Стефан Явашев: „Артистът никога не се пенсионира“

Препоръчана!
Stefan-Yavashev-s-predsedatelya-na--Nasheto-PO-GOLYaMO-Gabrovo--Ivan-Gospodinov-pri-otkrivaneto-na--Plavaschite-keiove-na-18.06.2016-g.-na-Izeo
Стефан Явашев с председателя на сдружение "Нашето ПО-ГОЛЯМО Габрово" Иван Господинов при откриването на "Плаващите кейове" - Изео, 18 юни 2016 г.

 Инж. Стефан Явашев е роден на 2 ноември 1938 г. в Габрово. Началното си образование завършва в родния си град. Средното си образование е получил в Пловдив. През 1963 г. се дипломира по специалността „Химична технология на текстилните влакна“ във ВХТИ в София. Трудовия си път започва като технолог в химическия комбинат „Верила“ в с. Равно поле, Софийско. През 1965 г. вече е началник отдел „Технически прогрес“ там. Заедно със своя екип разработва гама почистващи препарати за бита, между които „Веро“ и „Биопон“. По-късно работи в Центъра за нови стоки и мода - поделение „Албена“-София, като зам.-директор. От 1983 г. е зам.-директор на „Верила“, а в периода 1992-1995 г. е генерален директор на фирмата. Инж. Стефан Явашев има множество авторски свидетелства в областта на синтеза и производството на синтетични перилни препарати и спомагателни средства за промишлеността.

- Навършихте 80 години, как се чувствате г-н Явашев?
- Хубаво нещо е живота, но е друго, както казва съпругата ми, като сложиш 8-та пред годините си. И не става въпрос за човешките сили, а за това как се чувстваш. Ето, вземете брат ми Христо, който е на 83 г., но е непрекъснато в движение, неспирно работи, той е съвсем друга натура. А аз съм обикновен инженер, вече пенсионер твърде отдавна – още от 1995 г. Викаха ме на доста места като консултант, но вече няма къде – няма я промишлеността. Погледнете Габрово – каква индустрия имаше, да не говорим за цялата страна. Да не говорим и за „моята“ фабрика „Верила“. Като гледам как се продават предприятията на кого ли не и ми е тъжно. „Хенкел“ например искаше три пъти да купи „Верила“. Генералният директор на „Хенкел“ в Германия след това и неговият колега австриец идваха тук на преговори, но нашите хора не го продадоха на тях. А с „Хенкел“ имахме още преди 1989 г. взаимоотношения – бяхме организирали своеобразно съвместно производство, след което през 1992 г. беше пуснат един от първите препарати – прах за пране „Хенко“, който беше и първият техен продукт у нас. Идеята беше освен препарати за пране да произвеждаме и химикали за промишлеността - да се направят „Персил“ и „Трил“, който представлява продаващият се в момента у нас „Пур“. Имахме две големи инсталации, за които при получаване на основните компоненти, суровините за перилните препарати да ги правим ние, както и други почистващи продукти, необходими не само за индустрията, но и за домакинствата. Двете инсталации бяха на стойност над 10 млн. долара, а едната я нарязаха за старо желязо. Не ми се говори за това, то не е приказка…
- А съсипия?...
- Вижте какво стана с големите предприятия в Габрово, които изнасяха за така нареченото Второ направление своята продукция – не само „Подем“ и структурите на текстилната индустрия. Какво остана от тях – голяма част вече са в руини. И сега на мястото на тези големи и успешно работещи предприятия направиха складове, индустриални зона, имаше дори някакъв консорциум за дограма. Единственото, което остана от производството на “Верила“ бяха цеховете за минералните масла, които се прибавиха п-късно. Но нямаше как да ги преместят, а и никой друг в България не произвежда смазочни масла, които са с по-специална технология. Икой го купи? Купи го „Приста ойл“. Първоначално бяха 75 процента, след това продадоха и 25-те на сто, които бяха към „Верила“. А и „Верила“ се раздроби на някакви по-малки парченца. Но, вече не ми се говори за това. Съпругата ми ми е забранила да говоря за съсипването на предприятието, защото много се вълнувам от всичко, което се случи с него.
- Чрез съсипването на българската индустрия не се ли отне хляба на България?
- И то не се само в химическата индустрия. Това е действителността – само във „Верила“ работеха около 1100 човека в производството. Не само от града, но и от селата. При нас работеха от Равно поле, от Мусачево, от Елин Пелин, от Нови хан. А и предприятието не беше старо, то беше създадено през 1945 г.
- Което означава, че и за хората от селата е имало създаден поминък?
- Така беше. Не само нашето предприятие, чието производство беше сринато, осигуряваше на част от хората по селата работа. Да не говорим какво се случи с „Полимери“, както и с „Химко“, Враца.
- И не само те?
- Говоря конкретно само за химическата промишленост. Единственото, което остана от по-печелившите след приватизацията, е „Соди“ - Девня и то, защото ги купи голямата компания „Solvay“. Групата “Solvay“ присъства в България от 1997 година и има около 600 служители в 5 заводa. Тя разработва иновативни, устойчиви и конкурентноспособни решения с висока добавена стойност, създадени според желанията на крайните й клиенти. Продуктите на компанията се използват в самолети, автомобили, батерии, интелигентни устройства, медицински изделия, както и при добива на минерали, нефт и газ, като се набляга на ефективността и устойчивостта.
И до днес питам какво пречеше „Хенкел“ да купи „Верила“, както „Solvay“ купи „Соди“, Девня.
А за външнотърговските дружества, които също бяха ликвидирани, въобще не ми се говори. Но, това беше държавна политика в онези години. Всички знаят какво стана, така че няма какво да ги коментираме толкова години след промяната.
Единствено фармацията не беше ликвидирана, макар също да попадна в ръцете на приватизаторите. Тук ще вмъкна, че в последните години бях председател на Браншовата камара на работодателите от химическата промишленост. Затова знам кои са купувачите на предприятията от този бранш – номенклатурата, подставени лица, ченгета. Какво да Ви кажа? Никъде в чужбина по улиците и пътищата не се движат такива скъпи леки коли, каквито ги има тук, особено в София.
- Бързо ли се изтъркулиха годините, г-н Явашев?
- Времето лети, особено последните години. Дъщеря ми Цвета е художничка, стана доктор на науките и преподавател е в Художествената академия в София. Синът ми Атанас е лекар анестизиолог във Франция. Аз и жена ми живяхме два пъти по 6 месеца във Франция. Имам вече и внуци – Стефан, син на дъщеря ми, учи в Англия, а синът ми Атанас има две деца – Никола, който вече е на 16 години, и София, която е родена във Франция и тази година навърши 10 години.
- Кой е най-запомнящият се момент във Вашия живот?
- За мен най-важното е, че хората от моята фамилия – Явашевата, сме много единни. Дядо ми Анание Явашев е на голяма почит в Разград. Той е академик и основоположник на музейното дело и един от първите археолози у нас, които намират доказателства за съществуването на древния град Абритус. Неговата къща е превърната в музей и оттам си спомнят с гордост за него. А в центъра на археологическия музей се издига и паметник на дядо ми – акад. Анание Янашев. Той е завършил в Прага, бил е народен представител и секретар на Третото Велико народно събрание. Неговият е първият научен труд в областта на флората - “Принос за познаване на българската флора“. Баба ми е завършила Музикалната академия в Прага. Много интересен е бил животът им. В Разградския музей са събрани всички подробности за него.
За 150-годишнината от рождението на дядо ми беше издаден специален юбилеен вестник. Баща ми Владимир са били 7 деца. Някои от тях – чичо ми Ваньо, леля ми Дора, дядо ми е изпращал да се учат в чужбина. Баща ми е завършил във Виена, леля ми е учила в Грац за лекарка, чичо ми - в Прага машинно инженерство. Така че в онези години, с учителската си заплата, въпреки че се пенсионира като директор на училището, той е изпращал децата си да се образоват в чужбина.
Майка ми Цвета е от Солун. Когато е била на 7 години, а сестра й Надежда на 5 години, а вуйчо ми Божидар е на 6 месеца, с баба ми Ана, преоблечена като ханъма, през Дедеагач бягат в София. Това става през 1913 г. Без нищо. Само с една шевна машина и с трите си деца.
В същото време дядо ми Христо Димитров, на който е кръстен Христо, е арестуван и интерниран на остров Трикери, където умира.
Отначало майка ми баба ми Ана с децата са живели в центъра на София, на пасаж„Св. Никола“. Спели са буквално на земята. Помага им Димитър Гичев, голям комунист и адвокат, който е бил братовчед на баба ми. Убиват го през 1925 г. след атентата в църквата "Света Неделя". Майка ми завършва гимназия и е била секретарка в Художествената академия по времето, в което са следвали Дечко Узунов, Иван Лазаров и други от големите творци. Тя беше голяма приятелка с тях. Идва в Габрово със своя приятелка, запознава се с баща ми и се женят. Баща ми с много труд направи фабриката, в която правеше химикалите за текстилните и кожарските фабрики. Впоследствие аз правех същото във „Верила“.
Та, макар баща ми да е завършил във Виена за инженер-химик, но прочита в един вестник, че в „Принц Кирил“ търсят такъв специалист, пристига в Габрово и остава тук.
- Вие сте трима братя и всеки един от вас има своя принос в изкуството – Кристо и Анани, и в науката – Вие, кое е онова зрънце, което ви е предизвиквало непрекъснато да търсите, да се движите напред, вместо да стоите на едно място?
- Това е фамилна черта. Анани беше известен актьор, с участия в много филми и пиеси. Играл е в постановките „Дванайста нощ“ по Шекспир, „Мария Стюарт“ по Шилер и др., във филмите „Игрек 17“, „Буна“, „Иван Кондарев“, „Синята лампа“, „Гневно пътуване“ и мн. Други. За Кристо може много да се говори – за неговите изяви, аз също имам много авторски свидетелства.
Майка ми не искаше никой да учи химия, за разлика от баща ми, който неистово желаеше някой да наследи неговата професия. Въпреки че ме бяха приели в Химико-технологичния институт, майка ми настояваше да кандидатствам ВИТИЗ и да стана актьор. Подготви ме, Бог да я прости, известната актриса Олга Кирчева. Явихме се заедно с Невена Коканова на изпита и ни скъсаха. И двамата.
- Като деца сте организирали домашни театрални представления?
- О, да! Аз играех Ромео. Дора Георгиева, която дълги години игра в Музикалния театър, майка й беше актриса в Габрово - Анчето Георгиева, изпълняваше ролята на Жулиета. Христо правеше декорите и ги рисуваше. Играехме театър. Бяхме си направили от рамка за картина сцена със завеси. Но това беше у Калпазанови, където живеехме в началото. А горе, във фабриката, зад която беше голямата поляна, играехме на индианци. Майка ни ни беше ушила едни тъмни дочени панталони с ресни тип ала Карл Май – но това беше по-късно. До 9 септември живеехме в две стаички, в които по-късно се настани счетоводството.
- И след провала във ВИТИЗ тръгнахте по пътя на баща си...
- Баща ми беше много щастлив, че ще уча химия. Завърших през 1963 година. Дипломната ми работа беше свързана с химически помощни средства за текстилната промишленост. За да успея, ходех във „Верила“, а главният инженер на фабриката беше колега на баща ми и добре се познаваха. Точно той изяви желание да отида на работа при него. В онези години даваха писма от предприятията, че имат нужда от кадри. И понеже до „Верила“ се пътуваше с влак, никой не пожела да отиде там, разпределиха мен. Изкарах си почти целия живот в този завод.
Постъпих като технолог. След това станах началник отдел „Технически прогрес“, началник лаборатория. През 1973 г. трябваше да се изгради във „Верила“ нова база. Предните години купувахме инсталациите за перилните препарати, ходих два пъти в Западна Германия, в Италия.
- Помня, че преди 9 години правих интервю с Вас, чието заглавие беше „С верото и аз се наредих по известност между Анани и Христо”. Укорявал ли сте се някога, че не сте поели по артистичния път?
- През миналата година, когато правихме изложбите „Кристо и Жан- Клод. Проекти“ и „Роден в Габрово“ в ДХС за откриването им беше поканено едно американско момиче, което преподава в Шумен. Тя беше превела всички материали от английски на български. И понеже кметът на Габрово Таня Христова беше изпратила кола да ни вземе мен и съпругата ми, шофьорът на общината ме попита дали ще може с нас да пътува това момиче, което фантастично говори български език. Докато пътувахме с колата към Габрово тя заяви, че знае всичко за цялото наше семейство, дори и за верото. Досетих се, че е чела Вашият материал и ми стана много приятно. В интерес на истината, докато се занимавах с научна дейност имам много разработки и множество авторски свидетелства. Но не мога в никакъв случай да се сравнявам с брат си Христо Явашев – Кристо. Самият аз в кариерата си съм стигал до зам.-директор, едва след 1989 г. станах генерален директор на „Верила“ и то само за три години – по закон беше така. Когато напуснах, оставих завода с 9 млн. печалба. Интересното беше, че правният анализ на „Верила“ за приватизацията го прави екипът на Александър Божков, който стана след това министър на промишлеността. Добре, че предприятието не остана в списъка за масова приватизация, както беше първоначално, но успях да го извадя оттам и да го вкарам в касовата. Тогава ходих при Ренета Инджова. След това се появи потенциалният купувач - фирма "Хенкел".
- Болезнени ли са спомените за случилото се с „Верила“?
- Болезнени са, разбира се. Все пак, по-голямата част от живота ми е свързана с това предприятие, с хората там, с производството. Но, днес това вече няма значение.
- Срещате ли се често тримата братя – Вие, Анани и Кристо, за какво си говорите, когато се видите?
- Винаги има какво да си кажем. Ние сме били на повечето от проектите на Кристо. За първи път се видях с него, след като той беше напуснал България, едва през 1985 в Западен Берлин, когато реализираше проекта за Райхстага.

Нас не ни пускаха да излизаме в чужбина. Но по-късно, заедно със съпругата ми бяхме в Япония за „Чадърите“, на „Опаковани дървета“ в Риен, Швейцария, на „Портите“ в Ню Йорк, на „Стена от 13 хиляди петролни варела“ в Оберхаузен, на Мемориума през 2010 г., когато там се срещнахме с тогавашния областен управител на Габрово - Мариян Костадинов. Имаме една хубава снимка с него – аз, Христо и Анани. Това е. Ние сме ходили 5-6 пъти в Америка.
Христо е обсебен от своето изкуство. Бог да я прости Жан-Клод – също. Тя имаше много силен организаторски талант. Христо работеше нон-стоп - от сутрин до вечер. С Анани сме устроени по по-различен начин.
- А животът е невероятна въртележка?
- Така е. Нали се казва, че артистът никога не се пенсионира – наистина е така. Ето, Светлин Русев например, който се готвеше за отбелязването на своята 85-годишнина на 14 юни, а почина на 26 май. Последния път, когато разговарях с него, беше на 12 май – той подготвяше юбилейната си изложба.
Христо е помагал много на мен и на Анани. Навремето той пое сина на Анани – Владо, който след това започна да работи при него и Жан Клод като асистент. Между другото Владо вложи най-много сили в организирането на „Кейовете“, които според мен бяха най-трудни за реализиране. Ние бяхме там предходната година, на 80-та годишнина на Христо, на Изео. Според мен, „Плаващите кейове“ беше най-трудният му проект, по време на реализирането на който работиха много българи там.
Жени Атанасова написа много хубава книга за "Плаващите кейове". Освен „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“ на Жени има още една книга на Зорница Кръчмарова - моя кръщелница, която се казва „Трансформации -скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод“ от издателство „Колибри“. Тази книга е много интересна, тъй като в нея вниманието е не толкова върху проектите на Кристо, а е за хората, които са участвали в тяхното реализиране. В известен смисъл аз й дадох идеята за тази книга - "100 вести" писа подробно за това.
- Което е и другата гледна точка за труда, свързан с проектите на Кристо?
- Аз се обадих на Христо, на Владо и Зорница отиде при тях. С повечето от хората, участвали в реализирането на проектите, се е срещала директно, с други е разговаряла по скайпа. Книжката е много интересна, макар да е по-малка от тази на Жени, но наистина е свързана с другата гледна точка.

Коментирай!

За да коментирате, влезте в профила си или се регистрирйте. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.

0 коментара

Към началото
  1. Още от Анфас

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня