Френският режисьор Пиер дьо ла Тор, който поставя „Теофано“ на Радко Радков:

<p>ЕЛЕНА КОЛЕВА, НЕЗАВИСИМ КРАЕВЕД Детството на бъдещия голям творец преминава
Френският режисьор Пиер дьо ла

ЕЛЕНА КОЛЕВА, НЕЗАВИСИМ КРАЕВЕД Детството на бъдещия голям творец преминава в Габрово. Радко Радков започва да пише стихове на 7-годишна възраст.


Работил е като редактор в издателство „Народна култура“ (1966-1972), като аспирант в Института по балканистика и като преподавател по класически езици във Великотърновския университет.
Радко Радков основава и е главен драматург на Старинния театър. Автор е на многобройни поеми (лирика и сатира), както и на повече от 20 исторически драми в стихове, поставяни в страната и в чужбина. Майстор е на класическата сонетна форма. Член на Съюза на българските писатели.
Предава Богу дух на 1 септември 2009 г. във Велико Търново, но тленните му останки почиват в обичаното Габрово.
Творбите на Радко Радков са изпълнени с дълбок хуманизъм и родолюбие, преклонение пред история и възхищение пред красивото в живота. Прави впечатление на читателя с какъв богат речник и набор от думи свободно борави поетът Радко Радков. Стиховете му са една истинска съкровищница, в която откриваме сложни словосъчетания. Блестят преплетени по един уникален начин съвременни и архаични, рядко използвани думи, които вдъхват на творбите живот и дух, но в същото време написаното от Радко Раков е разпознаваемо - неповторим шедьовър, който в никакъв случай не може да бъде копиран.
Творчеството на Радко Радков е разделено в няколко групи:
Исторически пиеси в стихове - „Балдуин Фландърски“, „Хан Аспарух“, „Цар Петър Делян - народна трагедия в 5 действия“, „Битка за Преслав“, „Теофано̀ - трагедия в 5 действия“, „Маргарито̀“, „Св. Евтимий Патриарх Търновски - народна трагедия в 2 части, пролог и епилог“, „Константин и Фружин“, „Преславски събор - Драматичен фрагмент“, „Цар Симеон Велики. Трагедията на Триумфатора“, „Похожденията на Атина“, „Всенародно бдение за Апостола“, „Цар Севт Трети - Мистерия хероика“.
Ритуални драми в стихове - „Похвално слово за Словото“ - посветена на Светите братя Кирил и Методий, „Йоан Кукузел, Ангелогласния“, „Тайната вечеря“ - посветена на Леонардо да Винчи.
Стихосбирки - „Оцелялото евангелие на цар Иван Александър“ (неиздадена), „Сонети“, „Византийски запеви“, „Слово за Търновград“, „Апокалипсис сега“, „Царски сонети на Любовта“, „Багренородна звездопис“, „Сонети на Любовта“.
Сатира - „Български Сатирикон“.
За децата – „Изворче“.
Талантът и богатото творчество на Радко Радков са високо ценени в чужбина. Той е носител на изключително престижни награди - Кавалер на френската култура; единственият в света творец, удостоен безпрецедентно и за втори път с Международната Наполеонова награда „Солензара“ на Френската академия на науките. Академик Жан Гитон го нарича „Наследникът на Шекспир“. Почетен гражданин на Габрово.
В интервю българският актьор Георги Русев казва: „Имахме режисьор от Париж - Пиер дьо ла Тор, който постави „Теофано“ на Радко Радков. Когато дойде в театъра, режисьорът изнесе лекция, в която ни каза, че имаме втория Шекспир в света.
След две години дойде Жан Гитон - председател на Академията на безсмъртните, в която влизат само 7 души. И той повтори същото: „Наследникът на Шекспир е в България“.
А Гитон беше единственият светски съветник на папата. Това беше най-много играната ни пиеса. И когато имаше световно първенство по футбол, хората чупеха вратите, за да гледат „Теофано“.
Монолог на Теофано
„Прощален танц на Теофано“
 Теофано:
(В ритъма на сиртаки, с вдигната чаша.)

Приятели, запейте тази нощ,
последната в рождената таверна!
Да заблести като пиратски нож,
забит на масата, като вечерна,
зареяна в маслините звезда!

Прощавай, волнокрила свобода!
Мой беден татко! Избо задимена!
И ти с вълните пееща сирена
Анастасо! Филетас, братко мой!
Властителю на вихрите Филетас!
Довиждане! Довиждане, прибой,
пригласящ на рибарската несрета!

Ей, ясу! Мои вранени коси,
не летен - перлен дъжд ще ви роси
и ще ви стяга обръч от позлати.

Ей, ясу!
Ясу!
Крехката зора

Анастасо във танца изгоря,
Теофано към гордите палати
отива и звездите я следят!

Незнаен полет, стъпка неизвестна!
Като комета, може би, ще блесна
и ще изчезна без следа и път
с косата си, от този танц развята.

Какво ли ме очаква? Сбогом, братя!
Прощавай, нощ! Здравейте, ветрове
на утрото, което ме зове!

Радко Радков получава Свето кръщение в Дряновския манастир „Свети архангел Михаил“. Завършил е Духовната семинария през 1959 г. и „Класическа филология“ в Софийския университет „Климент Охридски“ през 1967 г. Част от своите творби големият поет Радко Радков посвещава на някои от най-големите и значими религиозни празници и духовни персонажи.

Архангел Михаил
 
В олтара, до престола му отдясно
застанал, от живота ми по-мил,
светлееше архангел Михаил
с лице като вечерницата ясно.
 
Небесната си красота явил,
на меч от пламък сякаш безучастно
ръка опрял, сам пламък тих, в безгласно
спокойствие словата си укрил,
 
предаде ми посланието свише,
че Божий воин съм. Ако премълча,
на челото ми слънцето го пише.
 
Когато падна върху теб лъча
да те спаси от духовете низши,
тръбата му от облак прозвуча.
 
Свети Димитър
 
Как вписва се в петнистият пейзаж
Свети Димитър, църквицата с шарки
като листата на ноември ярки,
на Търновград застъпница и страж.
 
Между кафяво, жълто и оранж
на дървеса с носии на болярки
полуизвити тухлените арки
благовествуват, че не е мираж.
 
Теофил - архитектът, я иззида
с душата си, тук, от Света гора -
певец на красотата - да я видя.
 
До рамото ти рамо да опра,
приятелко, преди да си отида,
пак този храм, в нас вписан, да съзра.
 

 

Богоявление
 
            На Владимир Георгиев
 
 
Валяха снеговете песенни,
звъняха църкви и в студа
се спускат радостни процесии
по хълмовете на града.
 
Клокочат струи в ледовете.
Спасете ме като преди,
богоявленски водосвети,
целебни бликащи води!
 
Така естествено и близо,
в душа от звън и тържество,
земята среща с всеки извор
дареното й Божество.
 
*** 
При звънкащите на завоя
шейни край порти от чимшир
и при усмивката на моя
приятел с име Владимир.
 
Кръсти се, слънце, в ледовете!
Спасете ме като преди,
богоявленски водосвети,
целебни бликащи води!
 
Да видя как невидим пърха
сред ветрове и снежен пух
над църквицата златовърха
Йордански гълъб, Божи Дух.
 
Как под зората розопръста,
димяща в белите лъки,
трошат леда и хвърлят кръста
в Йордановденските реки!
 
И да се къпя в многозария
от бистър стъклописен мраз,
превърнал моята България
във сребърен иконостас!
 
Богоявление. Съседство
на сняг, води и небеса.
Аз твойто тайнствено наследство
през огъня ще пренеса!
 

Любовната лирика на Радко Радков е великолепна! Чувствителен и изключително сензитивен по душа, габровският поет описва любовните трепети и емоционални преживявания на влюбения, на изоставения, на щастливия и на нещастния човек по един съвършен начин, защото успява да долови най-дълбоките и фини вибрации на човешката същност.


Сърцето

Възможно е на крехко стъбълце
да израсте момиче от земята
и да обвърже моето сърце
с голямото сърце на необята.
 
Възможно е от сивото перце
да излети орлица и – крилата -
да кацне в мойте предани ръце
с голямото сърце на свободата.
 
Възможно е в бръшлянено зелен
и бистър въздух да върви луната
като жена в отминалия ден
 
Възможно е. Щом ти стоиш до мен
в най-истинския сън на светлината,
която е едничкият ми плен.

 

Единение

Заключвам те в ръцете си и ти,
ти ставаш дух, в теб тялото го няма.
Но кринът на устата ти цъфти -
не, тялото у теб не е измама.
 
Минаваш през човешките врати,
но образа ти не напуска храма.
По-земна си от моите мечти
и по-небесна от гласа на мама.
 
Тъй въздухът на лятото дъхти,
тъй свети нощем Кумовата слама
и сипва детство в твоите черти.
 
Склони глава до болката голяма!
Ти в съдбоносен час ме посети.
Благодаря ти, че сега сме двама.

 

Угризение

Прекърших, мила, нашите цветя,
извърших непростимо светотатство,
на друга дадох перлите, но тя
остана бедна с нашето богатство.
 
С какво за твойта болка ще платя
след нощите на буйство и пиратство?
Нетрайното глухарче улетя,
а самотата слабост е и бягство.
 
Да можех да ти върна твоя смях,
да можех да съм пак добър и светъл
след всичко туй, което пропилях...
 
Напусто нови стръкчета набрах,
увяхва любовта без добродетел,
а без любов и мъдростта е прах.

 

В усмивката си

Но ако аз се лъжа, ако ти
си малка бледа статуйка от глина,
лишена от душа като градина,
в която само зимата цъфти.
 
Тогава, моя песенна, прости -
ще махна със ръка и ще отмина
към веселата слънчева коприна,
която по дърветата трепти.
 
