Царят на епитетите - Александър Керков

Skulpturna-figura-na-aleksand-r-Kerkov,-darenie-ot-druzhestvo--Maichina-grizha-
Скулптурна фигура на Александър Керков, дарение от дружество "Майчина грижа"

Царят на епитетите – Александър Керков

За Александър Керков може да се пише и в минало време, тъй като е свързан с музикалния живот на града още от началото на трийсетте години на ХХ век. Но може и в сегашно време, тъй като е още жив в паметта ни.

Роден е през 1901 година в Габрово. Баща му бил буден човек, участвал в четата на Цанко Дюстабанов и в Освободителната война като опълченец.

Александър изкарал първи прогимназиален клас в Габрово. Отишъл в София, където работел и учел, та завършил прогимназия. Петнадесетгодишен постъпил в духовата музика на Първи пехотен полк като ученик-музикант. Като войник бил адютант на Маестро Георги Атанасов. По негово настояване постъпил в Музикалното училище – специалности виолончело и цугтромбон, а облигатно – пиано. Покрай тях усвоил всички инструменти. След завършване на училището свирил по ресторанти и в оркестри за озвучаване на „нямото“ кино… През 1926 година се завърнал в Габрово.

Живееше в Грънчарската махала в полусъборена паянтова къщичка, от стаята на която направо се виждаха плочите на покрива. Но и той като поета Сливков в дома си имаше роял. На леглото му винаги стояха излъсканите до блясък цугтромбон, виолончело, седемструнна китара. И никой от приятелите му не можеше да се похвали, че се е докоснал до тях.

На няколко разкрача от дома му бе живописната извивка на река Синкевица, в която се образуваше дълбок вир. Казваха му „Поповото“, тъй като полянката край вира беше собственост на дядо поп Слива.

Не познал радостта да има дом и семейство, чуеше ли в горещите летни дни детски гласове и плясък във вира, присядаше на брега и гледаше на кого устните му вече са посинели от дългото къпане. Привикваше го, даваше му бонбонче и започваше да му разказва разни небивалици. И току всички излизаха от вира: едни заради бонбончето, други – заради небивалиците. Свършеха ли бонбончетата, пращаше някое от по-големите момчета да купи още – чак от сладкарница „Му“ на Тодор Шиваров.

Най-невероятната небивалица за децата беше, че пръв приятел му бил… голям паяк-кръстоносец, който живеел в дома му.

– Отровен паяк?! – кокореха очи децата.

– За лошите – отровен, а за добрите – приятел!

За да им докаже, въвеждаше децата в схлупената си стаичка. Посочваше им една голяма паяжина, опъната току на покрива под плочите. Отваряше капака на рояла и ги караше едно по едно да чукат определен клавиш и да наблюдават какво ще стане с паяжината. Чукваше едно дете – нищо! Чукваше второ, трето – пак нищо!... Чак когато чукнеше той по клавишите, паяжината се размърдваше, по тънка нишка се спускаше огромен паяк кръстоносец и увисваше над клавиатурата. Керков му подаваше пръст, паякът го докосваше с две крачета, сякаш го гъделичкаше – едно своеобразно ръкуване. След като получеше очакваното лакомство – предварително уловена муха, паякът се издигаше по нишката и се скриваше под покрива.

Керков и в Габрово озвучавал филми, но се хванал и с организаторска работа – създаване на духови оркестри. Първият бил на Техническото училище „Д-р Никола Василиади“. След това фанфарни музики при различни училища, като за тях сам композирал маршове, валсове, народни хора…

Върхът на неговото музикално творчество е „Ангел марш“ за духов оркестър. Звучността на неговите пиеси за фанфарна музика е специфична, запомняща се, много по-различна от пиесите на други композитори. Може би и затова на много състезания – още от отборите на дружество „Юнак“, та до републиканските прегледи на художествената самодейност – е печелил най-високите отличия.

Едва в преклонна възраст разкри секрета на тази запомняща се звучност – седемструнната китара.

– Пуяци, с пуяци! – перчеше се той. – Едно е да композираш на пиано, друго е на китара! Затуй съм не само първият български композитор на фанфарни пиеси, но и ненадминат в света!

Не е имало музикална проява в Габрово, в която Керков да не е участвал – от камерните квартети, до големите оркестри на Априловската гимназия и музикалните дружества.

Но където и да е участвал, Керков си е бил Керков… – своенравният, малко опърничавият, оригиналният, вироглавият.

Днешното поколение го познава единствено като продавач на пъстроцветни балони в празничните дни – с орден „Кирил и Методий“ на ревера; на украшения за елхи (коркови тапи, обвити в станиол); на билети от Държавната лотария. И то какви билети! Всеки един, поставен в собствено пликче, направено саморъчно от шарена хартия, със залепена напречно лентичка с изрази и афоризми, разбираеми само от него: „Иване, Иванчо, и тази нощ няма да се спи!“, „Убий ма – обичам тъ!“… Един тях остана безсмъртен – „Всичко е вятър, само вятърът не е вятър!“.

Беше тих, сговорчив, доверчив, своеобразен аскет. Раздаваше се без остатък – най-много на децата музиканти, които учеше и възпитаваше в свой вариант „Татко Песталоци“. Сам той мизерстваше, но след всяка репетиция богато угощаваше възпитаниците си с филийки топъл хляб, намазани с мед и масло.

… Случеше ли се някой да го ядоса, заливаше го с куп епитети, на които беше цар. Най-обидните бяха: „Шашкънин!“ и „Пуяк, с пуяк!“. Затова му викаха Шашканин и Сашо Пуяка.

Александър Керков почина на 1 ноември 1987 г., оповестено само с един некролог, на който двама негови ученика – Николай Антонов и Божидар Паунов – написаха: „Поклон пред вечния музикант!“.

 

 

Мичето момино –

балетмайсторът

Името му е Димитър Митев…

Баща му бил потомствен касапин, но починал твърде рано. Тогава майка му – Момера, която габровци за по-кратко наричали Мома – запретнала ръкави, наточила ножовете и сатърите и пак отворила дюкяна. Наред с мъжете колела едри и дребни животни, сечала месо на пъна, че мъжка рожба имала да отхранва.

Малкият Димитър помагал с каквото можел. Ала останел ли свободен, не отивал да играе момчешки игри, а все на танци го палело. Откъде ли пък се е пръкнала тази дарба в правнуче на касапи!... Неведоми са пътищата Божи!

През Габрово минал чужденец – меценат на изящните изкуства, който пътувал от Европа за Изтока. Отбил се тук-там по дюкяните, стигнал до касапницата на Момера. Направило му впечатление как с вкус, по европейски, като гердани били подредени бонфилета, кол-бескоти, пафлеци, флейки… А вън, на тротоара, десетгодишното момченце по своему въртяло пируети, кършело ръце, правело грациозни скокове. Тутакси меценатът видял в него бъдещ балетист. Влязъл при майка му и започнал да я увещава да го вземе със себе си. Дълго не се съгласявала вдовицата, но след няколко дни чужденецът повел за ръка момчето. Разделила се майката с чадото си заради неговото добро – да се изучи, свят да види, човек да стане! И понеже било първа и единствена рожба, много го галела и милвала. Глезено му викала Мичето, и от страх да не го урочасат зли очи, та да изгуби и него, окачвала на ухото му златна обичка. Затова почнали да му викат Мичето Момино.

Най-напред малкият Димитър учил характерни танци и балет в Истанбул и бързо напреднал, та започнали да го включват в масовите сцени на операта. Но меценатът решил, че момчето е с по-голямо бъдеще и пак го повел със себе си – този път към Европа. Знае се, че Димитър Митев известно време се е подвизавал в Париж, ала най-дълго е танцувал на сцената на Виенската опера. За него като балетист старите габровци разказват следната случка:

След достойна кариера по европейски и наши сцени Мичето Момино се завърнал в Габрово. Като човек без друга професия, приел да бъде „хигиенист” – прислужник в Общинската аптека. Тъкмо тогава, на път за Виена, през България минала руската балерина Елена Воронцова, но не пропуснала случая да се отбие в Габрово и да се види със своя партньор – габровецът Димитър Митев.

С цялата си сиромашия на аптекарски хигиенист, Мичето Момино откупил втория етаж на един от реномираните ресторанти – на Васил Бойкин – и поканил елита на града на гала-вечеря в чест на Воронцова. Разбира се, благодетелите габровци се бръкнали в джобовете и скрито от него подали нещо на Бойкин, та да намалее колкото може масрафът.

И след като е танцувал на сцените на Истанбул, Париж и Виена, Мичето Момино приема да се включи във „веселото габровско театро”, да приема униженията и обидите, за да преживява, да издържа остарялата си майка, да връща малко по малко дълга си към Бойкин.

И тъй като имал вече опита на оперите и оперетните театри в София, Пловдив, Стара Загора, Русе, където участвал в постановките им с класически и характерни танци, помогнал и на Габровския народен хор да постави оперетите „Наталка Полтавка” и „Запорожци отвъд Дунава”. И сам участвал като солист.

В поредицата на „габровското първенство” той е първият балетист, танцувал на наша и европейска сцена, партнирал на известни балерини, включително и на габровката Кузева.

Като санитар демонстрирал, че никоя работа не е унизителна. Винаги бил с чиста манта, със запретнати ръкави, с бял парцал в ръка и… широка беззъба усмивка.

На стари години пожелал да се задоми, но майка му все намирала начин да го спре: „Хайде, хайде! Една шафрантия у дома ми стига!”. Преглътнал Мичето Момино и повече не отворил дума за женитба. Починал в сиромашия като стар ерген.

 

 

Моменталният”

Нуню Фотографа

Рожденото му име е Георги Гюлев и по корен е шипкалия. Имал два прякора – Нуню, с който го предразполагали, и – Курдоолу – с който го дразнели. Първият произлизал от това, че обичайното му обръщение към всички било „Нунче”. А вторият?

Шегаджии пуснали дума, че като ходил с кърджиите на Узунджовския панаир, та да припечели нещо с „моменталния” си фотоапарат, при него се бил фотографирал и големият разбойник Курдоолу, дето го търсели из цяла България. Е, бил се малко „дегизирал”, ама фотографът го познал. Дал снимката на властите, та по нея заловили престъпника. Да, ама четниците се заканили: жив или умрял, да намерят предателя и да му отмъстят.

Едва ли големият разбойник ще иде на панаир, че на всичкото отгоре да си прави и снимка. Но тъй се пуснала дума. И чуел ли Нуню някой да викне подире му „Курдоолу!”, спирал се и започвал да ругае…

„Моменталният” му фотоапарат целогодишно стоял на триногата в задънената уличка между двата ресторанта – „Игото” и „Под игото». Когато нямал работа, помагал в кухнята ту на единия, ту на другия, та храната му излизала без пари.

С шегаджиите се шегувал, водел се. Към злонамерените бил груб, зъл и арогантен. Бил цар на ругатните и на импровизацията.

Веднъж дошъл колибарин да си прави снимка за лична карта. Много добре знаел Нуню какво точно се иска от полицията, как „с две уши” трябвало да бъде фотографираният. Но му хрумнало да направи малко представление за зяпачите от двата ресторанта.

– Та каква точно снимка ти трябва? – попитал той колибарина.

– Ами-и-и… За лична карта…

– А докъде искаш да бъде: до тука… до тука… до тука? – показвал Нуню с длани на няколко места под гърдите си.

– Ами-и…

Претъркалял Нуню една празна каца от кисело зеле, изнесена от „Игото”. Тапосал я пред апарата и рекъл на колибарина:

– Ще влезеш в кацата. Ще клекнеш и ще си подадеш главата дотам, докъдето искаш да е отрязана снимката!

Влязъл колибаринът, подал глава… А Нуню дълго настройвал апарата, забулен под черното покривало, докато поизтръпнат краката на колибарина, пък и да се съберат повече зяпачи. Отмахвал капачето пред обектива и бавно броял: „Едно-о… Две-е… Три-и!”. Слагал бързо капачето и сгълчавал колибарина:

– Защо мърдаш, бе? Сега ще трябва да повтаряме снимката!

И така – няколко пъти. Гледали театрото зяпачите, подсмивали се. И оттогава почнали да му викат „Нуню в кацата”. От това не се обиждал, а сам разказвал случката, доукрасявал я. Дори на стари години си направил салонна снимка в ателието на Никола Калпазанов в… каца.

Големият български художник и майстор на акварела Константин Щъркелов често идвал по нашия край. Веднъж гостувал с хумориста от вестник „Дневник” Александър Симеонон – Верин. Като обядвали в ресторанта на Георги Велчев-Игото, решили да си направят снимка „в кацата”, та да разказват из София за габровския „моментален” фотограф.

– Двамата заедно не може! – отсякъл Нуню.

– Защо да не може? – попитал Верин.

– Защото Щъркелов е висок и на ръст, и като художник. А ти си дребен и като човечец, и като хуморист. Как да ви сложа в една каца?

Тъй го молили, иначе го молили – не отстъпва, а повече се афектирал:

– Щъркелов е честен човек. Рисува в Габрово, за да го прославя по света. А ти клепаш хората и ги резилиш!...

И гръмко се разсмял…

Като вървял по улицата, все си тананикал и размахвал къса, жилава „диригентска” пръчица. Най-много обичал да рецитира. Репертоарът му бил „широспектърен” и зависел изцяло от публиката в салона. Имал си и „китка” хуморески, и пикантни вицове с деликатни намеци за габровски парвенюта и новобогаташи от близките колиби. Стигал и до класиката – „Министерски баджанаци”, „Сократ и Ксантипа”… Но най-много се вживявал, когато рецитирал „Лудият” от Петьофи. Дори накрая си раздирал бялата риза…

Да, ама днес риза, утре риза… Затова обикалял по-щедрите търговци, дето продавали и ризи – Христо Петров, Геню и Димитър Ковачеви. Най-често се отбивал при Иван Мирчев, че и той бил артистична натура – пеел и в народния, и в читалищния хор, участвал в оперетите. Одумвал се да му подарят някоя дефектна бяла риза – на сцената, че личало! – че пак щял да изпълнява „Лудият”. Загъвали му де дефектна, де някоя, излязла от мода. Поемал пакета Нуню и наивно питал:

– Това е за Лудия… Ами за Нуню?

Е, изтъркан бил номерът, ама винаги минавал – загъвали му още една.

 

 

Трубадурът

Нено Кукладжията

Години наред по тесните габровски улички, по кафенета и кръчми, по мегдани и лазарни, по панаирите из цялата страна обикалял един едър балканджия, когото наричали просто Нено Кукладжията. Носел дървено сандъче – малка сцена, обшито с алено кадифе и блестящи тилилейки. Закрепвал го на забит в земята кол. В сандъчето сцена – две дървени куклички: Рачо и Дешка. Разигравал ги, като подръпвал връвчици с ръката, с която дрънкал на тамбура. „Представленията” му били уж за деца, а понякога пускал такива пиперлии шеги, че едни се кискали, а други посинявали от гняв.

Събирал деца и възрастни с игривата песничка:

„Заспала е Дешка

под бяла черешка.

Черешката капна

и Дешка я лапна…”

Пеел си песничката, дрънкал на тамбурата. Подръпвал конците, а кукличките подскачали. Трупвали се хора, пускали му по нещо в калпака. А колко припечелвал, сам си знаел:

„Мико, Мико, Гюзел Мико,

девет годин гурбет ходя –

девет пари не спечелих.

Риза нося неопрана,

неопрана и съдрана.

Опери я, Гюзел Мико!

Грош ти давам –

опери я,

два ти давам – закърпи я!”

Подкачал малки, задявал се с големи, хвалел работни, осмивал мързеливци:

– Мари Радо, била ли си Рачо?

– Била съм го и пак ще го бия!

Не ще да отиде с магаре за дърва – да осиним бяла прежда, да скроим на Рачо гащи, на Марка – синя салтамарка, пък на Дешка – мастиляна дрешка!

Сам си съчинявал текста на песните, сам си нагаждал мелодията, сам свирел на тамбурата, сам разигравал кукличките. Тъкмо по габровски! Свършел ли си репертоара, понасял „сцената” на рамо, за да забие кола на следващия кръстопът, на следващия мегдан, на следващата лазарня…

Привечер отсядал уморен в някоя кръчмичка. Отпивал глътка и продължавал да весели хората. Разказвал им случки от житието си, от скитанията по панаирите. Ала всички очаквали с нетърпение на „клончето да му кацне” по-важна птица, та резилът да е по-голям. Обзалагането се състояло в това: може ли някой, клечейки, да му отговори на един въпрос с „да” или с „не”. От любопитство, от честолюбие или заради обещаната ока вино, веднъж на бас се хванал и с известния гайтанджия Цанко Хаджистойчев. Клекнал Цанко между масите в кръчмата и зачакал въпроса:

– Умен ли си, Цанко?

– Да! – силно извикал Цанко, като решил, че вече е спечелил баса.

– Че като си умен, защо клечиш като глупава патка? – отвърнал Нено и викнал на кръчмаря: – Спечели човекът! Дай ока вино!

Спечелил Цанко Хаджистойчев облога, но тъй и не опитал виното. Изхвръкнал от кръчмата като ужилен.

Спечелил баса, но и прякора си – Цанко Пата.

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Арт

Към началото