Драган Немцов: „Имам щастлива съдба на творец благодарение и на Априловска гимназия”

Драган Немцов (Драго) е роден през 1935 година в Габрово. Средното си образование завършва в Априловската гимназия, а висшето – в Художествената академия в София със специалност Живопис при проф. Дечко Узунов. Член е на Съюза на българските художници от 1963 година, има участия в над 100 изложби в страната и чужбина. Драган Немцов е бил учител и в Априловската гимназия, и Школата по изкуствата в Габрово, дългогодишен секретар на Националния комитет на ИНСЕА – Международно нюрнбергско общество за възпитание чрез изкуство към ЮНЕСКО. Бил е председател на Националното ателие на художниците учители, доцент в Софийския университет, автор на учебници и методически пособия по изобразително изкуство. Носител е на орден „Кирил и Методий“ I степен. Драган Немцов е и единственият българин, с когото световноизвестният авангардист Христо Явашев не е преставал да поддържа контакти. Преди седмица Немцов откри в ДХС първата си самостоятелна изложба в родното Габрово.

 - Г-н Немцов, Вие сте родом от Габрово, а за първи път показвате самостоятелна изложба тук. Рядко ли си идвате в Габрово?

- В Габрово си идвам сравнително редовно - поне един-два пъти в годината, защото тук са моите роднини, тук живее брат ми. А изложбата ми наистина е първата самостоятелна в родния ми град. Не исках да е ретроспективна. Обхваща работи от последните 10-14 години, с изключение на няколко рисунки от времето, когато работех тук, след като завърших Академията.

През 1959 година завърших и още същата година започнах работа като учител в Априловската гимназия и бях в Габрово до 1965 година. Тогава едновременно с учителстването се занимавах и с друго. Открихме Школа по изобразително изкуство към Дома на културата, за по-големите деца към нея имаше специални кръжоци за кандидатстване в техникуми, художествени гимназии и Академията. Това беше продължение на традицията, създадена от художниците Захари Захариев, наричан от учениците си „бай Зари“, и Борис Попов, които по времето, когато аз бях ученик в Априловската гимназия от 1948 до 1953 година, организираха прочутата школа „Ателие” за подготовка на кандидати за Академията.

- Тази школа е известна с това, че е подготвила художници, които са големи имена в изобразителното ни изкуство. С кого сте били ученици на Борис Попов и Захари Захариев?

- Имам една снимка, на която сме наредени пред модела няколко души – аз, моят съученик, състудент и приятел Христо Явашев-Кристо, Ива Хаджиева, Дора Бонева, Иван Богданов, Мирьо не помня презимето му, и много още. Но аз изреждам тези, които бяха в моята група тогава.

След нас в Търново Борис Попов е подготвил за Академията може би още 20-30 души и всички до един са влезли. При тогавашната конкуренция, която беше много по-голяма отколкото сега, всички имахме отличен на изпита. Силата на Борис Попов беше не във формалното изграждане на рисунката, а в контакта с модела. Сега бихме го нарекли психологическа характеристика на модела - онова, което е най-важното за художника - експресивната му способност, а не точното нагаждане към видимите пропорции.

А може би Габрово заразява с този експресивен дух, и той, и Борис Попов са го усетили. Имаме нещо тука, независимо дали сме родени в Габрово или само сме живели в този град. Нещо, което се изразява в една особена дълбочина и в същото време бих казал в някакъв наивитет за желани промени, които като че ли не могат да станат сега. Но габровецът винаги упорства и се движи към тази цел. Според мен това е най-главното достойнство на Габрово.

- Според Вас школата на Борис Попов е била стъпалото към Академията. Какво означава да имаш късмет с учители?

- При мен нещата се развиха така, благодарение на отличната подготовка в гимназията. Априловска гимназия тогава имаше невероятен кабинет по рисуване - огромен! В него имаше цяла галерия с прекрасни репродукции от образци на световното изкуство. Копия - гипсови отливки, от Ренесанса - Микеланжело, Донатело, анатомически модели, стативи, каквито са само в Академията. Изобщо - прекрасни условия и невероятни учители! Това е най-решаващият момент и неслучайно и Христо Явашев го потвърждава много пъти. Учителите непрекъснато ни поощряваха да рисуваме...

- Не е ли странно, че от Габрово, известен с прагматизма, излизат и модерни, авангардни творци. Имам предвид най-вече Кристо, но ето, че сега друг габровец - Недко Солаков, беше обявен за един от 10-те най-добри художници на годината. Доказва ли това Вашето мнение, че споменахте, че според Вас в Габрово има някакъв особен микроклимат, който създава у хората желание за творчество, за инициативност, за стремеж към нещо различно...

- Според мен, много фактори влияят тука. Разбира се, голямо значение има личната съдба на един художник. Дадохте пример с Кристо и Недко Солаков. Те например имат противоположна съдба. Недко е галеник на условията тук, докато при Кристо е обратно - родителите му по някакъв начин са били репресирани и принудени да се изселят в Пловдив. Те се преместиха 1947 или 1948 година. Не мога да кажа, че той се е развил против Габрово - обратното. Неведнъж главно за модерните течения в някои статии за Кристо се споменава и може би той го е казал, че един от факторите за такъв възглед за изкуството при него е дошъл точно от нагледната агитация по времето на социализма. Това скриване на фасадите, често олющени, с плакати, с портрети, с огромни платна с лозунги и т. н. И всичко това го е довело до идеята за пакетажа, за скриване на предметите. При Недко е обратното - като продукт на соцреализма тука като лична съдба той е принуден да емигрира, в смисъл - да се откъсне оттука след демократичните промени. Той намира великолепен начин да се включи в модерното изкуство на Запад - с инсталациите главно.

Естествено, там има друг начин на мислене, друга социална среда. Трудно е тяхното разбиране за самото изкуство да бъде пренесено автоматично тук. С други думи бих казал, че тук Кристо нямаше да може да създаде това изкуство или пък ако му се беше отдало, то нямаше да може да просъществува. Най-напред нямаше да му бъде разрешено и второ - нямаше да може да се реализира заради парите. Откъде средства? Това изкуство е за милиони долари. Имайте предвид, че един негов проект, например “Портите”, струва над 20 милиона долара. На Недко разходите също са големи. Значи има едни други, финансови причини, а и не само финансови, естетически също. Изкуството на Кристо не беше приемано у нас официално от никого. Когато преди години дойде в България изложба на американското изкуство и вътре в нея беше представен Кристо, чак тогава започна малко да му се обръща внимание. Мисля, че беше по времето на президента Рейгън.

Но да се върна на темата за модерното - смята се, че това е нещо ново и различно от правеното досега. Според мен става една битка на арената на културата, на световната култура. Една битка на идеи и изразни средства на художниците от различни страни, на налагане на възгледи за изкуството и тази битка е не по-малко жестока отколкото в икономическата и политическа сфера. Вярно е, че в модерното изкуство историята е накъсана на много отделни етапи, направления, течения, но като цяло, колкото и да не ни се иска да го признаем, тя е идеологическа и политическа. И тъй като съм обиколил по-голямата част от света, имам информация от първа ръка и съм видял какво става. Модерният художник се възпитава още от училище - говоря за западните страни, след това в академиите, които там са на съвсем друг принцип на обучение, след това от спонсорите на изкуството. Там всеки изявен повече или по-малко художник работи със съответна галерия, със съответни спонсори и т. н.

- Вие себе си къде причислявате като художник?

- Различно. Аз съзнателно се отказах от идеята изложбата ми в Габрово да бъде изцяло от абстрактни работи. Нарекох я “Реално и фантазно” и я свързвам с нещо като носталгия или по-скоро като предизвикателство на миналото, когато начинът на работа и съдържанието на творбите ни се определяше от външни фактори. Макар да се признаваше правото му на лична творческа изява, художникът трябваше задължително да се съобрази с тогавашните изисквания. Нормите на социалистическия реализъм не бяха толкова груби, колкото ги изкарват някои сега, но тематично и изразно бяха строго фиксирани - реалистична форма, пространство, композиция, която да отговаря на едни или други изисквания и край - не можеш да избираш. Затова сега избрах темата „Реално и фантазно”, защото в нея се залага на личната свобода на художника. Но не толкова дълбоко и сериозно... Аз смятам, че не трябва човек да се възприема прекалено на сериозно, защото кой как ще бъде оценен, зависи от други, но исках да изразя тази свобода.

- Преподавате ли още?

- Да, преподавам, въпреки че съм пенсионер. Така се стече животът ми, че съм преподавал във всички възможни видове училища, където се изучава изобразително изкуство. Като почнете от Априловската гимназия, Школата по изкуствата към Дома на културата, бях и в професионалното училище по облекло в „Майчина грижа” тогава, след това в София в Художествената гимназия „Илия Петров“, след това в Института по образование – там не преподавах, но се занимавах с проблемите на образованието, както и в Софийския университет, когато създадоха специалността Учител по изобразително изкуство. Имах възможността да преподавам един семестър и в Хумболдския университет в Германия, защото имахме съвместна размяна на преподаватели. А с творческите командировки можах да видя много известни университети преди всичко във всички бивши социалистически страни, в западните страни в цяла Европа, а след това и в Австралия и Щатите. Преди няколко години, когато се реализира проектът на Христо Явашев „Вратите“, имах възможност да обиколя Америка от Ню Йорк до Лос Анжелис и посетих световноизвестния Гети център по изобразително изкуство, който е невероятен! Той е направен не само с много пари, но и с много разбиране за проблемите на изкуството и възпитанието.

- Вие сте автор и на множество учебници по изобразително изкуство. Трудно ли се пишат?

- Аз не ги правя сам, а съм ръководител на екип. Нашият екип успя да създаде литература за изучаване на изобразителното изкуство и за изобразителните дейности от детската градина до дванайсти клас. Но трябва да се има предвид, че книгите от този род – учебници, методическа литература, помощни материали, не зависят изцяло от авторите. Те се определят преди всичко от държавните изисквания, които се диктуват от съответното правителство. Ето сега започва нова реформа в образованието. Докъде ще доведе тя, още не е известно. Нашето поколение беше въвлечено във водовъртежа на всички реформи.

- Вашето поколение е преживяло твърде много промени и в обществено-политически план, правят ли те живота Ви по-дълъг?

- Може би да. Може би продължителността на живота има две измерения. Едното е физическо – на времето, а другото – психологическо. И е вярно, че когато човек за кратко време преживее много и разнообразни неща, има чувството, че живее повече.

Що се отнася до личните ми впечатления от света около мен, и като човек, и като художник, преподавател и научен работник съм преживял много промени за няколко години. Смениха се два строя – от монархия минахме в социализма. Бях в Берлин, когато през 1961 година издигнаха Берлинската стена. След това бях там през 1989 година, когато тази стена падна. Видях разтурените лагери в Сибир, защото бях там по време на Перестройката. Виждал съм много стачки, демонстрации в западните страни, които за нас бяха нещо абсолютно непознато и невъзможно нещо... Като прибавим и сегашните промени, стремежът към някакви реформи... Казвам стремеж, защото досега в образованието, например, никоя реформа не е изведена докрай, това е факт.

- Сред българите има много талантливи хора, когато сме извън страната, винаги изпъкваме с талантите и способностите си, независимо в каква област работим. Талантлива нация ли сме?

- Засегнахте един много важен въпрос. Той има няколко измерения. Едното е дали родното място – независимо дали ще бъде гледано като село, град или държава, създава условия, да кажем, в областта на творчеството или пък в науката, в бизнеса. Можем да намерим много примери за това какво са създали българи в световната наука, техника, в изкуството. Въпросът се състои, според мен, в нещо друго. В малкия град, в тези затворени общности, където всеки се познава, липсва онова, което е причина за динамичното развитие. Липсва онази жестока конкурентна борба! Като отидете в София, се сблъсквате с много силна конкуренция, всеки ден вие се състезавате с някого. Когато отидат българи в чужбина, там е още по-жестоко. Всички казват – той е пробил там, има известно име. Но как е станало това, малко се питат. Вярно е, че има хора с щастлива звезда или някой им е помогнал, но... Има го и другото – в по-големите общности, в по-богатите общества има реална възможност за по-голяма свобода на действие.

- Вие сте пътувал из целия свят още по времето на социализма и сте го правил служебно като секретар на Националния комитет на ИНСЕА – Международното нюрнбергско общество за възпитание чрез изкуство към ЮНЕСКО. Имате ли носталгия към това време?

- Така е. Но тогава и Съюзът на художниците имаше непрекъснати творчески обмени. По този начин можеше да се отиде за по три месеца в Германия, в Чехия, в Полша, без да говоря за бившия Съветски съюз, където пътуването беше най-лесно. Много бази на художниците имаше из страната, непрекъснато се правеха изложби и всичко това подтикваше към една непрекъсната работа, към един кипеж... Но на всеки – каквото му е писано.

- Вие вярвате ли в съдбата?

