С благоговение дълбок поклон пред строителния гений на стария българин

На 14 февруари 2023 г. ни напусна Арх. Емилия Попова на 89-годишна възраст. В това интервю през февруари 2021 година тя разказва за детството си, за рисуването и таланта, за уроците с Христо Явашев, за своята професия и пътя към нея, за времето, когато е била главен архитект на Габровски окръг и главен архитект на Трявна, за книгата си "Сирак си, Господи", за надеждата, която живееше: "Надеждата да сме достатъчно силни да запазим живота, даден ни свише, и съхраним човешките ценности за бъдещите поколения!" 

- Г-жо Попова, много хора, познали свободата да пътуват и живеят по света, днес се връщат назад към мястото, от което тръгват корените на техния род. За Вас кое e това място?

- Коренячка габровка съм от деди и прадеди и се гордея с родното си място, където са моите корени.

Прадядо ми по бащина линия е поп Иван Баев от село Нова Махала, сега квартал Априлово на Габрово. Той е бил един от организаторите и участник в Априлското въстание. В Историческия музей съществува снимка на цялото му семейство с 12-те деца. Едно от момчетата на тази снимка е дядо ми Стефан Попов.

По игра на съдбата прапрадядо ми по майчина линия е Христо Бора, който е имал воденица караджейка извън границите на града. Същият е бил жестоко убит там от пияни и озверели турци. По-късно местността започва да се нарича Боровото и става квартал Борово на Габрово. Баба ми Надежда е правнучка на Христо Бора, но не можах да узная името на нейния баща, потънало в забвение в изтеклите години.

Родена съм през 1933 година в Габрово в семейството на учител. Майка ми беше домакиня, но се гордееше, че е завършила Априловска гимназия с първия девически випуск. Баща ми, освен че беше преподавател в Механо-електротехническия техникум „Д-р Никола Василиади“ по специалност „Студена обработка на металите“, той беше талантлив гравьор на метал и бе търсен от цялата страна заради тази негова дарба. Може би от баща си съм получила в наследство умението да рисувам, което съм предала на децата си.

- Винаги ли сте живели в Габрово през своя живот?

- Не, през 1945 година започнах средното си образование като ученичка в Американския колеж в Ловеч. Учих и живях там 2 години - до 1947 година, когато учебното заведение бе закрито. Това стана три години след 9 септември и беше логично това да се случи – всички „чуждестранни“ елементи подлежаха на изгонване. Училището премина във владение на държавата, а американските ни преподаватели отлетяха за Америка.

- Какво си спомняте от тези ученически години в колежа?

- С носталгия си спомням годините в тази гимназия! Колежът беше само за девойки. В него се учеше само английски език по всички предмети от редовната програма в българските гимназии. И имаше заложени допълнителни програми, които развиваха интелектуалното въображение и знание на децата. Задължителни бяха часовете по етика, хигиена, домакински умения, театрални постановки по класически произведения, играни от ученичките.

Длъжни бяхме сами да си перем бельото в механизираните перални, да го гладим и подреждаме в гардеробите, на които редовно се правеха проверки.

Музика не учехме сами, защото бяха осигурени известни, прочути български музиканти – цигулари и пианисти. След изпълнението им на популярни класически произведения те ни разясняваха тяхното създаване и значение. Мисля, че такива знания и днес са крайно необходими на романтично настроеното подрастващо поколение, което не винаги може да ги получи в семейството си.

Задължително всяка ученичка имаше за наставник и помощник ученичка в по-горен клас. Моят наставник беше внучката на Александър Стамболийски – Милена.

В колежа делях стая с Рада Москова, моя приятелка, също от Габрово. Тя впоследствие завърши медицина, но доби популярност с писателската си дейност. По неин сценарий е филмът „Куче в чекмедже“. Популярният режисьор и актьор Теди Москов е неин син.

- След Ловеч къде продължихте средното си образование?

- Приеха ме в Априловската гимназия. Естествено, имах големи проблеми, защото идвах от „неудобно и съмнително“ място. Въпреки дребната си фигура, бях поставена на последния чин в дъното на стаята заедно с едно много уплашено момиче, което незнайно как се е родило в Аржентина в бедно семейство, отишло там да търси препитание. Гледаха подозрително на нас, чувствахме се като прокажени, носейки след себе си незнайно какви „потайни“ и „подривни“ намерения – ние, едни деца на 14 години! Молбата ми за членство в ДКМС непрекъснато отхвърляха, а без това не можех да следвам. В Комсомола ме приеха едва три месеца преди да си взема дипломата. Въпреки тези трудности завърших средното си образование почти с отличие.

- Как се ориентирахте да следвате архитектура? Ваша детска мечта ли беше тя?

- О, не, никога не бях мислила да стана архитект! От малка исках да стана лекар, и то в тясна специалност хирургия. Всичките ми детски игри бяха подчинени „на добрия чичо Доктор“. До последните учебни дни в Априловска гимназия мислех, че ще завърша с пълно отличие, но една злополучна четворка по химия намали дипломата ми с три стотни. А за да кандидатстваш и следваш медицина, тогава трябваха задължително две шестици - от дипломата и по химия. Ето защо се насочих към архитектура.

- Но за архитектура се полага изпит по рисуване днес, и тогава питам как сте успели да се подготвите?

- Вие сте абсолютно права, имаше изпит по рисуване. Но аз имах късмет. В Априловската гимназия още в първата година се включих в кръжока по рисуване, ръководен от прекрасен преподавател - Васил Попов, който идваше от Велико Търново. От десетина деца в началото останахме петима. Четирима от тях станаха художници, а аз - архитект.

- Но Вие сте били в кръжока на Васил Попов? Вие сте били една от Габровската колония, както са наричали кръжока тогава?

- Да, затова не мога да не спомена имената на моите приятели - художничките Ива Хаджиева и Дора Бонева, чиито картини красят стените на Националната галерия в София; Драган Немцов - един прекрасен илюстратор на книги и учебна литература; Христо Явашев - световноизвестния художник, познат със своето име Кристо, един необикновено уникален творец, оставил името и творенията на целия свят!

- Ще Ви помоля да разкажете повече за кръжока и Христо Явашев!

- Христо беше по-млад 2 години от мен и ученик в по-долен клас. Спомням си го като много мълчаливо и вглъбено в себе си момче. За всичките години, в които рисувахме един до друг, сме разменили вероятно само няколко изречения. Наистина седяхме един до друг, дори имах така снимка, но ми я взеха от вестник „Поглед“ и повече не ми я върнаха. Христо беше магьосник в техниката с блажни бои. Аз предпочитах да работя с креда. Спомен ли искате от мен?

Спомням си най-ясно честването на 100-годишнината на Христо Ботев, която се проведе за Габрово в театъра на града. Ние петимата в даден момент трябваше да рисуваме огромни портрети на сцената на великите възрожденци под музикален съпровод. Помня, че Христо рисуваше до мен Георги Бенковски, а Ива Хаджиева от лявата ми страна се трудеше върху образа на Раковски. На мене си падна Стефан Караджата. Помня и ужаса ми, когато от четката ми с черна боя протече вертикална струйка върху брадата му. Запазих самообладание и с трепереща ръка продължих да рисувам. Знаете ли колко къдрава стана брадата на Караджата!

- Вие сте били също много талантлива художничка!

- Мога да кажа така: съвсем сигурна бях, че съм подготвена не само за изпита по рисуване, но и за новата и непозната за мен професия.

- Къде кандидатствахте архитектура?

- Висшето си образование започнах във Варна. Приеха ме в специалност „Архитектура“ във Висшия институт по строителство, архитектура и корабостроене. Бях учудена на факта, че от 300 кандидати приеха едва 22-ма и аз бях осма в изпита. Във Варна учих само една година. Архитектурният факултет във Варна бе закрит, налагаше се от неудобството на преподавателското тяло, което пътуваше от София всяка седмица със самолет до Варна. Така трябваше да ни преместят в София, където се дипломирах като архитект в 1958 година. През това време се омъжих и родих първия си син.

- Как започна трудовата Ви кариера?

- В далечната 1958 година студентите, завършили висшето си образование, подлежаха на разпределение в страната. От предложените няколко града ние избрахме Пловдив, без да имаме право на избор при назначаването. Бяхме принудени да се присъединим към състава на най-голямата строителна организация в града. Мен ме назначиха като технически ръководител на основните ремонти на хотел „Тримонциум“ и един доста голям спортен комплекс. Съпругът ми стана един от четиримата технически ръководители на огромния строеж на завод „Марица“. Това се оказа страшно необходимо за бъдещата ни практика на архитекти. Беше жизненоважно стъпало за нас. В университета се получават много разнообразни знания, но според мен те по-скоро са обогатяване, разширяване на общата култура. Е, добре! - вече знаех всички стилове в архитектурата, запознах се с вила „Боргезе“ и „Версай“! Но никой не ни беше показал как се прави проектна документация и как се изчисляват надниците на работниците, как се лее бетон, как се лепи хоросан на вертикалната стена... Може да са дребни на вид неща, но това е истинската действителност, това е основата, на която стъпва истинският специалист. В Пловдив работихме само една година.

- Какво се случи, за да оставите работата си в Пловдив?

- Следващата година беше определен като окръжен град Габрово. Търсеха се спешно специалисти от цялата страна във всички сфери на производството, изкуството и администрацията. Търсеха се и архитекти. Аз бях назначена като главен архитект в Окръжния народен съвет, където работих 7 години. Пред мен се откри необятно поле на действие. Младият ни окръг нямаше добра урбанизация, липсваха градоустройствени планове, междуградските пътища бяха в плачевно състояние, имаше недостиг на жилища, административни сгради. Селата чакаха помощ... Искаха я! Нуждите бяха много и винаги спешни, лично трябваше да посетя и след това да докладвам, а бях току-що завършила, с малък опит. Пътувах непрекъснато из окръга, участвах почти във всички експертни съвети и често се налагаше да пътувам до различни учреждения и комисии в София. През ръцете ми минаваха стотици архитектурни проекти за одобрение, а вечерно време заспивах с българските закони и стандарти за строителство – съвсем нови за мен.

Съпругът ми постъпи като проектант в новосъздадената Проектантска организация, състояща се от около 30 човека.

- Сигурно сте били удовлетворени от такъв интензивен старт в работата си?

- Да, но дойде време, когато след много размисли и колебания осъзнах колко много ми липсва проектирането, беше ми дотегнала административната дейност, защото бях архитект по призвание. Постъпих като редови проектант в Проектантската организация, защото трябваше да разбера какво мога лично аз да правя. И това беше третото, много важно стъпало в моята практика – вече бях минала през строителството и администрацията, сега ставах проектант, аз ще творя архитектура и ще приложа всичко, научено досега.

Проектантската организация напуснах след няколко години, за да оглавя филиала на НИПК – София (Национален институт за паметници на културата). Това стана по предложение на моя уважаван професор Пейо Бербенлиев, който присъстваше с мен на един експертен съвет по отношение на сграда, обявена за национален паметник на културата. След края на съвещанието професорът ми предложи да оглавя толкова необходимия за Габровски окръг филиал.

Габровски окръг има наситеност с над 500 броя паметници на културата, от които доста са с национално значение. В тях не включвам археологичните находки, с които родината ни е богата и които са от световно значение.

- Какви бяха мотивите Ви да приемете ръководството на филиала?

- С благодарност и ентусиазъм приех предложението на проф. Бербенлиев, което осъществяваше моята мечтана от години дейност. Бях влюбена в българската архитектура от Възраждането, възхищавах се на тези бисери на народното творчество, с които се срещах всеки ден.

