Една тъжна история с добър край

Топ новина!
Mirela-Kostadinova-do-groba-na-Racho-Stoyanov
Мирела Костадинова до гроба на Рачо Стоянов

На 5 ноември на Софийските гробища пристигат служители на Община Дряново, за да почистят гроба на писателя Рачо Стоянов

  Води ги габровката Мирела Костадинова, която работи в Националния литературен музей и която преди дни е публикувала във Фейсбук снимка на занемарения и буквално забравен последен пристан на големия български драматург. Кметът на Община Дряново Трифон Панчев веднага реагира и обещава да се вземат мерки това да се промени.

И ето, командированите в столицата общински служители за получаване на дарение за дряновските лекоатлети, се заемат и с родолюбивата мисия да почистят гроба на големия дряновец и поднесат цветя от името на Общината.

Мисията е изпълнена – габровката Мирела Костадинова остава в София, а общинските служители Стефан Косев, Виолета Димитрова и Ивайло Колев се връщат обратно в Дряново! Но за никой от тях денят не е обикновен..! Той е ден за размисъл – за паметта и дълга !

Оказва се, че от години никой от Община Дряново не е стъпвал на гроба на големия български драматург! По никакъв повод – минали са толкова годишнини! И незнаен досега за дряновци е гробът на автора на "Майстори"! Затова си мисля - не е важно къде е роден един кмет, за да бъде родолюбец! Важното е да има усещане за памет! Младият дряновски кмет, роден в София и израснал там, показа какво е да имаш сърце за дълг и почит към предците.

Мирела Костадинова е родена в Габрово. Завършва философия във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”, а през 2006 г. защититава докторат по теория на познанието на тема: “Философемата Ремке. “Основната наука” като епистемически модел”. Работила е за различни местни издания – “100 вести”, “Габровски новини” и др., както и за в. “Труд”.

Първата ѝ книга е в областта на философията и документалистиката – “Габровската ремкеанска школа и проф. Димитър Михалчев”. През 2010 г. излиза от печат “Спомен за камбани”. С нея печели Априловска награда за литература. Следва друга нейна книга с есета и публицистика “Справедливостта на невестулката”. През 2019 г. публикува книга с детски приказки „Червените мишки“, която също е носител на Априловска награда.
Мирела Костадинова, заедно с Румяна Пенчева, е съставител на книгите “Гозбите на старите българи”(2016) и “Приказник” (2017). 

Днес тя работи в Националния литературен музей, където се съхранява творчеството на големите ни писатели. В сайта „Епицентър“ води рубриката „Другите лица на големите“ и разказва за живота и творчеството на големите българи. Сътрудничи на чешкото списание „Роден глас“ и списанието „Искам бебе“.


- Как стигна габровката Мирела Костадинова до гроба на дряновеца Рачо Стоянов?

- Съвсем не случайно. Преди няколко години бях решила подробно да разгледам ръкописите на Рачо Стоянов, които се намират в Държавен архив - Габрово – фонд 822К. Дълго четох незавършени негови разкази и други произведения. Разбира се, време отделих и за стихотворенията му. Сред тях намерих едно непубликувано, което носи заглавие „На Орландовци“. В редовете си писателят сам пророкува картината около смъртта си, че ще го погребат в делничен ден, ще има „две-три баби“, свещеник, който ще каже „Лека пръст“, всички те ще преминат през мрамор и гранит, „гробари ще изтрият потен лоб, клепалото пет-шест пъти ще удари“… Към края на стихотворението Рачо Стоянов пише: „за мене помен даже ще угасне“…

Тогава реших, че някой ден ще отида, за да видя… Преди две години търсих гроба един предиобед, но съм объркала парцелите…

На 29 октомври тази година, когато Националния литературен музей почете паметта на Яворов и неговия трагичен край, след поклонението, тръгнахме с колегата Румяна Пенчева, за да търсим отново гроба на известният дряновец. Отдавна се измъчвах, че не мога да го открия… Ние философите често мислим за смъртта, нали там ще бъдем цяла вечност… На гробищата се достига до големите човешки истини…

Вървяхме ред по ред из парцел номер 32 и се взирахме в имената. Нямахме особена надежда, защото много от гробовете са в трагичен вид, някои от тях не се виждат от клони, сухи треви и избуяли дръвчета. За наша изненада го открихме. Дори не носехме цвете със себе си. Една жена ни подаде свещица, дочула разговора ни. Преди години някой е посял здравец на гроба му и от тогава там вероятно не е стъпвал човешки крак.

- Бяхте на гроба на писателя заедно с групата от Община Дряново. Какво си казахте там – вие непознатите, събрани от една родолюбива мисия?

- Говорихме за това, че гробовете на много други заслужили българи от историята ни се намират в този вид. Споделих за известното парижко гробище Пер ла Шез, където са погребани Оскар Уайлд, Гийом Аполинер, Пол Елюар, Колет, Алфонс Доде, Молиер, Лафонтен, Шопен, Сара Бернар и още много личности, свързани с френската култура. Там се поддържа, има кой да се погрижи, помислено е. В България вината започва да се прехвърля между отделните институции и в крайна сметка резултата е плачевен.

Представяте ли си? Щом по книга можах да намеря гробницата на философа Пиер Абелар и неговата любима Елоиза, строена в Средновековието. Гробницата им се реставрираше. Как е устроен вечният свят на мъртвите там? А в България както са живите, така са и мъртвите…Вчера видях човек, който живее в контейнер. Полужив. Потресаващо…

Разговаряхме също, че в България дори и тези заслужили българи да имат наследници, няма никаква гаранция, че гробовете на техните близки не са занемарени.

Французите имат поразително чувство за памет. Само защото Виктор Юго е чел книга под едно дърво, те не го отрязват, когато на негово място трябва да се построи сграда. А го вграждат в нея…Вижте музеите им, какво отношение имат към нещата от миналото. Ето за тези паралели си говорихме с дряновската група.

- Костите на Васил Априлов са пренесени от Галац, за да бъдат на родна земя. Мисля си, предвид случилото се, дали е добра идея дряновци да преместят костите на Рачо Стоянов в родния му град. Или може би не трябва да се нарушава покоя на мъртвите.

- Да, костите на Васил Априлов са пренесени по особено тържествен начин от Галац в Габрово, където и до днес се намират. Тържественото им влизане в нашия град става в местността Бойката. Там са били посрещачите, имало е траурна арка, върху която е поставен портретът на Априлов. Пристига и духовенството, начело със сливенския митрополит Геврасий, който е родом от Габрово и търновския митрополит Климент. Държат се речи, включително и от кмета на града Христо Русев, който поднася красив венец от името на габровци. Учениците се подреждат в шпалир и засипват с цветя колата. Шествието завършва в църквата „Св. Богородица“, където ковчега пренощува. На другия ден бият камбаните на всички черкви в града, отслужва се литургия от Климент и Гервасий, 40 свещеници и двама дякони. Кулминацията свършва в двора на Априловската гимназия, където е директорът на школото. Самото погребение става на другия ден. Снимки в държавния архив и до днес разказват за това изключително събитие.

Трудно да кажа какво трябва да се направи за Рачо Стоянов. От една страна, е добре костите му да бъдат пренесени в родното Дряново, за да има кой да се грижи за паметта му. Но, от друга, ми се струва, че не бива да нарушаваме покоя на мъртвите. Вие дряновци трябва да решите. Известно е, че Рачо Стоянов няма свои деца, от там и други наследници. Освен, ако не се появят далечни роднини…

- През 2010 г. излиза от печат книгата Ви „Спомен за камбани“, с която печелите Априловска награда за литература. После „Справедливостта на невестулката“, „Червените мишки“, имате и други книги. Заедно с Румяна Пенчева сте съставители на книгите „Гозбите на старите българи“ и „Приказник“. Каква е мисията на съвременния писател?

- Не се възприемам като писател, защото това е голяма майстория, изключително тънка работа. Когато влизам в литературната нива, много внимавам. Знам, че не съм нито Балзак, нито Толстой, нито който и да било от големите наши писатели. По-скоро чрез писането съзерцавам света и нещата, изследвам ги. Всеки писател трябва да казва истината. А мисията на съвременния писател е същата като на онези от по-стари времена - да разсъблича злото, да го показва, да го разобличава… Също да регулира и контролира безумията на съвременния човек. Той трябва да облагородява и опитомява този подлудял свят…Да му слага юзди. И да задава други посоки, които правят живота и човека по-ценни…Тази дехуманизация на света трябва да приключи най-сетне, ако искаме да ни има като човешки род.

- Вие познавате много детайлно Рачо Стоянов, изследовател сте на творчеството и живота му. Разкажете най-важното за него като човек и творец?

- Рачо Стоянов оставя много повече ръкописи, отколкото публикува. Бил е изключително работлив и е вярвал, че трудът „укрепва и избистря мислите, дава определена форма на чувството, възражда тялото“.

В моменти на внезапна ярост е хвърлял в печката непубликувани текстове, дори изгаря свой роман. Става популярен с драмата „Майстори“ написана през 1921 г. Играна е дори в Московския драматичен театър, в Загреб и други европейски градове. Сред драмите му са още „Политикани“ и „Пред заключената врата“, но те нямат този успех на „Майстори“. Известни са повестите и разказите му „Майка Магдалина“, „Малкият гамен“, „Вечеря“, „Вълчи дол“ и други заглавия, които не ще изброявам.

Автор е на фейлетони, които сякаш са писани вчера. Но творчеството му започва със стихотворения. Може би е щял да си остане с римуваната реч, ако не се е намесил Димитър Полянов. Той го насочва към прозата и му предвещава творчески успех. Много време е изминало докато Рачо Стоянов не се е уверил, че Полянов е прав. Тогава се осмелява да предложи за печат пред Константин Величков, редактор на списание „Летописи“, първото си прозаично творение „Човекът“. И Величков го отпечатва в кн. 7 от 1904 г. След това Антон Страшимиров му посвещава три последователни възторжени отзива във вестник „Ден“ и обявява за Рачо Стоянов, че е „самобитен талант“. Обичал е да пише и хумористични текстове, без да е имал чувство за хумор.

Често съвременниците му са подценявали творческото му дело, но са го оценявали като перо Полянов, Траянов, Лилиев, Петканов, Елин Пелин, Подвързачов. През живота си преживява редица огорчения, удари и обиди. Повечето му съвременници са свикнали да гледат на него като на преводач и чиновник, не и на писател. Когато големият театрален творец Н. О. Масалитинов открива и поставя „Майстори“ на сцената на Народния театър, започва да го преследва и завистта. Негова е и пиесата „Ратай“, писана след завръщането му от Париж, където прекарва шест месеца с получените пари от „Майстори“. Придобил самочувствие я предлага отново на главния режисьор на Народния театър Масалитинов, но той му я връща, за да я съкрати. Рачо Стоянов не е съгласен и я изгаря в печката. Пишел е дори, когато е бил уверен, че творбите му ще останат неотпечатани.

Но мен повече ме вълнува човекът Рачо Стоянов истински самотник, тъжен герой на своето време. „Всяка душа има свое дълбоко, безкрайно страдание“, пише той. Самотата ги е свързвала и с Николай Лилиев, който е близък негов приятел.

Писателят е носел своите тегоби в душата си, своите разочарования. Единствената жена, която е обичал през живота си, живеела във Варна. По-късно се разделила със своя съпруг, но друго около историята не е известно. За времето с нея, той пише в дневника си:„Само едно тревожно чувство предизвикват моите спомени: че ония времена няма да се върнат вече. Че тогава аз не само в нея бях влюбен, а в целия свят и във всички идеи за доброто и за правдата на света, че това увлечение, в което тия две чувства към света и към нея се сливаха в един общ бистър поток, не само не ще се върнат, но че от ден на ден отпечатъците на техните подробности се губят в паметта и остават само техните общи, смътни линии, по които много малко може да разбере някой друг освен мене, що са били тия времена за моята душа“.

Бил е човеколюбив и не случайно се е увличал по хуманистичните идеи на Толстой. Утешавал е и окуражавал хората. Вярвал е в красивото. Ценял е простотата.

Грижите за припечелване на хляба не му дава възможност да се разгърне творчески до край. Личните нещастия също. Понякога е колеблив, избухлив...

Обичал е да посещава кафене „Кристал“ на ул. „Левски“, то се помещавало в Орешаковата къща, срещу сградата на Столична община. Това кафене е било едно от любимите места на писатели, артисти, художници и журналисти. Повечето от тях с критично отношение към живота, често са избухвали спорове. Играели се табла и карти. „Кристал“ е опонент на кафене „Цар Освободител“, макар че някои от редовните посетители са ходили в писателското кафене. Рачо Стоянов посещава всеки ден заведението, но не гледа на начинаещите писатели отвисоко. Сяда на масата и започват един след друг да се нижат приятелите му. Сред тях е Константин Петканов, който по това време пише „Морава звезда кървава“ и Рачо Стоянов му обръща внимание за женските образи в книгата: „Има жени податливи, но има и неподатливи! Те приличат на крайъгълни камъни, върху които се крепи цялата сграда. За да ги откъртиш от мястото им, трябва да разрушиш сградата. Внимавай!“, го предупреждавал той.

Георги Райчев и Теодор Траянов също са част от приятелското му обкръжение. Общува и с Подвързачов, който обикновено минавал оттам, подхвърлял някоя новина, без да сяда и заминавал.

Рачо Стоянов изслушвал събеседниците си внимателно и после отговарял с тежест. Не се месел в чужди разговори. Кафенето е като дом за него. И без това никой не го чакал в къщи…Кафене „Кристал“ за него се превръща в истинска крепост. Писателят стоял на негова си маса. Обичал е да посещава и Арменското кафене, но по-рядко.

Много може да се говори за него и творчеството му. А кое е важно и кое не в биографията му, може да каже единствено той.

- Казахте ми, че като сте идвали в Дряново, не сте успели да откриете къде, на кое място, е живял точно Рачо Стоянов И никой не е могъл да Ви насочи. Кога беше това?

- Това беше през 2009 г., когато пишех книгата „Спомен за камбани“. Дойдох в Дряново, за да търся макар и мъничко парченце, останало от живота и творчеството на моя герой Рачо Стоянов. Останах разочарована. Разказът ми за него свършва точно както съм го почувствала: „Летният ден премалява над Дряново. Ще завали всеки момент… На центъра пред Общината тук-там се вижда човек. Спирам старец с бастун и го питам къде се намира къщата на Рачо Стоянов. „Не знам, никога не съм се интересувал“, ми отговори той. Отбивам от пътя им и други хора. Те също повдигат рамене…

А в мен притихва стихът на Рачо Стоянов…

Задух…скука…тъмно…прашно

Тръпне всеки притаен…

Нещо иде…нещо страшно:

може би е съдний ден?“

Това е всичко. Бих се радвала искрено, ако все пак някой историк, краевед или възрастен човек, има спомен за мястото на тази къща. Знам, че я няма вече. Но нека поне там се постави паметна плоча. За да не стане като с габровци... Когато идват от Сметната палата в София, за да сложат паметна плоча на големия физик, математик и философ Иван Гюзелев, никой не знае къде е била къщата му. Знае се само, че е в Кожарската махала. Но къде точно? Никой не знаел, никой не се е поинтересувал. Гробът на Иван Гюзелев е в още по-трагичен вид на „Орландовци“. Той дори няма паметник в Габрово. Типично нашенско поведение е да се омаловажават големите българи от хора с нисък духовен ръст…

- Предстои догодина да се отбележи 70 годишнината от смъртта на писателя Рачо Стоянов. Познавайки, като изследовател по-добре писателя от нас, дряновци, дайте някоя добра идея за юбилейното честване в Дряново?

- Мисля, че най-доброто нещо, с което може да се почете писателя Рачо Стоянов в родния му град е представление на драмата „Майстори“. Спектакълът, който гледах миналата година в Народния театър на режисьора Петринел Гочев, истински ме възхити. Препълненият салон говори, че и днес тази любовна история, изпълнена със завист и съперничество, привлича зрителите.

Може би е време да се направи и една научна конференция свързана с живота и творчеството на този заслужил човек. Да се отслужи литургия в някой от дряновските храмове в негова памет.

- Румяна Пенчева, с която заедно работите в Националния литературен музей, ми писа по повод посещението на представители на Община Дряново на гроба на Рачо Стоянов, че в Орландовци е и гроба на Стефан Руневски. Имате ли информация и за други известни дряновци, чиито гробове са в София?

- Разговаряйте с нея по този въпрос. Тя работи от много години в Националния литературен музей и е запозната по-добре от мен. Също в сайта СОФИЯ ПОМНИ можете да проверите, защото навярно тук не става дума само за писатели, а и за други личности, допринесли за историята и духовната ни култура. За Рачо Стоянов аз си набавих информацията от посочения сайт. Трудно е, дори невъзможно, да знаем кой къде е погребан. СОФИЯ ПОМНИ ще ви помогне да разберете подробности. Трябва все пак да се положат усилия, за да се знае нещо…Знанието за това е за малцина избрани, изисква труд.

- След това, което направихте днес за Дряново, отваряйки широко вратата за усещането ни за памет, и Вашите проучвания за „нашия“ Рачо Стоянов, искам да попитам кога ще дойдете при нас? Една среща на дряновци с Вас ще бъде като награда.

- Не смятам, че съм направила нещо невероятно. Бих го сторила за всеки заслужил българин от миналото ни. Това е мой дълг, защото все повече доказваме, че не обичаме тези, които са с висок духовен ръст, понеже ни превъзхождат…Тяхната памет загръщаме със забрава… Не, че приживе ги признаваме. Съвсем не… Това говори за тясната ни кройка като народ.

С най-голямо удоволствие ще дойда. В Дряново имам недовършена работа свързана с Атанас Буров, Никола Мушанов и някои дряновски възрожденци. Обичам малките възрожденски градчета, които силно ми напомнят, че съм българка и никога няма да бъда друга…Лятото бях по работа в Карлово и дълго скитах по калдъръма размишлявайки за земното, но и за вечното…Това ме вдъхновява, за да търся, да не се спирам…

- Вашето послание за кого е днес?

- Посланията ми са към младите хора. Те могат да се научат, ако не знаят, вярвам в това. Друг е въпросът, че често няма кой да ги научи…Всичко лошо в този живот идва от незнание. Младите са тези, които дърпат обществото напред. Във време на субкултури, примитивизъм, пошлост, алчност, властолюбие, кариеризъм, възхвала на глупостта и суетата, време, в което „всесилната парица“ прави чудеса, а честният човек нищо не значи, ми се иска да кажа: „Отдават почит само на душата, която знае, търси и помни…“

 

 

 

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото
  1. Още от Памет

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня