Стефан Явашев: “С верото и аз се наредих по известност между Анани и Христо”

Стефан Явашев е роден на 2 ноември 1938 г. в Габрово, където завършва началното си образование. През 1963 г. се дипломира по специалността „Химична технология на текстилните влакна“ във ВХТИ в София. Трудовия си път започва като технолог в химическия комбинат „Верила“ в с. Равно поле, Софийско, и от 1965 г. е началник отдел „Технически прогрес“ там. Заедно със своя екип разработва гама почистващи препарати за бита, между които „Веро“ и „Биопон“. По-късно работи в Центъра за нови стоки и мода „Албена“ в София първоначално като началник отдел, а по-късно и като зам.-директор. От 1983 г. е зам.-директор на „Верила“, а в периода 1992-1995 г. е генерален директор на фирмата. Инж. Стефан Явашев има над 10 авторски свидетелства в областта на синтеза и производството на синтетични перилни препарати и спомагателни средства за промишлеността.

СТЕФКА БУРМОВА

- Г-н Явашев, Вие сте най-малкият син на фамилията Явашеви, най-галеното дете ли бяхте, как се отнасяха батковците към Вас?
- Изтърсакът съм аз. Когато съм се родил, баба ми е казала, че на бял свят пак идва момче, въпреки че ме били правили за момиче. Вероятно заради това всички много обичаха да ме целуват, а аз не разрешавах, не ми беше приятно. Дърпах се. Анани и Христо все ме натискаха да ме щипят. По-късно пък Христо непрекъснато настояваше да позирам за неговите рисунки.
Нашата стая беше в издаденото към улицата крило на сегашното училище „Никола Войновски“. Там спяхме тримата и сутрин ставаше страхотен бой с възглавници. И понеже Анани е най-голям, Христо – най-дипломатичен, а аз - най-малкият, майка ми като влезеше в такъв момент, започваше да бие Анани, без да пита кой е започнал. Там ставаха най-големите дандании. Холът беше грамаден. В него имаше много хубава камина с два фотьойла, канапета. При единия му ъгъл имаше организиран подиум на около 25-30 см височина, където беше разположена семейната трапезария със солидната маса и столовете. Там ние сядахме да обядваме с родителите си само в неделя и на някои от официалните празници. В онези години децата се хранеха отделно, в кухнята. Така беше.
- Важно ли е според Вас човек да знае корена си?
- Разбира се. Ние например сме много интересна фамилия. Нашият род по бащина линия е от Разград. Дядо ми е академик Анани Явашев, изтъкнат ботаник и археолог. В Разград има музей на негово име, улица на негово име, а старата къща предстои да бъде ремонтирана и превърната в музей. Дядо ми навремето отива да учи в Прага и там се жени за баба ми, която е чехкиня. Връща се в България с първата вълна на културтрегерите след Освобождението - Мърквичка, Шкорпиловите. Баба ми е завършила Музикалната академия в Прага. Много интересен е бил животът им. В Разградския музей са събрани всички подробности за живота им. За 150-годишнината от рождението на дядо ми беше издаден специален юбилеен вестник. Баща ми са били 8 деца и всички тях – чичо ми Ваньо, леля ми Дора, дядо ми е изпращал да се учат в чужбина. Баща ми е завършил във Виена, леля ми е учила в Грац за лекарка, вуйчо ми - в Прага машинно инженерство. Така че в онези години, с учителската си заплата, въпреки че се пенсионира като директор на училището, той е изпращал децата си да се образоват в чужбина.
Майка ми е от Солун и когато е била на 6 години, а леля ми на 6 месеца с баба ми, преоблечена като ханъма, през Дедеагач отиват в София. Без нищо. Само с една шевна машина и с трите си деца. Отначало са живели в центъра на София, на площад „Св. Никола“, спели са буквално на земята. Помага им Димитър Гичев, голям комунист и адвокат, убиват го през 1925 г., който е бил братовчед на баба ми. Майка ми завършва гимназия и е била секретарка в Художествената академия по времето, в което са следвали Дечко Узунов, Иван Лазаров и други от големите творци. Тя беше голяма приятелка с тях. Идва в Габрово със своя приятелка, запознава се с баща ми и се женят. Баща ми с много труд направи фабриката, в която правеше химикалите за текстилните и кожарските фабрики. Впоследствие аз правех същото във „Верила“.
- Единствен Вие от тримата братя не сте свързали живота си с изкуството. Как стана така?
- И тримата сме родени в Габрово и живяхме там до 1950 г. До четвърто отделение съм учил във „Васил Левски“, заедно с Цоньо Топалов, който почина, с актьора Добри Калпазанов. Бях по-малък, когато излязохме от Габрово, докато Христо беше в гимназиалните класове и завърши в Пловдив.
Ние много малко живяхме в нашата къща, която баща ми построи през 1945 г. Това е неблагоразумието да си построиш до работилницата и къщата. Фактически в долния етаж на училището нищо не е променяно. Едната част беше склад за готова продукция, а другата част беше нашето жилище. Сградата е под формата на буквата „Г“, като частта, която е към улицата, е складът за химикали. Отзад има помещение, в което беше работилницата. И досега там стои товарната рампа, както си е била построена през 1945 г. Ние сме живели там от 1945 до 1947 г. Останахме в нея дори няколко месеца след национализацията. След това излезе решение на Антон Югов и Петко Кунин, с което национализираха и къщата ни и ни изгониха оттам.
- След това къде живееше Вашето семейство?
- Отидохме у Калпазанови, те ни приютиха. Тяхната къща беше срещу Априловска гимназия. Беше много хубава, срещу нея имаше книжарница. Там живяхме до 1950 г. През 1949 г. баща ми го вкараха в затвора.
- В затвора? Каква беше причината?
- След национализацията баща ми работеше едновременно в „Принц Кирил“ - по-късно „Васил Коларов“ - и в собствената си фабрика. По това време го и осъдиха на една година, защото един от работниците бил пиян и изгорил произведен вече плат. Беше в Търновския затвор. След като излезе оттам, го извикаха в текстилното предприятие „Марица“ в Пловдив. Няколко месеца работи сам там, след което цялото семейство се премести в Пловдив. Така че прогимназия и гимназия завърших в Пловдив. Приеха ме в ХТИ-то в София и станах инженер-химик.
- Как решихте, че трябва да се посветите на тази професия?
- Как? Майка ми не искаше никой да учи химия, за разлика от баща ми, който неистово желаеше някой да наследи неговата професия. Въпреки че ме бяха приели в Химико-технологичния институт, майка ми настояваше да кандидатствам ВИТИЗ и аз да стана актьор. Подготви ме, Бог да я прости, известната актриса Олга Кирчева. Явихме се заедно с Невена Коканова на изпита и ни скъсаха. И двамата.
- А какви бяха театралните представления, които сте организирали вкъщи?
- О, да! Аз играех Ромео. Мара Георгиева, която дълги години игра в Музикалния театър, а майка й беше актрисата Анчето Георгиева, изпълняваше ролята на Жулиета. Христо правеше декорите и ги рисуваше. Играехме театър. Бяхме си направили от рамка за картина сцена със завеси. Но това беше у Калпазанови, където живеехме в началото. А горе, във фабриката, зад която беше голямата поляна, играехме на индианци. Майка ни ни беше ушила едни тъмни дочени панталони с ресни тип ала Карл Май – но това беше по-късно. До 9 септември живеехме в две стаички, в които по-късно се настани счетоводството.
- И след провала във ВИТИЗ тръгнахте по пътя на баща си...
- Баща ми беше много щастлив, че ще уча химия. Завърших през 1963 г. Дипломната ми работа беше свързана с химически помощни средства за текстилната промишленост. За да успея, ходех във „Верила“, а главният инженер на фабриката беше колега на баща ми и добре се познаваха. Точно той изяви желание да отида на работа при него. В онези години даваха писма от предприятията, че имат нужда от кадри. И понеже до „Верила“ се пътуваше с влак, никой не пожела да отиде там, разпределиха мен. Изкарах си почти целия живот в този завод.
Постъпих като технолог. След това станах началник отдел „Технически прогрес“, началник лаборатория. През 1973 г. трябваше да се изгради във „Верила“ нова база. Предните години купувахме инсталациите за перилните препарати, ходих два пъти в Западна Германия, в Италия. По това време излезе постановление, чрез което се забраняваше излизането зад граница за хората, в чиито семейства има невъзвращенци, а Христо го водеха като такъв.
- Как се отрази този правителствен документ върху съдбата Ви?
- Тези неща много бързо се забравиха, а не трябва. Защото много хора пострадаха. И аз, и жена ми, която работеше като биоложка във „Фармахим“ и пътуваше по целия свят, бяхме засегнати от него. От 1974 г. като казаха, че не можем да излизаме в чужбина и край. Христо го видях след 30 години през 1985 г. в Берлин.
- Много хора са ми разказвала, че на децата на бившите индустриалци не са разрешавали да продължат образованието си във висши учебни заведения, така ли е?
- Не ни даваха разрешителни бележки и ако бяхме останали в Габрово, сигурно нямаше да ни разрешат и да следваме. Нашият късмет беше в това, че отидохме да живеем в Пловдив. Успях да завърша и моят път на инженер започна във „Верила“. Тогава се поставяше началото на битовата химия в България.
След национализацията цялата документация на бащината ми фабрика прехвърлят във „Верила“ в София. Когато работих там, старият главен счетоводител много искаше да ми даде документите на фабриката на баща ми. Но в онези години кой си е мислил, че ще настъпи момент, в който ще искаме да разполагаме с тях. Въпреки че в Архива намерихме всичко.
- Вие сте създател на българския препарат за миене на съдове „Веро“.
- Това беше през 1968-1969 г. По това време вече бяхме разработили перилния препарат „Биопон“, а и бях шеф на техническия прогрес, водех изследователската дейност на „Верила“. Когато направихме верото, то стана голяма сензация. В книгата на Огнян Дойнов пишеше, че били откраднали технологиите, но не е така. Тогава всички приписаха на себе си създаването на препарата.
Преди няколко години например разговаряхме с бившия директор на „Химимпорт“, който започна да ми разправя как донесли верото от чужбина и сме започнали да го произвеждаме. Попитах го кога е било това и той заяви, че годината е била 1973. Пълна измислица е това! Защото преди верото имаше и други продукти, прахове, а то стана лека-полека. Първо направихме 500 кг и тогавашният директор, който беше голям комунист, вика: „Абе, кой ще ти купува тоя препарат!“. Но въпреки скептицизма, решихме да опитаме и той се продаде набързо. Направихме 5 тона – продадохме и тях и директорът ахна. Така стигнахме производство 15 хиляди тона.
Помня, когато Жан- Клод дойде на гости в България, след като почина майка ми през лятото на 1982 г., я водихме из страната. И на едно място ни черпят със сладко в малки чинийки. Домакинята го поднася и вика: „Христо е известен в цял свят, ама аз искам да благодаря от името на всички български жени на Стефан за верото“. Така и аз се наредих по известност между Анани и Христо!
- Цялата фамилия носи творческия заряд в себе си?
- Има нещо такова. Специално аз се стремях да развиваме непрекъснато нови продукти. След верото дойдоха ензимните препарати. След промяната бях и генерален директор на „Верила“, но като дойде на власт Жан Виденов, ми благодариха от името на министъра. Тръгнах си, но ситуацията беше интересна с това, че моят договор изтичаше на 1 април 1995 г., а правителството беше сформирано през февруари. Междувременно към търговската камара беше създадена браншова организация на работодателите в химическата индустрия, на която бях и след уволнението си продължих да бъда председател.
- Уволнението Ви остави ли горчивина у Вас?
- Най-голямата ми мъка си остава „Верила“. Имаше период, в който глобалната компания „Хенкел“ искаше да я купи. По тази причина генералният директор на германската фирма идва три пъти в България.
Трябва да се знае, че ние имахме съвместно производство с тях още много преди 1989 г. Заедно с тях, когато вече бях генерален директор, направихме прах за пране „Хенко“, който беше и първият продукт на „Хенкел“ у нас. Идеята беше след това да се направи „Персил“ и „Трил“, който представлява продаващият се в момента у нас „Пур“. Но верото си беше един много добър продукт, чиято рецепта дадохме навремето на химическия комбинат в Скопие, Македония, които и до ден днешен си го произвеждат под името „Сияй“.
„Верила“, макар и не толкова голямо предприятие, имаше три външнотърговски дружества – в Кипър, в Гърция и в Германия. И трябва да Ви кажа, че точно чрез външнотърговските дружества се изнесоха парите. Знам как 250 хиляди долара потънаха в Кипър с министерско разпореждане на Георги Атанасов.
Затова считам, че в България няма случаен бизнес. Но „Верила“ не произвеждаше само перилни препарати, а и гресове. Продавахме по 200 тона на „Кремиковци“. Като напуснах, оставих завода с 9 милиона печалба и почти приключени разговори с „Хенкел“ за приватизация на „Верила“.
Заводът беше интересен не само като предприятие за производство на детергенти, но и заради произвежданите при нас полуготови продукти. Имахме две огромни инсталации – едната беше за сулфонация, другата - за етоксикация. Ние правехме пенителите, които можехме да продаваме навън, на козметиката. Макар и в почти приключила фаза на преговорите за продажбата, „Хенкел“ не успя да стане собственик на „Верила“.
По-късно обаче, след бомбардировките в Белград, западната компания купи завод в Мериме Крушевац. Така вместо всички перилни препарати да се произвеждат в България, сега те се внасят от Сърбия. Разбира се, нереализираната продажба на фабриката, фактът, че не пуснаха „Хенкел“, по-късно се отчете като една от големите грешки.
Не пуснаха и много други западни производители, но... Ето, затова ми е много мъчно. Защото „Верила“ щеше да има съвсем друга история, ако беше купена от „Хенкел“. Вероятно и много други български предприятия са имали подобна съдба.
- В чисто човешки план тази съсипия на държавата е много болезнена, нали?
- Изключително! „Верила“ произвеждаше и химикали за текстилната и кожарската индустрия. В Габрово сме продавали на „Финтекс“, на „Лъв“, на „Картал“, на „Витекс“, познавах техните директори.
- След пълния с динамика живот сега как текат дните Ви?
- Ако питате скучен ли е животът ми – не е. Давам консултации на някои фирми, за да поддържам формата си.
- С какво обичате да се занимавате?
- Още в Пловдив бях започнал да правя самолети и през 1951 г. станах републикански първенец по авиомоделизъм. Имам направени над 20 най-различни видове самолетчета. В Пловдив, Шумен и София бяха трите най-известни авиоклуба. Освен самолетите имам един скок с парашут и 20 часа летене с безмоторен самолет. Останах само с един скок, защото стана беля в аероклуба. Безмоторните самолети се теглят с друг самолет или с лебедка, след което ги откачат. Та, при един полет безмоторникът се разби и пилотът си счупи краката. Но по-голямо удоволствие от това да се возиш в безмоторен самолет не съм изпитвал. А когато скачах с парашута и наближих земята, си мислех, че всеки момент ще стъпя на нея, а тя все не идваше. Голямо хоби беше това! И гимнастиката. Имах втори разряд по спортна гимнастика. Бях най-добър на халки и на висилка. Като дойдох в София и започнах работа във „Верила“, спрях със спорта. Нямаше кога! Излизах от къщи в 6,30 и се връщах в 18,30 часа. А тогава нямаше коли, пътувах с влак.