Делина Дисанска сбъдна своя мечта, издаде книгата си "Да обичаш"

В книгата авторката е събрала очерци за житейската мъдрост на обикновени хора, които е писала през годините. Те грабват с добротата и с човечността, с която са разказани, и запазената душевност на истинските им герои.
Книгата има отделна биографичната част, озаглавена „Нека ви разкажа“, в която Делина Дисанска също уточнява:
„Разказвам за себе си, но най-вече с желанието да отдам почит на добрите хора, които срещнах в Габрово“.
Когато Делина Дисанска предава на Държавен архив – Габрово архива, вижда, че от 1975 година е писала и публикувала материали.
„Бях кореспондент на вестник „Учителско дело“, Бюлетина на БЧК. Публикувала съм в списание „Отечество“, списание „Жената днес“, вестник „Труд“, вестник „Балканско знаме“, Политическа просвета и др.
През 1980 година бях сценарист и режисьор на Олимпиадата в Москва.
Сценариите за филми за Моша Колева, „Нулева група“ бяха филмирани от киноклуба към ПДК „Емануил Манолов“.
Помня, Серафим Северняк от списание „Отечество“, който ми върна очерка за Радка Белоева само заради епитет за едно дърво, който той не харесал. Представяте ли си, изпраща ми го обратно аз да преценя с каква дума да го заменя!
И до днес съм богата с обичта и вниманието на Василка Диманова, която дълги години беше отговорен секретар, зам.-главен редактор и главен редактор на списание „Български Червен кръст”. В началото като млад кореспондент на изданието и през всичките години на съвместна работа имах щастието да усетя нейното майчинско отношение към всички колеги. Тя знаеше дори личните ни проблеми, винаги беше готова да ни помогне. Тя умееше да открива най-доброто в нас. Благодаря є с най-искрено уважение и обич...

Родена съм на 15 юли 1945 г. в китния и красив град Троян, в семейството на наследници на един голям род, участвал в създаването на революционния комитет от Васил Левски и негови укриватели.
Прапрадядо ми е попът в четата на Яне Сандански, оттам и двете имена - по баща съм Делина Василева Попова Санданска.
Казват, че сме наследници на отец Паисий Хилендарски.
Мой съгражданин от Троян, съсед и краевед, също съдия, бай Петко Василев Бързелов, през 1977 година ми написа в писмо, в което накратко ми съобщава, че родът ми е наследник на отец Паисий.

Делина Дисанска, откъс от книгата "Да обичаш"

_{С дъх на липов чай}

Вратата ми отвори моята съседка, приятелка и най-вече сродна душа на балканджийка. Усмивката не слизаше от лицето є, докато ме подканяше да вляза. Стаята є миришеше на чистота и на липов чай.

– Заповядай, седни...

Настаних се на един от столовете до масата, покрита със снежнобяла покривка. 90-годишната ми приятелка седна на дивана, покрит с троянски китеник...

– Сега ще направя кафе – скочи пъргаво тя.

– Не, предпочитам ухайния липов чай, така хубаво мирише, че ми напомня за дома.

И двете за секунда замълчахме.

Жената сложи бели чаени чаши на масата, взе чайника и се спря. Проследих погледа є. Тя гледаше към кандилото на източната стена и към двете черно-бели снимки до него.

Мълчах, знаех, че това са най-близките и скъпи хора.

– Най-близките, най-скъпите... – сякаш отгатна мислите ми. – Много пъти сме си говорили, но сега искам да ти разкажа една история, моята история, историята на семейството ми. Аз съм родом от Балканец, едно китно българско село в Троянския Балкан. Ти го знаеш... Ох, забравих да налея чай, извинявай!

Държеше каната с изстиващия чай, като че точно тя є е опората, където закрепва моста на мислите, за да вдигне пластовете на изминалите тежки дни.

– Дойдох да уча тук. Още като ученичка се влюбих в едно момче – то от полето, аз от Балкана, но създадохме здраво, щастливо семейство. Загубих първия си син още бебе, но след това родих един левент... – замълча, после се загледа в снимките.

Тъмните є очи станаха още по-тъмни, но потънали в светла влага.

– Роди ни се син, ах, каква радост! Минаха години в задружност и обич. Синът ни порасна... Работа, семейство, животът вървеше...

Спомените явно се изпреварваха един подир друг.

– Пий от чая, че съвсем изстина – подкани ме приятелката ми, а аз не знам защо се загледах в побелелите є къдрави коси. – Сигурно и ти обичаш липов чай като нас? Синът расна, порасна, ожени се за едно приказно момиче, наричах я къдравелка, добра, работна, уважителна. Заживяхме заедно 13 години, нямаха деца, но обичта и надеждата ни крепяха... После Божият благодат се спусна над нашето семейство. Родиха ни се двама внука един след друг.

Тя взе празната си чаша, повъртя я, повъртя я в ръцете си...

– Синът ми много обичаше липов чай – продължи разказа си жената.

Аз мълчах, страхувах се с въпросите си да не разруша магията на спомените.

