За Бог, за вярата, за любовта

„Как изведнъж децата се успокоиха... И как отделението притихна...“ - помисли си тя и несъзнателно огледа още веднъж кувьозите със спокойно спящите бебета.

Дежурството й в отделението по неонатология бе започнало преди три часа. Три часа? Въобще не ги бе усетила. Бяха преминали като миг. Пое дежурството с две деца, които бяха много зле. Кремена непрекъснато повишаваше температурата си, а Стефчо имаше огромни трудности с дишането. Всяко вдишване бе усилие и борба между живота и смъртта. Засега животът победи... Засега! Но тя знаеше, че това дете ще се пребори. Вече умееше да познава бойците, които имат воля за живот и побеждават смъртта... Така и казваше, когато попадаше на подобни бебета: „Това дете се бори, не се предава, ще оцелее!“. Колкото и странно да изглеждаше този израз по отношение на новородени, нямащи и месец, родени преждевременно и с телесно тегло под два килограма. Но Стефчо бе 2729-грамов боец на 22 дни. И тя знаеше, че той ще победи смъртта и ще живее. А тя и колегите й щяха да му помогнат... Отърси се от мислите си изведнъж. До полунощ оставаше малко повече от час, а тя все още не бе започнала. Сепнато и сякаш виновно, тя излезе от унеса си и се изправи рязко. Трябваше да изпревари мига, в който някое от децата можеше с плач да покаже, че състоянието му се е влошило... А след това друго... И така до сутринта...Сега беше моментът!

Отиде до служебното си шкафче и извади плика с малките коледни чорапчета за подаръци. Сложи във всяко от тях по една „жълтичка“ - шоколадче с формата на монета, увита в златист станиол. Така всяко от децата щеше да получи символично и лакомство, и паричка за късмет и здраве...

Колежките й малко снизходително и с известна доза ирония коментираха намеренията й, когато ги бе споделила с тях, но тя бе убедена в желанието си да предаде на децата поне малко от духа и емоцията на Коледа. Коледа, която щеше да бъде първа и последна за някои от тях... Коледа, която щеше да бъде много, много по-различна и за доста от тези деца, които щяха да се преборят за живота си...

Отделението бе почти изцяло заето от така наречените „социални“ - бебета, които бяха изоставени непосредствено след раждането им. Тези деца ги очакваше нерадостния живот в социалните домове и ежедневна борба за оцеляване... Това ги очакваше, но ако успееха да спечелят първата си битка. Битката срещу смъртта...

Тя отново се сепна и взимайки готовите чорапчета, тръгна бързо към помещението на децата. Влизайки вътре, за миг се спря и огледа спящите деца. Толкова пъти бе виждала тази гледка, но винаги й бе интересно. Спящите мъничета бяха като подредени кукли на стелаж в магазин за детски играчки. След това тихо и внимателно се доближи до кувьозите и започна да закача отстрани червените чорапчета. На фона на обкръжаващата ги белота чорапчетата изглеждаха като малки сърчица.

Доближи кувьоза на Памела. Тя бе любимката й. Красиво бебе с дух и характер. Истински боец. Майка й бе починала при раждането. Бе пренебрегнала предупрежденията на лекарите, че за нея бременността и раждането са изключително опасни и могат да бъдат фатални. Бе успяла да износи Памела до началото на седмия месец, след което бе починала при преждевременното раждане. Памела сякаш знаеше, че трябва да се пребори за живота си, за да не бъде саможертвата на майка й напразна... И бе успяла - след празниците щяха да я изписват. Вече поотраснала и укрепнала.

До кувьоза на Памела бе кувьозът на Камен. Камен живееше, благодарение на усилията на една от колежките й. Най-добрата й приятелка. Прекрасен лекар и човек... Споменът за нея я натъжи. Натъжи я мисълта за предстоящата раздяла. Този месец им бе последен заедно. След това колежката й, заедно с цялото си семейство, емигрираше за Великобритания. Където месечно щеше да получава повече от годишното си възнаграждение тук...

Мислейки за това, тя неусетно бе достигнала до последния кувьоз. В него бе Драго. Детенцето бе родено с усукани черва, с последваща некротизация на част от червата и невъзможност да се изхожда по естествен начин. Бе в отделението вече няколко месеца. Неусетно го бе обикнала и се бе привързала към него. До степен, че когато състоянието му се влошаваше до медицинска невъзможност за помощ, тя молеше Бог да помогне. Молеше Аллах да вземе от нейните дни и да ги даде на детето...

Да, тя отправяше молитвите си към Аллах. Тя бе мюсюлманка. Вярваща мюсюлманка. Мюсюлманка, родена и израснала в чужда държава, но живееща в България.

Мюсюлманка, обичаща България и готова да даде от дните си за децата на България. И за „социалните“ дори... Мюсюлманка, която отбелязваше Рождество Христово.

Мюсюлманка, която не се страхуваше от другите религии, защото знаеше, че в основата на всяка религия е любовта. Любовта към ближния...

След като закачи коледно чорапче на всеки един от кувьозите, тя отново обхвана с поглед малките си пациенти. „Нека Бог ви закриля!“ - промълви тихо тя и излезе. 

Децата продължаваха да спят спокойно. И спаха така до сутринта. Сякаш обгърнати с божествена благодат и топлина.

Същата божествена благодат и топлина, която усети и тя.

Божията благодат на кой Бог усети тя? Духът на кой Бог успокои съня на децата? Чия Божествена топлина ги обгърна?

Това бе благодатта на Истинския Бог. На Нашия Бог. На Човешкия Бог. 

Единственият.

Богът на любовта. На любовта към ближния.