Бих казал като древния мъдрец: „Аз знам, че нищо не знам, но Вие и това не знаете"

Доц. Румен Ковачев  е роден на 5 октомври 1957 година в Габрово и по думите му остава завинаги габровец, макар да работи в столицата. През тази седмица той празнува своята 60-годишнина. Завършил е средното си образование в Техникума по механоелектротехника в родния си град, а след това - история в Софийския университет. От 1986 година работи в отдел „Ориенталски ръкописи и сбирки“ на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Румен Ковачев е един от османистите в България, които специализират четенето на османотурски текстове. През годините се оформя като специалист с трайни научни интереси към епохата на класическото Османско средновековие. През 1986 г. печели конкурс за редовна аспирантура при Народната библиотека. Румен Ковачев защитава докторска дисертация за присъждане на научна степен „Кандидат на историческите науки“ през 1993 г. на тема „Населението по българските земи през втората половина на ХV-ХVI в. Административно–поселищно устройство, демографски и етнорелигиозни промени според тимарски регистри“. Само няколко години по-късно - през 1997 г., излиза от печат книгата му „Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век“. Румен Ковачев публикува в сп. „Векове“, „Исторически преглед“, „Известия на Държавните архиви“, в сборници с изследвания за различни градове в България. От 1991 г. досега той разработва нови сведения от османските архиви и публикува откритите свидетелства за Берковица, Карлово, Кюстендил, Девин, Самоков, Омуртаг, за селища от Чепинската долина, в Поповския регион, в Югозападните български земи, в Никополския санджак (окръг), сред които са Севлиево и Габрово. Една от поредните му книги - „Опис на Видинския санджак от първата четвърт на ХVI в. Стопанска и военно-административна структура“, излиза от печат през 2016 г.

- Как решихте да се посветите на историята и конкретно на османистиката?

- Целият ми род са хора техници, конструктори и изобщо хора, посветени на техниката, на математиката. За тяхно съжаление и за обща радост може би аз съм се метнал повече на другия си род, който има интереси в духовната изява, в литературата, в досега с различните видове изкуства – музика, живопис. Освен това в университета преподавателите ми бяха едни от най-добрите представители на все пак позитивната историческа наука, въпреки обществения строй тогава. Става дума за професорите Николай Генчев, Александър Фол, Христина Мирчева, Бистра Цветкова... Не бих могъл да изредя всички, но университетът беше място, в което се говореше за всичко и по всяко време. Имахме един професор Мито Исусов, който много точно и ясно в далечната 1980 година ни разказваше за измислиците в първите действия на народната власт, които смазват опозицията, след като публикуват уж фрапиращи данни за наличие на оръжия и подготовка за преврат. Оказва се, че тогавашните милиционери са намерили една пушка без затвор и две ловджийски пушки, една мушама и едно фенерче за управление на влакове. Това са били, според документ, който той познава, „огромните“ оръжейни запаси на опозицията. С този пример не искам да кажа, че всички бяха десиденти или нещо подобно. Хората просто си гледаха работата и търсенето на истината не ми беше чуждо още тогава.

И аз съм си мислил защо съм избрал историята. Имам чувството, че баба ми по бащина линия Иванка някак си ме е подтикнала. Тя беше изключителен лидер, трудолюбива до безкрайност и много принципна. За съжаление, аз рано губя майка си и не я помня. Баба ми ми четеше доста исторически и то малко легендарни книжки. Още помня една книга за първобитни хора, които се казваха Нау, Нам и Гав. Те бяха най-видните бойци в едно племе. Угасна им огънят и тръгнаха да търсят огън. Минаха през много препятствия, но намериха. Оттогава ми е останало убеждението, че трябва да търсим огъня и то смело и мъжествено. Това беше екшън! Още като малък изчетох двата тома на братя Грим. Като станах аспирант, две лета четох по два месеца почти денонощно каквото ми падне – класици, исторически изследвания, всякаква литература. Само Достоевски си оставих за малко по-късно. Той трябва да се чете, когато човек почувства, че е психически готов за него... Имаше конкурс в Народната библиотека, аз се явих и взех, че го спечелих. Оказа се, че там е много интересно и благодатно. Пък и ранната Османска епоха е бой с мечове, ризници, стрели и копия. Има екшън...

Тогава имаше изискване за „израстване на научните кадри“ и аз съм минал през всички степени на научен сътрудник. След това защитих докторска дисертация, свързана с османистиката, с османските документи. Днес вече съм доцент доктор в Ориенталския отдел на Националната библиотека. Тя ми е като втори дом и аз все още ходя на работа с голямо желание, макар че трудно се движа. Там всеки ден има по нещо, което се открива, и там забравяш за тегобите на ежедневието.

- Вие сте автор на множество публикации. Кои от тях подреждате сред най-значимите?

- Бих ги изброил не за да си правя реклама, а за да ориентирам десетките хора, които идват при мен в библиотеката от цялата страна и дори от чужбина. Аз имам клиенти, например от съседна Турция, от Гърция, които търсят своите корени в нашия архив. Очевидно при нас нещата се случват по-бързо от най-богатия архив в Истанбул. След като в библиотеката дойдоха около 50 хиляди кадъра, които размени нашият архив с Османския в Истанбул, това е един огромен масив и то от най-ценните документи – различните по вид регистри на населението, на данъците. Населението е описано по етническа принадлежност, по конкретно място в социалната структура на Османската държава. Все едно, че са докарали при нас две-три сандъчета с ценно имане. Колегите от Турция също си заснеха близо 50 хиляди кадъра от тези, които са станали българска собственост. В отдела на библиотеката като във фуния се концентрират огромно количество богатства. Руските войски оставят голяма част от материалите, които са техен трофей, на новата българска власт и най-вече в Народната библиотека. Винаги съм се старал да обобщя отначало най-щекотливите проблеми, свързани с етническата и социално-икономическа история, която може да се види на страниците на тези архивни материали. Докторската ми дисертация например е посветена на османските регистри за етническите и демографски промени в българските земи през XV – XVII век. Тогава нямаше тези богатства от архиви, промениха се и някои представи. Да не говорим, че в определени кратки, но достатъчни периоди историята си е просто слугиня на управляващите. Сега с новите материали има възможност да погледне и някой друг и да разбере къде слугува и къде - не. Аз започнах с казата Разград, заради която съм се занимавал с над 250 селища, които се появяват през шестнадесети век – 1550 година. Това са малки мюсюлмански поселения (оджак), които носели името на старейшината на рода. След това трябва да споменем Родопите, за които имам голяма разработка пак на основата на новите дефтери (тефтери). Оказа се, че през 1515 година Централните Родопи, нахията (общината) Рупчоз, няма един мюсюлманин при наличието на 40-50 големи български селища. В началото на следващия век мюсюлманите са вече 50%. От големите си разработки мога да спомена доста обемните ми работи за Никополския санджак – Плевенско, Ловешко, Русенско. Разбира се, присъства и Габрово или съм помагал на отделни изследователи в превода на документи и материали, или сам се занимавах с някои. Друга моя разработка е за Видинския санджак, също и за Самоковската каза... Не можем да изброим всичките, особено ако сложим и множеството доклади в конференции, статии и т. н. Това са все пак 30 години, през които с мерак работих тази работа.

- Историчката от Габрово Даниела Цонева казва, че като един от османистите в историческата наука сте допринесъл за съществени промени в представата за Османската епоха по българските земи. Каква е най-общата Ви характеристика за тази епоха? Как отговаряте на учебникарския въпрос „Под турско робство ли сме били или в съвместно съжителство с турците?“. Какво трябва да пише в учебниците?

- Каквото и да кажа, ще има хора, които ще го приемат, и такива, които няма да го приемат. Това е нормално, разбира се. Но знам, че има хора, които поне ще се вслушат в аргументите. Първо искам да кажа, че никога не съм адвокатствал на Османската държава. Тя е такава, каквато е. Само че трябва да се имат няколко неща предвид.

Най-основните са следните – българската история, развитието на българския народ като такъв след завоеванията на османците рязко се изкривява. И когато говорим за поражения по принцип, това според мен е основното. Друг е въпросът, че османците не са унищожавали безогледно раята, не са я притискали с изключителни данъци. Просто защото, за да има какво да „стрижеш“ догодина, трябва да оставиш животното живо. След това – въпросната рая, било то мюсюлманска или християнска, притежава земя, има собственост – това се доказва от тапии, нотариални актове. И всеки стопанин може да прави с тази земя каквото иска – да я завещае, да я продава. Ако изсече гора и си направи нива, след 10 години има право да я узакони, ако никой не е казал, че мястото е негово. Зулуми е имало и винаги цитирам един пример, който дава възможност хората да разбират за какво става въпрос. До 1573 година по време на Вартоломеевата нощ в Париж са избити над 3000 души по религиозни причини. Няма в българската история под османска власт такъв случай. Доста хора са пострадали, доста хора са се чувствали второ качество. Често е било „Око за око, зъб за зъб“... Ние сме най-голямата част от балканската рая като численост на населението. Ние сме и най-произвеждащото население. Населението на Истанбул, което доближава милион към седемнадесети век, е случило на близка българска рая, която произвежда и снабдява. В същото време българският етнос, българската народност запазва своята близост със свободната си държава като дух, като представа.

Неслучайно Паисий призовава да се обърнат към своята история. Те много бързо се обръщат и започва този възрожденски процес, който го няма сред мюсюлманската рая. Никога с тях не се получава една обща сплав. Българската духовност не се възприема от мюсюлманската. Българското Възраждане е един феномен. Много бързо в деветнадесети век българите разбират откъде духа вятърът, част от тях отиват да се учат на Запад и на Изток. Част от тях завъртат стабилна търговия в голямата империя. Те се превръщат в чорбаджии дори за останалата мюсюлманска рая, която се отнася с уважение към тях.

- Е, имало ли е робство или е нямало?

- Формално погледнато – няма робство в точния смисъл на думата. Не знам какви са представите на хората, но да кажем например Спартак – той е роб. Българският селянин, бил той и последният крайненец, има парче земя, има къща. Тя, къщата, да я ритнеш и ще тръгне, ама е къща. Това не е робство. Друг е въпросът кой как се усеща.

- Как трябва да пише в учебниците, турско владичество ли?

- Да, османско владичество, защото турската нация се формира далеч след българската.

Ще се върна на нашата Османистична школа. Имах прекрасен научен ръководител. Той беше корифей. Това е член- кореспондент проф. Страшимир Димитров. Ще прибавя и проф. Вера Мутафчиева, беше щастие да я слуша човек. Като контактуваш с тези хора, няма начин да не наместиш нещата, които те ти предават. Ходих и на един продължителен курс във Факултета, сега Център, по източни езици и култури в Софийския университет. Заедно с това на частна основа ходих и при един друг голям специалист по османотурски език – доц. Мария Калицин. Но това се учи цял живот. Канцеларията е изключително богата с различни видове шрифтове, с многоброен вид документи. Понеже държавата е теологична, централизирана монархия, тя има апарат, който трябва да проникне навсякъде. Има всякакви писари, комисии вървят и описват непрекъснато... Никак не е лесно, но човек добива един опит – класирал съм десетки хиляди документи в отдела, които все още имаме да обработваме. Та може да се каже, както го е казал древният мъдрец: „Аз знам, че нищо не знам. Но Вие и това не знаете“.

- Боравите във Вашата работа с точни документи. Какво става с историческата наука, ако няма документи и писмени извори?

- Аз съм се наслушал на легенди. Като дойдат при мен много хора от тези, които искат да пишат, те трябва да се докоснат до новите османски архиви. Аз съм им посредник. Те започват с легендите си. Аз ги слушам внимателно, защото са възрастни хора. Първото, което им казвам, е: „Можете ли да докажете това? Имате ли податки някакви? Разсъждавали ли сте върху тази легенда? Защото ми се струва твърде нереалистична“.

Така че докато няма документ и някакъв анализ на учен, има легенди. Има една сентенция, че трябва да се учим от историята, за да не повтаряме грешките. Тези, които не се обърнат и да погледнат какво е било, не само повтарят грешките, ами и други въвеждат в грях. Няма как да се отрече историята, била тя като сбор от дати, като конкретна система от познания или анализа, който може да се направи върху дадени факти. Затова обучението по история и опитът да се подготвят хората, които се занимават с нея, е свързан с това да се издирят максимален брой източници, защото избирателният подход към даден исторически факт също е неправилен.

- Имате публикация, посветена на Габрово, на демографията и именната система през XV - XVII век. Кои са най-важните изводи в тази Ваша публикация?

- Може да се каже, че легендата за Рачо Ковача има някаква практическа връзка с историята на Габрово. Тук условията за живот очевидно не са много подходящи – земята не е толкова богата, пшеницата не е толкова едра... Но все пак тук живеят хора, които са си казали: „Ще успеем и така“. Въпросът е, че не са се вземали много на сериозно, но пък са си гледали работата както трябва – били са верни на принципа „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!“. Тук минава един известен османски географ-пътешественик – Мустафа Бен Абдуллах хаджи Калфа. Той казва приблизително така: „Габровци са будни хора. Селото е голямо, но са настроени много войнствено“. Той споделя, че те са дервенджии – пазят прохода, и че ако керванът не им заплати необходимата такса за тази услуга, ще си замине с половината стока.

Понеже в Габрово се формира един сравнително независим дух, няма мюсюлманско население и даже каймакаминът през деветнайсти век е габровец по едно време. Тук се получава нещо като държава в държавата, област в областта. Тук са наясно с медицината и науката, тук знаят какво е да направиш светско образование и затова го правят... Е, изпълняват и царските нареждания, защото са в системата на Османската държава, но си карат и по своя начин. След Гръцкото въстание през 1821 година, след Руско-турската война през 1828 г. ръководителите в Османската държава решават да направят някаква проформа реформа – танзимат. Тогава са издадени султански Хатихумаюн и султански Хатишериф – документи, които канализират бъдещите промени сред раята. Започват да се строят много църкви. Разбира се, рушвети се дават навсякъде, но така църквите можело да излязат малко по-високо. Успоредно с това раята вече си строи училища...

- Особено в началото на прехода, но и до днес се говори, че част от историята ни трябва да се пренапише, да се редактира политическият привкус. Вие смятате ли, че нещо трябва да се променя?

- Не знам. Българската османистика и преди 10 ноември имаше много стабилни позиции и достижения. Доколкото тя е боравила с набор от документи, пренаписването ще бъде по-скоро някакво заяждане. Ако има в дефтерите ново натрупване на данни, на исторически свидетелства, тогава може да се добави. Но пренаписване... Изразът предполага зачеркване и писане наново. За някои бели петна е нужно ново написване. Що се отнася до писаното по времето на социализма, ще Ви кажа следния факт. Преди 9 септември ярко се откроява българската медиавистика с видни представители като бащата на Вера - Петър Мутафчиев, проф. Златарски, проф. Ников.

Прокарва се важното значение на прабългарския елемент при образуването и историческото функциониране на българската държава като водещ, като каймака на тази държава. През социализма изведнъж славяните „надигнаха глава“ и нещата се обърнаха, че те са най-важната съставка на държавата ни. Дойде отново демокрацията и прабългарите се върнаха на мястото си.

- Много критикуваме младото поколение. На какво трябва да го възпитаме, според Вас? Загубиха ли се ценностите в прехода? Имаме ли нови на тяхно място?

- Няма загубване, защото тези ценности са продукт на една битова необходимост. Ако само погледнете Десетте божи заповеди! Те са свързани с ежедневието – с имота ти, с това да живееш в психическо равновесие, да уважаваш родителите си и т. н. А що се отнася до младите, ако са читави, те сами ще стигнат до тях.

Аз например се гордея с децата си. Разбира се, те (щерка ми носи името на баба си Петя Ковачева, а синът ми е Пламен Ковачев) могат да изберат различна от моята професия, да намерят друго, наглед по-удобно място за живот, но от едно не могат да се спасят – предал съм им онова неспокойно търсене, онова любопитство, което, премесено с уважение към труда, ще ги следва през живота им. Те ще се подкрепят от силата на взаимната си помощ и трудолюбие. За тях, както и за мен, са важни така обикновените за ежедневието думички: „Простено да ми е, прощавам и на вас!“.

- Една от българските болки е емиграцията на младите и кадърните в чужбина. Ще се върнат ли те някой ден у нас? Предричат ни, че през 2050 година ромският етнос ще стане повече от българския. Има примери от историята ни, когато хората са се връщали от чужбина, но сега няма такава национална кауза.

- В скалата на представите на всеки отделен човек има една градация на факторите, които според него правят равнището на стандарт на живота му.

- Има личности, при които носталгията по близко и родно е по-висока от „лъскавите“ вещи. Аз съм срещал хора, които казват: „Не мога да стоя там и това е!“. Всеки прави своя избор. Но сте права за това, че хората, които биха дали лице на тази народност, на нашата нация, намаляха. Ние сме на по 60. Аз понякога си казвам: „На кого ще оставим тази хубава природа? Да не дойдат по-големи душмани на горите, на планините, на реките и на всичко около нас?“. Защото те ще дойдат, тук празно няма да остане, но дали ще имат връзката с природата и дали ще я опазят за своите деца? А по време на Балканската война хората се връщат да се бият с такъв ентусиазъм, че си мисля как са ги удържали на Чаталджа. Не знам. Много бързо се променят нещата.

- Направихте 60 години. За всеки рожден ден човек си прави някаква равносметка. Вие съжалявате ли за нещо, какво бихте променил в живота си, ако го започвахте отначало?

- Харесвам датата на рождения си ден, харесвам времето през октомври – има всичко. Аз също имах всичко и късмет дори. Благодаря на създателя.