Помощ, мъжът ми не ми изневерява!

Първи разговор. Ти да не мислиш, че съществува мъж, който не изневерява? Мога да ти разкажа за толкова двойки, които са супер влюбени, обаче като им изникне възможност, изневеряват. Миналото лято например се събрахме в една къща на купон. Жената от едната двойка дойде сама и по средата на купона се отдели в стая с някакъв мъж, с когото се запозна същата вечер. Ама защо ме гледаш така? Какво клатиш глава? Искаш да ми кажеш, че ти или мъжът ти не си изневерявате ли? Или че наистина вярваш, че някой може да бъде верен до края на живота си?! Всички са еднакви! Ама това, че си мислиш, че никой около теб не изневерява, не означава, че не го прави. Да не си въобразяваш, че и най-добрата ти приятелка ще ти го каже, ако научи, че мъжът й изневерява?! Моля ти се! Сто процента всички и в твоята среда го правят, ти просто не го знаеш, защото хората не споделят такива неща.

Втори разговор. О, ама то всички са еднакви, аз съм се примирила. Не, не, не ме убеждавай в обратното, моля ти се, това са глупости. Ти сериозно ли го вярваш?! Слушай какво, предпочитам да мисля, че всички мъже са еднакви, за да го понеса леко, когато разбера, че и моят ми изневерява. Аз знам, че ми изневерява или че ще ми изневери, въпросът е да не разбирам. Мисля, че ако разбера, не знам как ще реагирам. Затова предпочитам да си повтарям, че всички мъже са еднакви. А също и че всички изневеряват – включително и жените. Може би не толкова често, колкото мъжете, но все пак го правят. Ами да! Моля ти се, говориш ми глупости! Всички са еднакви! По-добре го приеми и ти, защото така ще е по-лесно за теб. Слушам и се задавям от възмущение. Наивност ли да го наречеш, глупост ли, идеализъм ли… Да повярвам, че светът е изтъкан от лъжци, лицемери и предатели, способни на най-позорни и низки постъпки дори спрямо най-близките си?! Да повярвам, че всички изневеряват – и когато са престанали да обичат, и когато още обичат, и когато им е омръзнало, и когато е  просто за забавление? 

В живота си имам примера на една прекрасна връзка между баба ми и дядо ми. Лекарка и инженер, срещнали се съвсем случайно, влюбили се от пръв поглед, оженили се млади, минали през дългогодишното и тежко студентство, създали две деца, едното от които моята майка, съхранили се до края, преминали през този живот, здраво уловени за ръце цели 60 години. Наблюдавала съм ги до двайсет и деветата си годишнина, когато загубих баба, и винаги съм си мислела, че бих искала да имам такава дружба в живота си.

Да, именно дружба ще я нарека – дума, на която днешните млади вероятно биха се присмели. Защото не знаят, че онова, което те наричат любов, е нещо мимолетно и краткотрайно, което може да не издържи първото слабо сътресение в отношенията им. Защото не знаят, че любов не е да „лайкнеш” снимка или да „постнеш” емотикон на подскачащо куче със сърце в уста например. Нито да подариш балон за „Свети Валентин”, защото Любовта няма нужда да се празнува с присвоени и измислени празници. Любовта няма нужда от свой ден, защото нейни трябва да бъдат всичките дни. Колко загубена е днешната Любов! Колко ми е жал за нея... Колко пренебрегвана и непозната е! Прашасала и криворазбрана. Колко старомодни са думи като „либе”, „севда”, „разлъка”. И за езика ми е мъчно. Грубо и арогантно изблъскан в ъгъла, изместен от тишината на стикери и емотикони, които „говорят” вместо думите. Когато сърцето ми се свие до невъзможна болка от липсата на моите баба и дядо, си помислям колко хубав живот са имали заедно въпреки всичко, което са преживели – а то не стига да се разкаже в няколко страници - и лошото, и хубавото. И това, което ми дава някакъв вътрешен мир, е надеждата, че отново са заедно. Някъде там. Че тези ръце, вплетени цял живот една в друга, и тези очи, вгледани цял живот едни в други, са се намерили отново.  Нямало любов и хора, които не изневеряват ли? Имам и друг пример. Него ще ви го дам, за да не кажете, че съм човек идеалист, непризнаващ различните гледни точки. Мама. Тя не е имала късмет да срещне онзи, с когото да преживее своята дружба. Моят баща е примерът за човек, който е готов да прекрачи вречената дума, да прояви грубост, да бъде избухлив, нервен, нетърпящ чуждо мнение. Мама е намерила силите да се освободи от него още докато съм била бебе. С моралната помощ на баба ми и дядо ми.

Няма да ви разказвам за борбите за мен, за опитите да бъда отнета от мама, за безсънните нощи, разбитите нерви, разбития живот на една млада жена, влюбила се безумно и разлюбила още по-безумно, бореща се със зъби и нокти за детето си. Баща ми е присъствал винаги в живота ми. Не мислете, че говоря лошо за него, защото някой ме е „наговарял” срещу него. Аз просто разбрах. От първо лице. От всички моменти, в които съм му давала думата по различни въпроси в живота си. Просто разбрах. Какво значи да не можеш да победиш лошия си характер, а да го искаш. Да не можеш да надмогнеш себе си. Да не можеш да изразиш обичта си към някого, въпреки че я носиш у себе си. Тъжно. Винаги ми е било мъчно за него.

Загубих баща си това лято. Неочаквано и за мен самата, плаках, плаках… за един човек, който всъщност никога не ми е бил баща. И досега не мога да си отговоря за себе си ли плаках, за него ли… От мъка ли, от яд ли за вечното разминаване между два свята, две вселени – аз и той.  Ето ви пример за една объркана и много тъжна Любов.

Мама винаги ми е казвала, че не съжалява за нищо, защото има мен… Най-голямата й Любов. Понеже чичко Фройд обича да се рови в миналото на пациентите си, със сигурност имам с какво да привлека вниманието му. Разказвам ви всичко това, за да ви убедя, че, доколкото мога, ще бъда обективна, когато заявя, че аз искрено и категорично вярвам, че не всички мъже са еднакви.

С моята половинка се запознах, когато и двамата бяхме на 15. По един или друг начин винаги сме били заедно. Вече 22 години.

Когато баба ми и дядо ми си отидоха, не можах да понеса да посрещна датата от годишнината им и затова наруших правилото, че не бива да се вдига сватба до година след смъртта на някого, и се оженихме на тяхната дата. „Вдигане” на сватба е силно казано, но побързахме да подпишем, защото имах нужда да вдъхна нов живот на тази дата. Сякаш за да продължа техния съюз тук, на Земята, а и да орисам по този начин и своя брак. Да го орисам на разбирателство и хармония. На дружба… Дали съм успяла, ще ви кажа, когато ми побелеят косите.

Със сигурност живеем в свят, в който моралът е фатално занижен, в който е смешно и срамно да целунеш ръка, да свалиш шапка пред по-възрастен, да отстъпиш място, да замълчиш. Със сигурност има много неща, които са сбъркани и нередни в този свят и не знам докога ще съществува в тази цинична и изродена форма. Но както винаги е имало неверници и предани хора, така и днес има и от двете. Както винаги е имало лъжци и честни, така има и днес. Както винаги е имало любов и омраза, така има и днес. И нека ги има. Защото ако го няма едното, как ще разпознаем другото? Много обичам един разказ от Елин Пелин – казва се „Огледалото на свети Христофор”. Той не се включва в задължителната учебна програма, но аз много обичам да го разказвам на учениците си. В него Дяволът казва на един човек: „…пренеси ме на другата страна, за да спася хората. Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят”. Ето я истинската мъдрост на Живота. Ако няма зло, как ще разпознаваме доброто, ако ги няма пороците, как ще наричаме добродетелите? Ако всички сме еднакви, как ще се влюбваме, как ще обичаме, как ще изпълним със смисъл малкото си дни на тази Земя?  Така че, мили мои приятелки, не всички мъже са еднакви. И не всички жени са еднакви. И не всяка Любов прилича на друга. Но ако е Любов, ще издържи до края на света и отвъд. 

Подарявам ви едно стихотворение от 2013 година и ви пожелавам искрена, всеотдайна, чиста и прераждаща се Любов.

Когато вечерта ми стане натежала,
когато се прегърби мракът,
ще си запаля огънче мълчание,
за да потъжа и съзерцавам.
Ще си припомня, че съм бродила
по лунно влюбени пътеки
със нечия ръка във моята,
със нечии очи – приети.
Присядала съм на брега
и слушала съм нежни думи.
И двама сме били в нощта
с луната – помежду ни.
Целувала съм нечие сърце,
изпращала съм залеза оранжев.
Щастлива съм била, море,
без страх и колебание, без жалби.
И някога, когато стана на прашинка,
когато за раздяла дойде време,
ще знам, че съм богата на обичане,
което ще ни срещне преродени.

Цветелина Велчева:
дъщеря, майка, съпруга, учителка, преводач, редактор, писателка и поетеса, наивна и принципна до дъното на душата си