Участвах в комисията, която определи Боженци като архитектурен резерват, проучих старинна Трявна, всички манастири и църковни сгради в окръга и разбрах, че това е моята съдба. Направих с благоговение дълбок поклон пред строителния гений на стария българин!

Вярно е, нямаме замъци и катедрали, но нашите деди са строили архитектурни комплекси от сгради, като никоя не повтаря другата и стоят една до друга в съвършена хармония. Тези сгради са изградени от дървен паянтов скелет само със сглобки, без нито един гвоздей, чийто скелет се държи само на една дървена колона в центъра на сградата, на която са дали името „шейтан маказ“ (дяволска греда), под покрива, носещ тонове каменни плочи, наредени ветрилообразно от северозапад по посока на часовниковата стрелка...

Никаква буря не може да вдигне този покрив, никакво земетресение не е могло да събори малките бели къщурки, накацали по баира, отворили широко прозорци и чардаци към слънцето... И това в един силно сеизмичен район, където падат за миг многоетажни железобетонни сгради.

В практиката си срещах единици къщи, унищожени от пожар, но пострадали от земетресение – никога! Да не говоря за дърворезбите и иконите, които са цяла вселена на душевно богатство.

- Какво човешко щастие Ви даваше натоварената и отговорна професия?

- Щастлива съм, че моята професия стана и моето хоби!

Имах радостта да запазя, развивам и прилагам архитектурните си способности до 80-та година от живота си, но се пенсионирах след 35 години трудов стаж в град Трявна като главен архитект на Общината. Това стана през 1988 година.

Живяла съм и творила в много градове, но сега ще призная, че Трявна е градът, който ми е любим и затова сега съм тук.

Дойдох десет години преди пенсионирането ми в 1978 година по покана на тогавашния кмет на града, уважавания от мен г-н Тодор Шарланджиев. Той издейства този пост от висшестоящите административни органи за толкова необходимия до този момент за Трявна специалист.

Трявна притежава няколко старинни комплекси, улици и площади, отделни самостоятелни сгради, които се изучават на университетско ниво като „Тревненска школа“ и са безценни образци, за които да се полагат специални усилия и средства. Тук аз можех да приложа всички знания, опит и умения, придобити от досегашния ми труд. Благодарна съм за това!

Един паметник на културата носи дори в името си стойността, която има за културата въобще на България. Той е уникален и не се възприема само като стар строеж от минала епоха, той е част от нашето минало. В паспорта му задължително следва да се посочи името и битието на човека, който го е построил, неговата история като личност и възможности, съвременната обстановка около нашия паметник и как да се впише той сега. Трябва да се проучат промените, нанесени от изминалите години, и следователно, възвръщане на първоначалния му вид. С голямо умение следва да се борави с необходимите условия на реновиране за съвременно обитаване, без това да се забелязва, а да се запазят максимално оригиналният обем и визия.

Всичко, изброено дотук, е закон при реставриране и консервиране на паметник на културата. С голямо съжаление съм длъжна да призная, че старите майстори за реставрация вече ги няма. Изчезнаха, няма приемственост на техните умения и мъдрост.

Много често реставрацията излиза с много по-висока цена от изграждането на съвършено нова сграда със съвременни материали и технологии. На собственик на паметник на културата обикновено не му достигат средства да спази изискванията по строежа и те трябва да се доставят от държавата. В противен случай той ще продължи да се руши и да изчезне след време, когато го обявят за грозен и опасен. А държавата дали има средствата да защити безценните образци от миналото?

Имам ли друго право, освен да изкажа съжаление и болка за днешното състояние на нещата. Имам ли право да давам съвети и да отправям обвинения за каквото и да било във времето, в което живеем сега!? Време, когато злощастието настигна не само отделния човек, семейство или родина, когато се стигна до въпроса за оцеляване! За света въобще...

- За какво е Вашата надежда днес?

- Остава ми надеждата да сме достатъчно силни да запазим живота, даден ни свише, и съхраним човешките ценности за бъдещите поколения.

Богатата творческа биография на архитект Емилия Попова 

Дълъг е списъкът с архитектурните проекти, реализирани от архитект Емилия Попова. Работила е по емблематични сгради в Габрово, Трявна, Велико Търново, София и на други места в страната. Част от тях са:

Национален музей на образованието – Габрово

Национален музей на архитектурата – Велико Търново

Музей на тревненската иконописна школа – Трявна

Музей на тибетското изкуство – Трявна

Къща-музей „Тотю Гъбенски“ - Трявна

Къща-музей „Иван Димов“ - Трявна

Градска картинна галерия – Трявна

Картинна галерия на „Казаков“ - „Нерон“ - Трявна

Картинна галерия „Резба и живопис“ - Трявна

Градски музей – Трявна

Дом на техниката към НТС – Габрово

Дряновски манастир с проучване, реставрация в първоначалния вид и иновация като хотел, крипта, зала за конференции, ресторант и ателиета за реставрации на всички подвижни паметници на културата към Националния институт за паметници на културата – София (Проектиран е за евентуално военно положение)

Соколски манастир – Габрово, в съавторство с архитект Стефан Русев

Батошевски манастир – с. Батошево - реставрация

Административната сграда на Община Трявна – гр. Трявна

„Странноприемница“ с реставрация в съавторство с архитект Паунов – гр. Габрово

Проектантска организация (на централния градски площад) – гр. Габрово (сега сграда на Областна управа )

Градоустройствен план на село Боженци с проучване и реставрация на всяка къща, улица и всички парцели, паспорти на всички сгради

„Механа“ – с. Боженци – с обзавеждането и реставрация

„Ханче“ - с. Боженци – с обзавеждането и реставрация

„Дом на архитектите“ - с обзавеждането и реставрация – с. Боженци

„Дом на композиторите“ - с обзавеждане и реставрация – с. Боженци

„Дом на писателите“ - с обзавеждане и реставрация – с. Боженци

Дом на Строителни войски – нова сграда за офицерски състав – с. Боженци

Градоустройствен план с проучване и реставрация на старинния площад „Капитан дядо Никола“ - гр. Трявна

Устройствен план на старинната улица „П. Р. Славейков“ - гр. Трявна

Устройствен план на поречието на река Тревненска между двата моста като „Зона за отдих“ - гр. Трявна

Устройствен план на поречието на река Тревненска от централния мост по течението като развлекателен комплекс – гр. Трявна

Градоустройствен план на централна част на гр. Трявна

Градоустройствен план на централна част на с. Добромирка – Севлиевско

Градоустройствен план на централна част на с. Крамолин – Севлиевско

Градоустройствен план на централна част на с. Крушево – Севлиевско

Градоустройствен план на централна част на село Сенник – Севлиевско

Градоустройствен план на местността Сечен камък – Габрово – Трявна

Жилищен блок „Здравец“ - Габрово

Жилищен блок към БНБ – гр. Трявна

Жилищен блок „Диана“ - гр. Трявна

Жилищен блок „Тинтява“ - гр. Габрово

Два жилищни блока за плановата комисия към Министерския съвет до хотел „Хемус“ - София

Цялостна реставрация на църквата в Дряновския манастир

Цялостна реставрация на църквата „Св. Богородица“ - гр. Габрово

Реставрация на църквата „Св. Илия“ - с. Енчевци – Тревненско

Реставрация на църквата „Св. Илия“ - с. Боженци

Реставрация на Лафчиева къща – гр. Дряново

Реставрация на Царската къща – Велико Търново

Дърводелска работилница – гр. Трявна

Хотелски комплекс с фитнес „Балабанов“ - гр. Трявна

Цялостна реставрация на Калинчева къща – гр. Трявна

Ресторант „Калинчева къща“ - гр. Трявна

Хотелски комплекс на ТЕЦ – Варна в с. Езерово – Варна

Градоустройствен план на квартал Априлово – Габрово

Градоустройствен план на централна част на с. Скорци – Тревненско

Цялостна реставрация на църквата в село Скорци – Тревненско

Реставрация на старинни къщи, паметници на културата – 65 броя

Нови жилищни сгради – 43 броя, в следните градове – гр. Варна, Златни пясъци, Аксаково; гр. Хасково – кв. Кенана; гр. Троян – центъра; гр. Трявна + околните села; гр. Габрово + околните села; гр. Севлиево + селата; гр. Плачковци + околните села; София – в Банкя, Драгалевци, Симеоново; гр. Дряново + околните села.

Сред неосъществените архитектурни проекти са Гробищен парк с мемориален комплекс и крематориум в гр. Габрово, Акушеро-гинекологична болница - гр. Габрово.

    Книгата "Сирак си, Господи" е написана в Габрово. И е за Габрово. Хиляда книги от нея са част от нечии библиотеки вече 20 години. Повечето подарени от автора. Той е познат на мнозина, макар да не им е известен като писател. Защото е архитект - талантлив, състоял се, признат. И кой да очаква от един архитект да напише книга?! Книга като тази, която четеш и мислиш, че този автор цял живот е писал книги и тази му е най-добрата. Уверен си, че ще четеш още книги от него, в които той ще ти се представя, докато го припознаеш. Очакваш го, но това не се случва... 
    Не, не е забравен... Защото ще се срещнем с този автор и книгата му „Сирак си, Господи“ отново. И ще открием автора й като човека, когато познаваме отдавна – архитект Емилия Попова.

Краят на книгата "Сирак си, Господи" 
    Чак сега, с опита на натрупаните си години, разбрах думи­те на онази незнайна женица от балканското село, майката на игуменката.
    През целия ни живот, Иисусе, простираш благословията си над нас. Изпращаш ни безкрайни неволи, като ни учиш на търпение и смирение в името на любовта към човека до тебе. Или ни даряваш с безценните радости на живота, които трябва да приемаме с благодарност към твоята милост.
    Ти умря и възкръсна, за да ни покажеш величието на Тво­ята саможертва за нас, които трябваше да повярваме в Твоето съществуване и пътя на спасението си.
    И вместо да се поучим и да спазваме Божиите повели, ние се гледаме на кръв, дрънкаме оръжия с ожесточение и гледа­ме как да изплуваме над другите, а тях да удавим. Никой от нас не съзнава в чии ръце е попаднал и кой е неговият госпо­дар...
Всичко вършим в Твоето име и когато сторим грях, почва­ме да удряме чело в земята, да те призоваваме за прошка и да гледаме с упование светия кръст за милост и спасение. Всички искаме от Тебе!
    Защото Ти си всемилостив и всеопрощаващ, както на не­бето, тъй и на земята... И ние, грешните, искаме прошка за стореното, което ще сторим отново на другия ден!
    Всички гледаме и искаме от Тебе, Боже, но помисли ли наистина някой за Тебе? Бяхме ли ние достойни за твоята са­можертва? Съжали ли те някой човек?... 
    Наистина си сирак, Господи! 

Отзиви за книгата "Сирак си, Господи!"
    Името на Емилия Попова не фигурира в списъците на професионалните писатели. За какво ли са му на читателя тези списъци?... 
    На пръв поглед това е една чужда изповед. А когато я прочетеш, се замисляш за себе си. Емилия Попова разказва за този свят, читателю. Когато обърнеш и последната страница, ще се изненадаш колко малко си го познавал... 
Евгений Станчев - журналист

    Въздействието на една книга е в силата на нейната искреност, любов към човека и неговия живот, колкото и да е изпълнен с трудности. Въздействието на една книга е в ярките характери, които пресъздава. Въздействието на една книга е в нейната изповедност и лична преживяност. В „Сирак си, Господи“ има всичко това и тя въздейства. Затова е хубава!
Валентин Даневски - писател