Ще ти простя вълшебната лъжа...
Аз мога лъчезарно да тъжа,
в усмивката си да намеря сила.
 
Не искам с нищо да те задържа.
Какви богатства си ми подарила!
И тази бедна песен ти дължа.


Дихание

Разбра ли, аз те дишам, тъй си лека,
че с въздуха изпълваш мойта гръд.
Прозрачно було, къс от мле

чен път,
сказание за лунната пътека.
 
Съблича свойта туника дъхът
на розата и ти я дава с мека
въздишка. Ти си неин въздух. Нека
да те докосна, за да станеш плът.
 
Но ще те милвам плах – да не прокудя
от миглите ти пъстрия прашец,
поръсен от крилце на пеперуда.
 
Два черни мака, цъфнали в почуда,
са твоите очи, а ти – ветрец,
и аз те дишам, без да се събудя.

 

Нощ

Привлякох те в постелята от мрак
и украси гърдите ми свенлива
като луна, която се покрива
с вълна и шепоти, и морски бряг.
 
Не ще забравя чезнещия сняг
на твойто тяло, тръпката щастлива,
в която с втора вечер ме обвива
косата ти под звездния варак.
 
Трепти над нас небесната тетива,
звънти стрела от огнен зодиак
и яростно в телата ни се впива!
 
О, тая нощ! О, тоя кървав мак
на черни длани! Искрометна нива
Под сърпа на космическия брак.

 

След пропаст време

Под шипката в мъгли от розов цвят
тя в белонежна рокличка стоеше
и летният ветрец, решил да среше
косите й, ги дърпаше назад.
Там спря. Залутан прашен водопад,
сама към мен пътеката течеше.
Три клонки с тъмни като кръв череши
изпуснах ням и станах по-богат.
И чувствах, че гърдите ме болят,
че ще се пръснат, че не се побира
в тях нейната неразцъфтяла гръд.
След пропаст време срещнах теб на път
и пак болят, и пак дъхът ми спира
до спазъм!... Сякаш ражда се светът.

 

В сиянието на свещта

В сиянието на свещта, която
разтапя мрака като черен скреж,
ти някой ден ще дойдеш и ще спреш
и ще приемеш тайнството й свято.
Мистична музика - небе в летеж! -
ще се изгубва като нощно ято
във облака на чезнещото лято
отвъд неутолимия копнеж.
А днес ти казвам сбогом, нежноръка
и снежнокрила! Сбогом, мила! Там
е моят път - зад среща и разлъка.
Извива покрай хълма с малък храм
сред трепетлики, трепетни от мъка,
и се изгубва - сам къде, не знам.

 

Залез

Пак изучавам трепетно и нямо
и проумявам твойто потекло
по Запада, извил на твойто рамо
като туптящо огнено крило.
Повярвай ми, по-ярко, по-голямо
пространството до днес не е било,
но ти си зад пространството и само
дете да те целуне би могло.
Затуй ще изгоря до кост, сурово
като на костер в своето сърце
и пак ще се родя от дух и слово -
за да докосна в снежна непоквара
усмивката на твоето лице
не просто с устни - с детската си вяра.
 


Другият

В лунната вода, в огледалата,
в строг анфас на комнинска монета,
в образ на монарх върху стената
с кръстче над държавната планета,
в знак на пръстен, в мраморен отломък
ти ме следваш в моите нещастия.
Кой си ти? -
Последният потомък
на теократическа династия.

 

Химн за Касаиана

Аз не пея като Дамаскина,
нито съм мъдрец и богослов.
Пия с присмехулци гъсто вино
и деля със смуглите робини
хляба и човешката любов.
Не крася олтара с вощеници,
не зова сладчайшия Исус.
Аз продавам по стъгдите птици
и оставям своите къдрици
във властта на бриза медоуст.
И като езичник прост обичам
мартенски ръсец да ме роси,
с бързеите в утрото да тичам,
като дъжд по мене да се стичат
на върбите дългите реси.
Нека млъкнат книжните витии,
нека не говорят за смъртта.
Да погледнем криновете ние,
тварите - и те ще ни открият
промисъла, вложен във света.
Нямам аз гласа на Дамаскина,
аз съм беден птицепродавач.
Пуснах в манастирската градина
славей - да ти пее, монахиньо,
за любов в маслинения здрач.


Post scriptum
 
По алената тухлена стена
най-тъмно алената плетеница
лианена се плъзва - багреница
като в Шишмановите времена.
 
В тях отпочиват твойте рамена
и твоята трапчинкова главица,
тъй както у еврейската царица,
но само че без нейната вина.
 
Шевица след шевица тази есен
неволно шари въздуха сребрист
от хладни и от топли струйки пресен.
 
Отхождам с нея, крея лист по лист.
Последният в незнайното понесен
е мой почти небрежен послепис.
 

Коментирай!

За да коментирате, влезте в профила си или се регистрирйте. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.

0 коментара

Към началото
  1. Още от Кино и ТВ

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня