Силвия Пенкова: „Спортът е избор, който трябва да се отстоява“

СТЕФКА БУРМОВА
Силвия Пенкова е родена на 29 октомври 1972 г. в Габрово. Завършва Природоматематическата гимназия „Акад. Иван Гюзелев“, след което и специалността треньор по бадминтон в Национална спортна академия в София. Има и магистърска степен по тази специалност. Работила е като учител по физическо възпитание в IV-то ОУ „Христо Ботев“, в Националната Априловска гимназия и в училището по автотранспорт в с. Градница, в Общински спортни имоти, във „Фабриката“ и на други места. Силвия Пенкова е габровският треньор по бадминтон.
 
-Г-жо Пенкова, в предварителните разговори споменахте, че първоначалното Ви желание е било да кандидатствате математика, но сте се насочила към спорта, защо?
-Тренирах много през ученическите си години. Единственото наказание, което можеше да ми бъде наложено по онова време, беше да не ходя на тренировки. Винаги тръпката ми е била свързана със спорта. Да, математиката ми вървеше, техническите науки – също, те бяха моята сила. Но буквално в последния месец от завършването на средното си образование в гимназията категорично реших да уча в НСА. Родителите ми, майка ми, макар да не беше много съгласна с моето решение, ме подкрепи.
-Бяха ли разочаровани, че избирате спорта вместо математиката?
-Може би като родители, разсъждавайки къде реализацията ми би била по-добра, да им се е искало да продължа в друго учебно заведение, да уча друга специалност. Все пак, майка ми е дългогодишен кадър на Техническия университет в Габрово, работила е там повече от 30 години и е нормално нейното желание да е било да взема в ръцете си „по-стабилна“ професия. Но дни преди абитуриентския ми бал почина баща ми. Тогава преживях много тежък период. В него майка ми ми показа как сама жена може да се бори с живота и да устои. Тя е изключително силен човек.
Когато се прибрах след завършване на висшето си образование, подхванах учителската си работа. Но усещах, че не съм за учител, че трябва да работя друго, за да съм в залата, да съм близо до спорта и вътре в него.
Но тогава изключително влияние върху моето развитие като личност оказа работата ми в Регионален ресурсен център за култура „Фабриката“ с Мариана Проданова. Това е организация за финансиране на проекти, свързани с култура. В нейната работа бяха включени модули, свързани с обучението на различни творци и то от цяла България. Оценявам, че годините във „Фабриката“ ми дадоха много повече знания и опит и то в различни области на живота, отколкото висшето ми образование. Опит, свързан с работа по проекти и с тяхното разработване. Това беше и основната работа на организацията. Самата аз бях технически координатор и като структура горе долу всичко преминаваше през мен. Тогава научих как се пише проект, как се изпълнява, как се осчетоводява всяка дейност, извършена в процеса на неговата реализация. Затова считам, че уменията които съм получила през тези година са променили начина ми на мислене, на действие, моя път. Впоследствие, стъпвайки върху получената база знания, самата аз започнах да се занимавам с проекти и досега. Мога да кажа, че по този начин се издържа и габровският клуб по бадминтон. От 2011 г. до момента така осигуряваме консумативите на клуба, което е изключително голяма помощ.
-Единствено чрез проекти ли осигурявате финансиране на клуба?
-Пробвали сме и с външно финансиране – от големи фирми и частни лица, но за съжаление се наслушахме на обещания. Изключително малко са хората в днешно време, които са отворени към финансиране на спорта. Но не обвинявам никого за това, защото надали са много онези, които имат възможност да отделят средства и за спорта. Въпреки да съм сигурна, че има и хора с възможности, но точно те не са отворени към дарителски жестове. Възможно е трудно да осигуряваме средства за функционирането на клуба, защото бадминтона се възприема по коренно различен начин в сравнение с футбола, например. Бадминтонът не е толкова популярен спорт, макар през последните години той да се развива с изключителна бързина в страната и навлиза в ежедневието на човека. Защото е много достъпен. Имаме много голям интерес от любители, които идват да играят в залата ни за тренировки. Което от една страна е добре, но не осигурява финансиране на клуба.  
-Вие ли създадохте клуба?
-Навремето тренирахме няколко съученици. След като завършихме и отидохме да учим, клубът се разпадна около 1989-1990 г. Доста по-късно единият от двамата братя Вълови предложи да възстановим клуба. Тогава имах освен дипломата за треньор от Спортната академия и достатъчно контакти в спортните среди, а това беше необходимо, за да задвижим чисто технически работата по възобновяване дейността на клуба. Така решихме да започнем отново. Това стана в края на декември 2008 г., а през февруари 2009-та регистрирахме клуба. С подкрепата на федерацията организирахме демонстрация на играта бадминтон в Спортна зала „Орловец“, за да се докосне габровската общественост до този спорт, да разбере, че го има. Така постепенно тръгнахме. През лятото например се опитваме да ангажираме повече деца с играта бадминтон, за да оползотворяват те дните си, вместо безцелно да се шляят по улиците. И така стъпка по стъпка искаме да популяризираме този прекрасен спорт, заедно с бившите състезатели на клуба – двамата братя Вълови, Валентин Францъзов, Димитър Гайдарджиев, Николай Пенков. Всички играехме, за да натрупаме постепенно точки за клуба и да започнем участия в състезания. Макар, че като професионален спорт, бадминтона е изключително тежък.
-Трудно ли беше възстановяването на клуба?
-Събирали сме дете по дете в залата. Много бавно се завъртяха нещата. За тези изминали години вече можем да отчетем реални резултати за условията, които имаме и сравнено с други клубове и с другите градове.
-Излиза, че неслучайно клубът по бадминтон в нашия град беше избран да получи дарение – хилки, мрежи и перца, от председателят на федерацията проф. д-р Пюзант Касабян преди няколко месеца? Във всички областни градове на страната ли има регистрирани клубове?
-Не. А и не навсякъде се работи така организирано, както в Габрово. Да, има клубове, които работят дори с много малко състезатели в стремежа си към по-големи резултати. Докато тук, в Габрово се стремим преди всичко да привлечем повече деца, техните родители и всички заедно да заиграем. Днешното време се характеризира с обездвижването на голяма част от хората, а чрез спорта най-лесно може да се поддържа тонуса на човека.
Навремето, когато бяхме деца навсякъде се играеше федербал – болницата, пощата „Импулс“, МЕИ-то, „Подем“ имаха отбори по бадминтон. Днес не можем да се сравняваме с времето, което много хора все още помнят. Сега първо трябва да убедим родителите, че спортът е нещо полезно за техните деца. Доста от родителите обясняват колко са заети децата – училище, уроци по чужди езици, по рисуване, по музика. Единствено за спорт няма масто в детския дневен режим. Толкова са заети, че не могат вечерта да дойдат за едночасово раздвижване. Така че, разговорът с такива родители е приключил преди още да е започнал. Кажете ми, как бих могла да ги убедя, че детето най-добре може да разтовари ума си с физическо натоварване. Спортът не може да се сравни с престоя по пейките вечер, с цигарената обстановка в заведенията. Болно ми е дори да го говоря, но така се случва. При нас има и деца, които идват да играят бадминтон просто за да не са вкъщи. Често това е причинатга за претоварването и на залата за тренировки. Защото през лятото повечето хора предпочитат спортните им занимания да преминават сред природата, навън, а през зимата единствено в залите е възможно да се играе не само бадминтон, но и другите видове спорт.
-На какво друго се опитвате да научите децата?
-Има и един период от време, в който голяма част от децата изведнъж изчезват. Това са тези деца, които нямат закодирана в себе си тръпката за спорт. Докато играещите са си в залата. Затова на всички, независимо от коя група са те, се опитвам да им предам освен любовта към спорта и познания за живота. Не може човек да е само навън, да играе, да тренира, да се забавлява. Важното в живота е човек да намира време за всичко – за образование, за четене, за отдих сред природата, за компании, за пътуване. Затова се радвам, че дъщеря ни обича спорта. Това, че дамата с баща й сме спортисти със сигурност оказва влияние – има си вродена тръпката, но на нея й върви не само в спорта, но и в учението.
Преминаването през спорта е невероятно възпитание. Лично аз считам, че е изключително важно детето да се занимава със спорт, независимо какъв е той. Нека да е някъде. Най-малкото, което прави спорта, е да възпитава младия човек на отговорност и дисциплина, а това е в основата на всичко. Разбира се, самата аз искам професионално децата, които тренират бадминтон, да вървят напред, но дори да не тръгнат по пътя на високото спортно майсторство, те придобиват най-обща двигателна култура. Затова често казвам на родителите, че моята задача е да изпратя от залата, от играта, децата зачервени, изморени, изпотени и ... освежени. Считам, че ако малчуганът не харесва нашия спорт, а някой от колективните – баскетбол, волейбол, хандбал, футбол, то постепенно, постепенно ще се отдръпне и ще се насочи към онази игра, която му е на сърце. Ако детето носи спорта в себе си, то намира коя от дисциплините е най-подходяща за него. Макар днешните деца да са малко по-ленивички и все да трябва да ги побутваме, за да не се отпускат, те са и много качествени. В същото време в днешно време има значително повече съблазни, много са изкушенията, отколкото имахме ние. Просто улицата винаги предлага по-различни приключение. Ето, виждате ли надвесените край реката дървета? – та няма ни едно от тях, по което самата аз като дете да не съм се катерила. А представяте ли си, ако днешно дете направи опит да достигне не до върха, само до най-ниските клони, каква паника и суетня ще настъпи, какво овикване ще получи то не само от своите родители, а и от всички преминаващи. Сега вече всичко е много по-затворено, децата стоят зад компютрите, трудно намират къде да игряат на воля. Поради тази причина в последно време обмислям да реализирам една своя идея, за която ще опитам да осигуря проектно финансиране.
-Каква е тя?
-Засега ще я запазя в тайна, но мога да разкрия, че ще бъде провеждане на своеобразно мероприятие в определено време – може да бъде на три месеца един път, а е възможно да планирам провеждането му на по-кратък период от време. Вярвам, ще бъде интересно и забавно не само за участниците в него, но и за страничните наблюдатели. Част от организацията ще могат да поемат нашите състезатели, които спорта вече е научил как се правят нещата, как се обгрижват определени групи хора. Така постепенно участниците в тези събития ще нарастват. Успоредно с това съвместното време на децата с техните родители ще расте и те ще си бъдат взаимно полезни. А всяко едно дете, колкото и да искаме да бъде то самостоятелно, винаги си е дете – иска да бъде обгрижвано и нещо повече – да бъде обичано.
Всяко лято с децата съм по тренировъчни лагери, по състезания и навсякъде, където съм с тях се стремя да ги науча да перат сами дрехите си – независимо дали е момче или момиче, да поддържат добра лична хигиена, да се грижат за себе си. Много ми се иска децата да бъдат по-самостоятелни. Но, детето си е дете и това, което то може да получи при родителя, не може да го намери никъде другаде.
-Самотни ли са днешните деца, според Вас? Имат ли нужда от приласкаване?
-Кой няма нужда от внимание? Всеки родител дава на детето си онова, което според неговите разбирания е най-добро. За съжаление по-голямата част от тях нямат достатъчно време. Има и такива, които отдават прекалено голямо внимание. Ако ме попитате аз от кои съм, ще отговоря, че не знам. Знам, че детето ми е прекрасно. Разбира се, всеки родител счита, че неговата рожба е най-добра. Своенравна е, има силен характер, но пък и двете знаем какво искаме и успяваме да го постигнем. И двете сме всеотдайни като хора, със силен вътрешен импулс, който съм се научила да овладявам в себе си.
-Как укротявате развихрилите се в залата страсти?
-Устоявам своя собствена твърда позиция в залата. Строга съм когато се налага. Много рядко се случва да повишавам тон, да се карам. Да, понякога наистина се случва, но когато се смеем всички се смеем заедно. Децата много добре знаят какво искам аз. Да спазват правилата, които съществуват и всички щем не щем се съобразяваме с тях. Това са правилата на живота. Дали тези правила в залата съм създала аз или са създадени от училището, в което сме, те трябва да се спазват. Често казвам с известна доза хумор, че ако не искат да се уморяват, ако не искат да ги болят мускулите – да си стоят на дивана в къщи. Те са в залата по свой избор. Спортът е избор, който трябва да се устоява. Вероятно по този начин съм успяла и аз да влезя под кожичката на моите деца и те ме слушат. Много ме слушат. Но обикновено съм много внимателна и се стремя всяко от тях да изпитва удоволствие от това, което играе. Едва когато вече са убедени, че това е, което искат, започвам да им давам по-сериозни задачи. Иначе няма как да се постигат успехи.
-Как се представя габровският отбор по бадминтон в националните надпревари?
-Не бих могла да дам точна статистика, но резултатите ни са много добри. Имаме много участия в спортни надпревари. Ще кажа само, че от януари до април сме постоянно в състезания. През януари са зоните, след тях идват републиканските състезания, има и множество различни турнири, в които също участваме. Има и платени надпревари, в които се включват състезатели от различни възрастови групи – от деца до ветерани и любители. Имаме постоянни участия.
В Габрово има един отбор, в който са включени състезателите от всички възрастови групи. Самата аз се занимавам с всички тях. Единствено любителите не се нуждаят от треньорски напътствия.
-Имате ли база за провеждането на редовни тренировки?
-Да. Използваме спортната база на Трето основно училище – на Колелото. Винаги сме били в перфектни отношения с ръководството на училището. Макар преди две години да смениха директорката взаимоотношенията ни си останаха изключително добри. Но и ние, считам, сме перфектни наематели. В самото начало, когато започнаха нашите взаимоотношения фирма „Димас“, в лицето тогава на Йовчо Спасов, светъл да е пътят му, разчертаха и боядисаха наново залата, разчертаха и нашите игрища, поставиха кошовете за баскетбол на колелца /преди това бяха забити в пода/, за да се използва по-голямо пространство. А преди започването на тренировките нашите мъже мият салона.
-Трудна ли е раздялата с Вашите възпитаници?
-Изключително трудна. Тази година изпратихме трима абитуриенти. Всички много плакахме от престоящата раздяла. Колкото се радвах, виждайки ги облечени в официалните тоалети – красиви, стойни, грациозни, толкова страдах от това, че се разделяме. Кой знае накъде по света ще ги отнесе тяхното образование и дали скоро ще се върнат в родния град! Ще кажа, че обгрижвам своите спортисти повече от моята дъщеря. И съм се срастнала с тях като със свои деца.
-Извън спорта кои са любимите Ви занимания?
-Обичам да чета, да прекарвам свободното си време в срещи и разговори с малкото си приятелки. Макар да имам много познати от всички сфери на живота обичам да общувам със своите приятелките.
-Била сте в Швейцария?
-За известно верме бях наистина в Швейцария. Исках да усетя какъв е животът извън България. Но, не се изкуших да остана там. Прибрах се в родната България, в Габрово. Защото именно тук се чувствам най-полезна.