- Донякъде да. Когато завърших гимназия, тогава беше много трудно да излезеш в чужбина. Гледаха цялата ти биография, близките ти… Не ми се разправя за тези неща, за да не излезе като оплакване. Но братът на майка ми живееше в капиталистическа страна и този факт в биографията означаваше да не те пуснат да излезеш зад граница дори и на екскурзия. Един път, не си спомням къде бяхме на гости, имаше една жена с екстрасенски заложби и тя ми гледа и вика: „Ще пътувате много, ще имате много премеждия, ще живеете дълго”. Аз с насмешка се отнесох към тези нейни предсказания, защото не бях ходил никъде и не вярвах, че е възможно да отида. Но после така се извъртяха нещата, че казаното се сбъдна.

- По времето на социализма ни възпитаваха в атеизъм. Така че доста българи не вярват в Бога. А Вие?

- В Бога вярвам като в сила. В нашия род имаме свещеник – на баба баща й беше свещеник и то много известен тук, в църквата „Света Богородица”. Аз го помня като дете – от много патриархален род, с традиции, всичките - музикални, събираха се непрекъснато, задружно си живееха. Така че като дете съм възпитаван и религиозно. Но пък се срещнах и с представители и на други религии – на католицизма, в Индия като бях – с будизма, с религиозните вярвания и културите на ескимосите и аборигените… Оказва се, че има много големи прилики между отделните религии, колкото и да изглеждат различни. Интересно е, че всички са единодушни за произхода на човека – всички гледат нагоре и това е показателно. Но мъдростта на цялото човечество е събрана, синтезирана в тези уж примитивни за нас, но според мен много мъдри части от човечеството като аборигените например и ескимосите. Те си имат собствен морал и религия, собствени неписани закони на живот. При обиколките ми из различни страни имах чувството, че се движа с някаква машина на времето и попадам в различни векове. В резерватите на аборигените в Австралия имате чувството, че се връщате с хиляди години назад, в Сибир имах възможност да видя земите на прабългарите и съжалявам, че малко се популяризира историята на прабългарите...

- Смятате ли, че сте имал щастлива съдба, че сте една успяла личност?

- Дали съм успял, други ще кажат. Аз смятам, че при създалите се условия в съзнателния ми живот, който е повече от 60 години, с всичко, което е станало по света, в страната ни през това време, това, че съм оцелял, че съм видял света, особено с пътуванията ми по света, че съм се занимавал с любима, приятна дейност като учител, че съм имал личната свобода за творчество… В този смисъл – да, съдбата е била благосклонна. Но ако се запитам какво съм могъл да направя още… Но човек на моята възраст като че ли става малко саркастично циничен към околната действителност. Не че не вярвам в нищо, но съм убеден, че човечеството трудно се придвижва напред, че и у нас нещата не вървят. Нещо трябва да се размърда, да се раздвижи. В другите страни като стане нещо, веднага има някаква обществена реакция – положителна, отрицателна, намесват се медиите, обикновените граждани, а у нас – мълчим.

- Българинът като че ли не уважава своето, а винаги дава примери колко е хубаво другаде. Вие също го направихте, но сте останал през целия си живот в България.

- Всъщност е обратното за мен – колкото повече съм обикалял по света, толкова повече съм заобиквал родината си. Нашата страна наистина е много хубава и като разположение, и като природа – в много малко страни има на такова малко пространство толкова разнообразен пейзаж. Не е вярно и че нашият народ не е трудолюбив. Но вземете Щатите – макар да са един конгломерат от различни националности, те имат самочувствие на общност и го показват с всеки символ. На нас може би ни липсва задружието, да умеем заедно да работим, онова, което е изписано на Народното събрание - „Съединението прави силата”. Но когато става дума за по-обикновените ежедневни дела, хората все пак си помагат.

- Вас какво Ви крепи?

- Безспорно – габровското чувство за хумор. То е в нашето семейство, в целия ни род. Това отношение към света – леко иронично, то донякъде крепи духа в ежедневието. Т. е. – каквото и да стане, винаги търсите и другата страна на нещата, да погледнете малко отстрани с други очи.

Например се е случило нещо неприятно, но трябва да знаете, че има други хора, които са още по-зле. Или пък си казвам: „Я се стресни! Вземи да работиш по-яко!”. Защото работата наистина крепи човека. Това състезание със себе си преди всичко, с други около теб и главно този стремеж да видиш нещо друго. Може би пътуването ми е станало втора природа – аз обичам да пътувам из страната, обичам непрекъснатите промени на пейзажа, срещите с много хора, без да броя студентите си, които са хиляди… Габровският дух ми помага.