– Чайникът с липовия чай зиме, лете стоеше на печката. Целият апартамент ухаеше на липа... – замълча, загледа се в черно-белите снимки на двама мъже... – Синът ми внезапно почина...

Белотата на стаята почерня като черните дрехи на жената.

– Единият внук е на 1 година и 6 месеца, малкият – на половин година...

Говори бавно, после замълчава, въздиша често и дълбоко.

– Едва не полудях от мъка. Всичко вкъщи ми напомняше за него... Сълзите не пресъхваха... Мъжът ми мълчеше. Тишината беше страшна. Не знаех кой на кого да помогне. Само детските гласове, топуркането на малките крачета ни вадеха от унеса, от мъката... Това продължи близо година... – разказва тя, но от време на време приглажда панталона си. – Понякога не става така, както го искаш. Почина и мъжът ми. Бях съсипана, криех сълзите си, гълтах плача си. Душата ми изгоря. Сложих черните дрехи и така до ден днешен – отново замълча.

Помислих си дали остават някои неща, които иска само за себе си.

– Един ден децата тичаха около мен. Те бяха деца, но усещаха с детската си прозорливост и невинност, че нещо не ми е добре. Голямото ми внуче се спря до мен, с малката си ръчичка погали лицето ми, изтри стичащите се сълзи, погледна ме с бащините си очи... Тогава усетих, че животът ми трябва да продължи в името на тези две деца. Явно моята мисия на този свят е да помагам на снахата, да отгледаме тези деца... Нощем, като не мога да спя, си мисля, че не трябва да се предавам, че тези две деца синът ми ги е оставил да се грижа за тях.

Загледах се в лицето є – добро, миловидно, посбръчкано от годините.

– Ти май забрави да пиеш чая?! Ако трябва, да го стопля?

– Не, разказвай...

– Един ден сме извели децата в градинката до нас. Докато те играеха, аз прегърнах снахата, погалих къдравата є коса, помилвах лицето є... Тя усети, че нещо искам да є кажа.

– Кажи, мамо, какво има?

– Дъще – казах аз, – още си млада, хубава, няма да ти се разсърдя, ако си намериш друг мъж.

Тя ме погледна тъжно, разплака се и каза:

– Аз не мога да заменя бащата на децата си с друг. Нека повече да не говорим за това.

И така до ден днешен двете се държим една за друга в мъката си и в мисията си.

Изведнъж лицето на възрастната жена стана живо, умно... Тя целия си живот беше прекарала в работа и грижа за двете момчета.

– Стара съм, но се моля да поживея още малко, да оженя внуците и да дочакам правнуци – изрече тези думи с мечтателност, но и с много увереност.

Ръцете є, с фини пръсти за възрастта є, с хубав маникюр с безцветен лак, се раздвижиха.

– Големият ми внук живее с приятелката си – едно слънчице, при мен. Завършиха, сега работят. Вечер, като си дойдат, така се грижат за мен! А като чуя от малкия внук: „Бабче, как си?“, сърцето ми се разтопява.

На всички празници сме заедно. Снахата пазарува, аз готвя и всички сядаме на тази маса, срещу снимките на най-близките ни, скъпи хора, които знаем, че бдят над нас и ни помагат.

А защо у нас ухае на липов чай? Синът ми един път ми разказа следната легенда:

Твърди се, че сънят под липата е спокоен и сладък, затова я засаждали в близост до дома. Огънят от дърва на липа е наричан жив огън и олицетворява мощта на живота. При силни бури и проливни дъждове хората се криели под липови дървета, за да ги пазят. А моят син така обичаше да пие липов чай...

Слушах разказа на моята възрастна приятелка и си спомних една мисъл:

„Когато изгубим някого, когото сме обичали много силно, научаваме се да ценим истински тези, които са ни останали. И запазваме спомените за онези, които са си отишли, в сърцето си“.

откъс от "Нека ви разкажа"

Делина Дисанска

„...Дядо ми Димитър Сандански, и така са го писали в излязлата книга за автотранспорта в Троянския край, заедно с баща ми Васил Сандански стават акционери във фабрика „Комроис“ за шперплат. Дядо ми купува първите големи камиони „Бусове“ за превозване на дървения материал от 2000 дка наши гори край Троянския манастир.

След национализацията на фабриката дядо и татко създават СОАТ (Стопанско обединение за автотранспорт). След години се разделят и с това си начинание. Купуват камиони и ги дават на други шофьори... Създават така наречените сега „работни места“.

...През целия си житейски път съм вървяла с мисълта на баща ми, че най-меката възглавница е чистата съвест. С думите му: „Чети дебелите книги, но гледай как живеят хората“. Винаги съм била работач и не съм се съобразявала с политическите пристрастия на хората. Защото например в мъжкия хор виждаш застанали един до друг седесар и бесепар, пеят „Върви, народе възродени“, отиват на турнета по чужбина заедно, изнасят концерти и разнасят българската култура по света. Тук няма политика. И винаги съм се съобразявала със закона, следвала съм етичните и морални норми. Не знам дали винаги съм успявала, но съм успяла да запазя приятелските си взаимоотношения с много хора.“