Цанка Мамулева: “За моя баща Ботю Патев почтеността беше на първо място”

През 20-те, 30-те години на XX век сред габровските индустриалци се откроява Ботю Станчев Патев. Потомък на кожари, неговото име се нарежда сред предприемчивите и родолюбиви хора, които  с пословично трудолюбие, размах и почтеност градят индустриално Габрово. За този нелек път разказва неговата дъщеря Цанка Мамулева.  

Цанка Ботева Мамулева 
е родена през 1921 г. в Габрово. Израства в семейството на двама габровци - Ботю Патев и Радка Ганчева, от квартал Лъката. Завършила е Априловска гимназия. През 1940 г. се записва в Юридическия факултет, отдел „Държавно стопанство“, на Софийския университет. Завършва като икономист - макроикономика, на първия випуск на този отдел (1944 г.). Нейни преподаватели са били проф. Долапчиев, проф. Петко Венедиков (гражданско право), проф. Петко Стайнов (административно право), първи братовчед на композитора Петко Стайнов. Работи близо три десетилетия като икономист. Съпругът Стефан Димитров Мамулев е фармацевт. Дъщерята Бистра Мамулева е пианист, известен музикален педагог. 

Оригиналният надпис на гърба на снимката: „Фотографирана в местността Добро поле след прочутите боеве на 30-31 август и 1 септември 1917 г.“ (Ботю Патев е първият отляво)

Фамилия Патеви - потомствени кожари
Дядо ми Станчо Патев е занаятчия - кожар. Като малък бил много беличко дете, което майка му - баба Цанка Бекирева, гальовно наричала „на мама патенцето, на мама патенцето“. Оттам и името на фамилията - Патеви. Семейството има три деца - две момчета и едно момиче - Стефана (Брадварева). Големият син - Димитър Станчев, е завършил в Европа, работил в Министерството на финансите. Неговият брат е баща ми Ботю Станчев Патев (1885-1959). Остава сирак на 10 години. Завършил е Априловската гимназия. Като войник изкарва санитарна школа. Участва и в трите войни - Балканска, Междусъюзническа, Първа световна война. След фронта се завръща в Габрово. Захваща занаята на баща си - кожарството, на който се учил при вуйчо си Димитър Бекирев. Табаханата му (кожарската работилница) била на левия бряг на реката (ул. „Брянска“).  Димитър Бекирев е взел участие в Българското опълчение като доброволец през 1877-1878 година. 
Къщата на дядо Станчо Патев с табаханата е на десния бряг, на същото място, където сега е нашата къща (ул. „Орловска“ 23). Тази типична балканска къща на два ката беше голяма и хубава, с дюкян към улицата. Горният кат имаше два чардака за проветряване на кожите. А южният чардак - остъклен със седем прозореца. На долния етаж, веднага след входа имаше малка канторка с прозорче, от което баща ми наблюдаваше работата на няколкото работници кожари.

1920 г. Варене на мармалад от сливи на нивата в Голо бърдо. От ляво надясно: Пенка Ганчева (баба на Цанка Мамулева), слугинята, дъщерята на Пенка - Ганка, синът й Христо, зетят Ботю и дъщерята Радка (майката на Цанка)

Четири поколения пазят писалищната му маса като семейна реликва.

На нея днес е компютърът на дъщеря ми Бистра. 
В мазата се отваряше един капак, от който се виждаха буйните води на река Янтра. От него се пускаха да се перат вързаните кожи, главно от дребен добитък - овнешки, агнешки, кози, ярешки. 
Млад и силен, баща ми отивал в Трявна. Купувал 30 килограма овчи кожи, връзвал ги на денк и с тях на гръб, пеша през Сечен камък, си идвал в Габрово. 
Обработката на кожите е продължителен процес. Дори във фабриката те се работят 6 – 7 месеца. Първо трябва да падне косъмът - кожите се държат във варен разтвор, после, вързани с въже, се пускат през отвора в мазата във водата на реката, отбита от Грамадата за нуждите на кожарските къщи (Новоселови, Мерджанови, Андрееви, Дойкин, Дамянови, Димитър Мичковец - първият кмет на града след Освобождението, Гъдеви и др.), които бяха до Синето (срещу Полицията). Надолу вече нямаше кожарски работилници. 
От другата страна на улицата се редяха ханове с кръчми - на Спасови, Бирника, Яръма, Талеви и др. Търговците с каруци, натоварени с промишлени и занаятчийски стоки, пристигаха от Търново и влизаха през големите порти в широките дворове. Разпрягаха конете да починат. После продължаваха през Балкана. На връщане товарът им бил главно зърнени храни. 
Дядо Иван Ганчев - по майчина линия, е земеделец и сарач. Имал голяма нива на Голо бърдо. Една част била засята с жито, другата - със сливи. Те снабдявали фурната на Арнаутите (под хотел „Балкан“) с брашно, а болницата - с мляко. 
Като сарач дядо изработвал седла с украса за ездитни коне.
Седлата на дядо Иван Ганчев

били толкова хубави, че на панаира в Букурещ получили златен медал. 
За да направи кичето на седлото, първо сварявал орехова шума в голям бакърен съд. В него поставял вълненото руно, за да се оцвети в зелено. На дувара на съседната къща залепвал горещата вълна и я биел с трън, за да се получи дебело киче. Едно седло се изработвало за цяла година.
Кожарска фабрика „Ботю и Иван Патеви“ АД
Ботю и Иван Патеви са братовчеди, синове на старите габровски кожари братя Станчо и Никола Патеви. В 1925 година купуват кожарската фабрика на Стефан Ванков (ЗЧП „Импулс“) и я преобразуват в модерно предприятие. Фабриката произвежда изключително гьон. От няколко десетки хиляди килограма през първата година на основаването й след 10 години неговото производство достига до 150 – 180 хиляди килограма. Освен гьон, се произвежда още юфт и бланк. 
Фабриката работи с вносна суровина от Аржентина. Пристигналите говежди кожи са осолени обилно с морска сол, сгънати добре и стегнати с чембери (железни обръчи). Комисионери ги освобождават на морската гара в Бургас. И оттам, натоварени на вагони, пристигат в Габрово. Тук се освобождават от други местни комисионери. Влезли във фабриката, кожите първо се освобождават от солта, после се изтъргва мазнината (в Аржентина този едър рогат добитък е отглеждан само за месо), от която дядо Дончо, работник в фабриката, вари сапун. Разлива го в калъпи и после се раздава на работниците. 
Ботю Патев завежда търговската част на предприятието, а Иван Патев е технически ръководител, отговаря за производствения процес. Баща ми хвърля много труд, за да осигури пазар на продукцията на новата фабрика. В Габрово по това време работят три утвърдени фабрики - на Марокинджиеви, братя Калпазанови и Пенчо Бонев, които също произвеждат гьон. Баща ми с едно куфарче и едно одеялце обикаля цяла България. „Няма паланка, няма град да не съм обиколил“, казваше той. 
В много случаи баща ми продава на кредит, друг път по-евтино, но винаги предлага качествена стока. За него почтеността бе на първо място. 
Често, когато се прибира от обиколка, не чака връзка на влака в Царева ливада, а си тръгва пеша - през тунелите... до Габрово, за да стигне по-рано. Вкъщи пристига чер като арапин... Той много пътуваше, но бързаше да отиде във фабриката и с мама оставахме сами. 
В края на 20-те години фалират някои едри търговци в София, които пласират бащината стока. Това поставя фабриката в Габрово на изпитание. По същото време, мисля, че в Лондон, „Ботю и Иван Патеви“ АД е внесло голяма сума за доставка на техника. Случва се и промяна на курса на лирата, от която собствениците печелят. Машините са доставени на сметка в Габрово, даже са върнати пари. За разширяване на машинния парк на фабриката баща ми и чичо ми са получили помощ от габровския индустриалец Пенчо Семов. Той обаче току-така не давал пари. Поискал дялово участие във фабриката. Като пресметлив габровец, за да спести от данъци, прави фондация „Ефория Пенчо Семов“. След национализацията тази дялова част не е върната...
По време на войната, от 1 септември 1939 г., цялата продукция на четирите кожарски фабрики в града, които произвеждаха гьон (за табани на обущата), юфт (за лице на обувките) и бланк (за колани, ремъци, паласки и др.), бе под възбрана на Министерството на отбраната. Всичко, което се произвеждаше, бе за армията. В кожарските фабрики винаги имаше войник на пост.

Цанка Патева като сурвакарче в училище „Пенчо Ралчев“ в квартал Лъката, 1930 г.

Градският живот
Навремето хората много контактуваха, помагаха си. Ходеха си често на гости. Тогава през зимата се казваше: „Вземи си манджата и ми ела на гости“. Ние вземахме тавата с яденето, шишето с вино и заминавахме у леля - сестрата на майка ми, у тази на баща ми или у кръстника Петър Конкилев. Днес хората се отчуждиха.
Майка ми Радка Патева бе член на Женското благотворително дружество „Майчина грижа“. Често се правеха вечеринки, на които жените и мъжете се обличаха в народни носии. Най-често организираните балове бяха с благотворителна цел (за издръжка на трапезарията на Стопанското училище „Х. Радка Пенчо Семова“, на бедни ученички и др.). Дружеството организираше за жените курсове по готварство (всеки си носеше продуктите), ръкоделие, шев и кройки. 
Много хубав бе празникът в Лъката на Илинден (тогава на 2 август). Ние - горната част на ул. „Орловска“, бяхме Табаците. Веселието бе по-надолу по ул. „Орловска“. Преди обяд се освещаваше водата на Яръмското кладенче. Мъжете подготвяха гирлянди, с които се украсяваше улицата. Всички изнасяха маси с ядене пред къщите. Голямо оживление - думкат се тави, пеят се весели песни, свири духовата музика от Лясковец. 
Жителите на Лъката - Весела Унгария (от Полицията надолу), много тачеха този празник. От целия град се стичаха хора. Многолюдно, много млади хора, веселие като на панаир, с различни лакомства (гердани от кравайчета, шекерени пръчки, хартиени цветни въртележки и др.). 
Спортистите от квартала бяха от спортен клуб „Орловец“, а тези от моста „Игото“ нагоре - от „Чардафон“. Чичо Христо ме водеше на футболен мач на игрището (от ВиК нагоре към реката). Всички гледаха прави. Много се викаше при гол. Наблизо беше и колодрумът.

Дешка Патева (вляво) с дъщеря си Радка Пенчо Семова. 1925 г. Патева е първа братовчедка на Ботю Патев. Радка е съпруга на известния индустриалец.

Моето семейство
Основно образование завърших в Лъчанското училище „Пенчо Ралчев“. В Априловската гимназия (реална паралелка) класен ми беше математикът Пайнавелов. Гимназията имаше училищен хор под диригентството на учителя по музика Петър Чаракчиев. Бях разпределена в църковния хор, който пееше в храм „Св. Йоан Предтеча“. 
През 1949 година се омъжих за Стефан Мамулев. Той е от Сливен. Свиреше много хубаво на цигулка. Преподавател му е бил композиторът Михаил Димитров, който ръководел оркестъра на гимназията в Сливен. Вероятно музикалността си дъщеря ни Бистра дължи на него. Съпругът ми е завършил фармация в Загреб и навремето идва при братовчед си Николай Шумков, който има дрогерия в Габрово. Братовчед му предлага да вземе дрогерията (с готови аптечни форми) на главната улица (къщата на Пенчо Бонев, днес аптеката „Медисон“), а той да отиде в София, защото жена му Виолета Шумкова е софиянка и ще вземат там аптека на концесия. 
През 1947 година Стефан Мамулев е мобилизиран, граждански. Национализирани са Общинската аптека (срещу храм „Св. Богородица“) и складът за зъболекарски материали на Халачев (под високия корпус на хотел „Балкан“). Тогава в Габрово имаше три аптеки (Славчев, Общинска и Захариев). Когато Габрово стана окръг (1959 г.), мъжът ми оглави „Аптечно управление“, където се и пенсионира...
Фамилия Патеви извървява пътя на съзиданието от табаханата до фабриката, следвайки успеха  с трудолюбие и предприемчивост.