Тунелът под Шипка е преди всичко въпрос на политическа воля

И все нещо се случва, за да провали амбициите. Май мина много време от едно, може би последното, посещение на президента Петър Стоянов в Габрово. В качеството си на държавен глава той изказа пред журналисти една крилата фраза - че тунелът под Шипка е тема за политиците по време на избори. Не цитирам точно тогавашния държавен глава, но смисълът беше такъв. На казаното от Стоянов подскочиха съпартийците му от тогавашната управляваща партия СДС. Двете водещи фигури и депутати Светлана Дянкова и Цоньо Ботев светкавично опровергаха това становище на президента. Като казвам светкавично – думата е много на място. Те бяха в делегацията, която придружаваше Стоянов при посещението му в Габрово, и опровержението се случи минути след изявлението. Защо се стигна до това? Според мен и Дянкова, и Ботев много дълбоко вярваха в тунела под Шипка и за тях той беше кауза. Естествено, разнасяха се различни слухове за този им интерес - като се започне от закупени по трасето земи, да се стигне до най-елементарното съмнение за това кой ще определи изпълнителите на такъв голям и скъп обект. От призмата на времето, а и тогава, съм бил склонен да не давам ухо на тези твърдения, смятам, че тунелът беше кауза за тях и те успяха да направят каквото беше по техните възможности, за да остане идеята за тунел жива.
Въпреки че в началото доста се дърпаше да става съпричастна, Таня Дончева също на даден етап от политическата си кариера направи опит да движи нещата. Не само тя, естествено. Конфигурацията в тогавашното управляващо мнозинство предполагаше действия на различни по характера си политически формации, тоест на хора от тях. Томислав Дончев като кмет на Габрово от ГЕРБ, Таня Дончева като депутат от БСП, Станимир Илчев като депутат от НДСВ, Светлозар Тодоров като областен управител направиха опит заедно да принудят тогавашния министър Гагаузов да направи стъпка напред към реализацията на тунела. Не че имаше кой знае какъв успех тази обща и до голяма степен странна за българските условия инициатива, но все пак Гагаузов нямаше как да не откликне, дори само с някакви формални действия.
Най-силен тласък тунелът получи чрез лобито на герберите след 2009 г., когато партията на Борисов пое управлението на страната. В това няма нищо чудно, тъй като цялата власт - тази в Габрово и тази в държавата, се оказа в ръцете на една политическа формация. Местните, дотогава, фигури от ГЕРБ успяха да спечелят присъствие на национално ниво и тъй като бяха приели тунела под Шипка като своя кауза, той сериозно влезе в плановете на управляващите. Правителството на Орешарски поне на думи приемаше тунела като свой приоритет. Въпреки че личното ми впечатление за този период е за опит да се спре реализацията на тунела в обозримо бъдеще. В същото време водещи фигури на левицата от Габрово, подчертавам – от Габрово, също напрегнаха мускули да не допуснат Шипка да отиде в „9-та глуха”. Други – пак местни, но не от Габрово, никак не им съдействаха в това отношение... или поне го правеха само на думи.
Цялата тази картина от спомени, които обхващат близо 16 години, премина пред очите ми за няколко минути, на пресконференция, дадена тази седмица от кмета Таня Христова, депутата Цветомир Михов и областния управител Николай Сираков. Някакво учудване долових в тях, струва ми се, че не греша, от това, че има съмнения за намеренията на новия кабинет да продължи строителството на тунела. От историята, която си спомних, излиза, че тунелът винаги е бил само и единствено плод на политическа воля. Ако има такава той да се случи – нещата вървят напред. Ако липсва – буксуват.
И тъй като в българската политика много неща се оказват временни, няма нищо странно в дозата скептицизъм на хората. То не е към намеренията на Таня Христова, Михов, Сираков или Дончев. Убеден съм, че не е. Скептицизмът е към променливата политическа обстановка, която може да направи от един важен за нашата общност тунел екстравагантна и второстепенна идея. А иначе, ако не вярваме в тунела, ако самите ние не правим всеки ден стъпки към реализацията му, той няма как да се прокопае от само себе си. Ние стъпките ще ги правим, дано само променливата политическа обстановка не ни принуди отново да тръгнем по обиколен маршрут.