брашно да имаш, на майстор го дай. Навсякъде има един майстор, който знае тестото, който може да го замеси. Но другите да приемат, да слушат, да изпълняват, да се създаде една организация, да се привлекат едни спонсори, и те са били малки, и те са обичали тази игра, и те са се опитвали.

Наистина не се учим. А има от кого. Какво прави един Сър Боби Чарлтън например. Идва в ръководството на „Манчестър Юнайтед” и казва: „Аз правя академия, събирам 100 деца, пускам ги две години да играят и ги наблюдавам“. Ние събираме 20 деца и искаме от първата година резултат. И казваме: „Защо не се класираш?“, правим оценка на работата. И когато след тези 2 години аз видя кои деца играта ги грабва, си правя група вече от 50-60 деца, казва Сър Боби Чарлтън. От тях процентът да станат елитни е много по-голям, отколкото от нашите 20. Нещата са сбъркани и вместо да се учим, ние знаем. Всичко знаем!


1974 г. Георги Димитров, Вангел Стаматов и Христо Главанов приключват активна състезателна дейност в тима на „Янтра Габрово“


- Колко години работихте с деца в Габрово, имаше ли „грабнати” от играта?

- След двигателите учих и футбол във ВИФ, работих като треньор, но само в детско-юношеската школа. Имаше един период, когато мои футболисти можеха да станат гръбнака на отбора, защото имахме примера на „Спартак” - Плевен, „Кърпачев” - Ловеч, „Добруджа” - Толбухин. Разговарял съм с техните треньори, те ми казват: „Гледаш си работата, подготвяш децата и ги предлагаш, те ги приемат и влизат в пакет - това е решението”. Тогава бяха действително добри футболисти, между които Стоян Ацаров, Николай на Колю Георгиев, Тодор Русчев, Мариан Тодоров - сина на Тошко Тодоров (от Русе). Тогава председател на футболната секция беше станал мой съотборник. Беше пораснал по стълбицата и ми говореше така: „Георги, ти няма да ми казваш кой да влиза”. „Иване - отвръщам му, - аз ти казвам, защото съм ги създал, такъв е начинът, такава е пътеката и ти го предлагам”. „Ти заради парите.” Аз съм щял да взема по 200 лева на човек – толкова елементарни неща.

- Кой Ви е любим играч, съотборник или световен?

- Нямам любим играч. Обичам играта, обичам всички гледания, не ги деля. Просто харесвам футбола. Харесвал съм силовия... Понеже съм бил в ЦДНА известен период (от Сливен ме изтеглиха), Манол Манолов просто съм го гледал с отворени очи. Първо беше атлет, второ – беше невероятен режимлия, какъвто аз винаги съм бил. Трето – беше с много голям хъс, който и аз имах. Аз изгарях на игрището. С него сме имали такъв случай - правим контролна среща с „Локомотив” София и той си бие обувките в земята и всички се смеят. Обаче ние, които бяхме дошли от Сливен, двама и от „Славия” - Александър Шаламанов и Дълга Мара Георги Георгиев, ние гледаме и се чудим защо той си бие обувките в земята. А той по този начин се нахъсвал.

- Защо футболът е номер едно, къде е магията?

- Първо, той е колективна игра. Там виждаш разновидности от таланти – има вратар, нападател, защитник... на един му приляга едно, на друг друго и това вече пленява, виждаш един оркестър.

Имахме един преподавател по футбол - Венцислав Ангелов, беше и заместник-ректор на ВИФ, първият професор. Той казваше: „Футболът е проста игра, но не е за прости хора”. Даваше и друг един пример как се гледа на футбола в България. „Свършил е еди-кой си мач и се събираме артисти, музиканти, преподаватели, приятели да се черпим вечерта. И те като кажат: „Ей, Кала, я кажи как беше мачът?“. И ми става обидно. Ами аз съм професор по футбол, те Калоянчев питат. Така са при нас нещата. Уж е смешно, но е изкривена нашата действителност.

Стигнахме до това, което не исках да кажа, но аз вече на 76 години пред никого не казвам, че съм играл футбол. За футбола, за футболистите се говорят нелицеприятни неща. Ако някой ме разпознае, казвам: „Да, преди 100 години”. Никога не казвам. Гледам сега, още не станали футболисти, те са богове. Държанието им е такова. И като чуя „звездата на този отбор”, „звездата на онзи отбор”, не мога да се съглася с това. Дори във Фейсбук като коментират мача с Косово, пишат тази, онази звезда. Къде са тези звезди, аз не ги виждам на терена. Звездата на Пловдив (не цитирам имена) беше три години в Германия и не заигра там. А тук е „звездата“. Понятията се объркаха, объркват и хората, а и състезателите.

Когато говоря за изминал период, не става въпрос за комунизъм, а за правилно отношение към нещата. Хората се равняват, когато видят, че първият има отношение по въпроса. Докато сега аз не виждам перспектива. Когато говорим за кадри, за треньори, за ръководство въобще. Създал някой, някъде, някаква групировка, партия и вече се ангажира да управлява държавата. Ама това го няма по цял свят. Ама хората учат държавна политика, право, икономика, за да познават тази държавност. Не може един човек да не е изграден. Сега ми говорят само за средства от Европейския съюз. Къде ви е икономиката?! Ние нямаме икономика. Онова, което произвеждаше „Васил Коларов”, сега е на парчета, на парчета, на парчета и всеки си предлага парчето. Слушам едно изказване на сегашния ни първи управленец: „Габрово с тази мощна икономика...”. Коя икономика, този човек е застинал някъде. Покрай него му тимпани някой и казва: „Да, да”, и го заблуждават. Ние смятаме, че правим нещо, напротив - връщаме се. Ти си последен по икономика, последен по здравеопазване, по образование, по жизнен стандарт, последен по продължителност на живот и последен, последен... И да казваш, че ние сме за пример мощно производство. И с децата е същото! Едно предаване на Слави Трифонов омърси две поколения. Като щракаш по каналите, първи канал – лъжа, лъжа, лъжа; втори, трети канал – лъжа; другият – някакво частно предаване с някакви силиконки или измислени герои. И защо искаме тогава да има спорт. Ще станат само някакви самораслеци. Този, на който майка му е дала някакъв талант. Както Христо Стоичков. Майка му е дала левачка. Останалото трябва да градиш сам. Той просто е самороден талант.

Гледам например футболист от някаква африканска държава, израснал в някоя от големите школи – Англия, Франция, попаднал в среда. И този човек казва: „Аз съм готов да работя на терена 25 часа, но да се усъвършенствам”. Това как ще го чуеш от устата на наше дете, то просто не може да се доближи до това изказване. Но там какво става. Този, който е израснал и има това мислене, той свършва млад, но отива и влага парите, които е направил с труда си, в това, което може и разбира. И там, на края на света, прави академия, но успоредно с многото игрища прави и едно голямо училище – иска те да са образовани. Защо ние не го правим? Ние имаме един манталитет, ако може по-леко да минем, ако може нещо да приберем, ако може с нещо да се изфукаме...

Та се стигна дотам да направят Бойко Борисов Футболист на годината, номинираха го, мисля, 2011 година – картотекираният в „Бистрица” Борисов остави след себе си нападателя на „Манчестър Юнайтед“! Ама това е падение! Затова се отказах от футбола. Стоя си сега пред двата екрана и гледам ту нашия, ту английския футбол.

 

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Препоръчано от редактора

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня