Стамболов е противоречив дотолкова, доколкото е противоречива политическата и културна история преди и след Освобождението

Кратките характеристики за личността и дейността му са - революционер и общественик, поет и публицист, политически и държавен деец, един от заслужилите “строители на съвременна България”. За него Петко Р. Славейков отбелязва, че „едни го въздигат в небесата, а други го обсипват с хули, укори и ругания, всякой наспоред разположението си към него”. Стефан Николов Стамболов е роден преди 170 години на 30 януари 1854 г. в Търново, дата отбелязана в кръщелното му свидетелство, оригиналът на което се съхранява в архива на БАН. Родовите му корени по майчина линия са от Трявна. Баща му е един от съзаклятниците във Велчовата завера (опит за организиране на въстание през 1835 г.) и съмишленик на капитан Дядо Никола. Първоначално учи в търновско училище, основано през 1830 г. със средства на габровеца хаджи Христо Рачков. През есента на 1869 г. постъпва в частното училище на Тодор Шишков. Година по-късно заминава да учи в Одеската семинария със стипендия от Азиатския департамент на Руското външно министерство. Като семинарист пише първите си поетични творби. В Одеса членува в революционен комитет, създаден от съученика му Илия Луканов, със задача да разпространява в българските земи свободолюбивите идеи на руските народни демократи. За дейността си в този комитет е изгонен от Русия и на път за България остава известно време в Румъния. През 1874-1876 г. е част от българската емиграция във Влашко. 
След гибелта на Апостола и залавянето на неговия заместник Атанас Узунов, през август 1874 г. е определен от Общото събрание на БРЦК в Букурещ да поеме функциите на апостол, наследник на Левски. Включен е в състава на БРЦК и веднага му е възложена задачата за възстановяване на Вътрешната революционна организация, разстроена след обесването на нейния създател Васил Левски. Предприема две обиколки из различни селища на Северна и Южна България. През 1875 г. сътрудничи на в. “Тъпан” и “Знаме”, редактирани от Ботев. Двамата издават заедно стихосбирката “Песни и стихотворения”, получила популярност сред емиграцията в навечерието и по време на въстанието от 1875 г.
Името му се свързва със събития като Старозагорското въстание (1875 г.), Априлската епопея (1876 г.), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и последвалата го Сръбско-българска война (1885 г.).     
Историографите Христо и Петър Гъбенски пишат, че през 1875 г. често идва в Габрово. Поддържа връзки с учителите и възстановява революционния комитет, основан от Апостола, работи за подготовката на предстоящото въстание. В учителската стая на Габровската мъжка гимназия се среща с учителя Иван Гюзелев. Стамболов настоява учителите да вземат участие и да се заловят за организацията в Габрово. Среща се и с Христо Конкилев в дома му, където става и споразумението за образуване на комитет в града. За разговорите със Стамболов са посветени още Еким Цанков, Никола Саранов и Тотю Иванов.  След неуспеха на въстанието от септември 1875 г., месец по-късно се установява в Румъния. Инициатор е за създаването на Гюргевския революционен комитет и като един от главните му дейци е определен за апостол на Първи Търновски революционен окръг. В стратегическите планове за Априлското въстание Габрово е един от балканските градове, който трябвало да бъде превзет и превърнат в опорен пункт на въстаническите действия. Градът е сред първите средища на комитетска дейност, в което идват апостолите Стефан Стамболов и Георги Измирлиев. През пролетта на 1876 г. Стамболов посещава Кръстниковия хан. При срещата си с габровци е принуден да бяга след появата на няколко заптиета. Укрива се десетина дни в дома на Никола Рясков, след което – предрешен в селски дрехи – избягва в Батошевския манастир, както свидетелстват в историята си братя Гъбенски.
Сред габровците – дейци на въстанието, които поддържат контакти със Стамболов, са поп Харитон Станчев Халачев (ръководител на чета, която води сражения при Дряновски манастир), Георги Бочаров (член на щаба и писар на Габровската чета), Стефан Кънев Водски (учител и член на Самоводския революционен комитет). С Георги Бочаров се среща в Гюргево, където габровецът е пратен през февруари 1876 г., за да получи указания за действие, както и да се осигури войвода за готвещото се в Габрово въстание. Поп Харитон и Стамболов поддържат помежду си връзки чрез писма и нарочни куриери. На 31 март 1876 г. поп Харитон пристига в Самоводене при Стамболов. При проведеното на 1 април съвещание е решено двамата да отговарят за Горна Оряховица и околностите. Учител в Самоводене от 1873 г., габровецът Стефан Кънев се включва във възстановения от Стамболов местен революционен комитет.
След потушаване на въстанието Стамболов се отправя на север и през Дунава се установява отново в Румъния. Важен момент от дейността му през този период е участието в Българското централно благотворително общество – една от последните организации на българската емиграция, основана на 10 юли 1876 г. в Букурещ. Общата им работа в подпомагане на българите, пострадали от въстанието, пресича пътищата на Стефан Стамболов и габровския търговец Иван Грудов, който е привлечен от Кириак Цанков в ръководството още при учредяване на организацията. След Освобождението Иван Грудов насочва дейността си към изясняване на действителните наследници на благодетеля д-р Никола Василиади. За да осуети опитите да се оспори завещанието му, през 1884 г. Грудов призовава Стамболов, тогава председател на IV обикновено Народно събрание, да му съдейства за установяване на истината. 
По време на Руско-турската освободителна война Стамболов е кореспондент на “Одески вестник”, “Наш век”, “Голос” и др., участва като доброволец за събиране на храни за руската армия. Сред водителите е на общобългарското всенародно движение против решенията на Берлинския конгрес. Инициатор е за създаване на комитетите “Единство”. Комитетска структура на “Единство” се формира и в Габрово. В писмо до представител на габровския комитет Ст. Стамболов отправя искане да бъдат изпратени от Габрово “400 пушки заедно с 50 000 картуши [патрони]” на Централния македонски комитет, главното ръководно тяло по подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. Стамболов получава пълномощно от габровския комитет “Единство”, подписано на 24 декември 1878 г. от председателя на комитета Сава Илиев, което е необходимо във връзка с възложената му мисия да транспортира от Габрово до Кюстендил оръжието и боеприпасите. В ръководството на габровската структура са Никола Голосманов (секретар), Христо Конкилев (касиер) и членове – Васил Золотович, Атанас Симеонов Кехлибарев.
За Учредителното събрание, свикано на 10 февруари 1879 г., влиза в списъка на “депутатите-сираци”, избран от Македония и Тракия, които по волята на Великите сили не са допуснати за участие. През 1880 г. е не само депутат, но и един от подпредседателите на Народното събрание. Стамболов посреща мига на Съединението като председател на IV обикновено Народно събрание (юни 1884 - август 1886 г.). Той оказва въздействие върху княз Александър Батенберг да признае големия исторически акт. На 8 септември 1885 г. на път от Търново за Пловдив (столицата на съединисткото движение) Стефан Стамболов заедно с Петко Каравелов, тогава министър-председател, придружават княза, определен за ръководител на Съединението. В Габрово те получават гостоприемство в къщата на индустриалеца Христо Бобчев, основател на втората габровска вълненотекстилна фабрика, наречена на името на българския княз – “Александър”. 
От 20 август 1887 до май 1894 г. Стамболов заема министър-председателския пост на България. Основна цел на политиката му са защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското й развитие, укрепване на международното положение на България, защита на българската кауза в земите, оставали извън българските земи след решенията на Берлинския конгрес (лятото на 1878 г.). В края на управлението си, през 1894 г. издейства два султански берата (указа) за български владици в Македония и за вдигане временната забрана върху българските училища в европейските владения на Османската империя, наложена от Високата порта. Габровци, които симпатизират на Стамболовото управление, приветстват и изразяват съпричастие към “благополучното” разрешаване на църковния и училищен въпрос в Македония.
Стамболов е привърженик на Либералната партия. Стожери на Либералната партия в Габрово са търговците и индустриалците Иван Златин, Калчо Симеонов, Христо Конкилев и адвокатът Христо Топузанов. Либералите са ръководни фактори в местното управление за 1878-1880 г. След разцепването на либералите Стамболов създава Народно-либералната партия. Сред изявените габровци-стамболовисти през 80 - 90-те години са Петко Аврамов Гачев (председател на Габровското либерално бюро), Христо Парлапанов (деловодител), Цанко Добрев, Цанко Рачков Цанков, Христо Басмаджиев, свещениците Стефан Кънев и Михаил Маринов, Иван Червенаков, Тодор С. Арнаудов, Илия К. Сахатчиев.
Новината за смъртта на Стамболов (6 юли) през 1895 г. достига до всички краища на България. От 6 до 8 юли съболезнователни телеграми изпращат и габровците Цанко Добрев, Цанко Рачков Цанков, фамилиите Къневи, Калпазанови, Карагьозови, Караджов, Калинов. На 4 юли 1899 г. по инициатива на габровските народнолиберали е отслужена панихида в памет на Стамболов. 
Професор Андрей Пантев обобщава неговото място и приноси в българската история: „Той е един от малкото български дейци, които пренасят опита от възрожденската епоха – революционен и книжовен, в условията на новата българска държавност. Затова можем да кажем, че Стамболов е противоречив дотолкова, доколкото е противоречива и българската политическа и културна история преди и след Освобождението. Той беше пренебрегван заради неудобството, че се е опьлчил срещу Русия, заради неудобството, че е държавен строител с диктаторски методи”.