„Плаващите кейове” - сбъдната фантазия, надхвърлила очакванията

Иван Господинов

    „Плаващите кейове“ - последната инсталация на Христо Явашев, известен на света като „българския творец Кристо“, от вчера са история. На въпроса, предизвикан от изключителния интерес към сътвореното в италианското езеро Изео, „Ще бъдат ли те отворени отново?“, отговорът на родения в Габрово художник е кратък: „Всичко в живота си има край. Това е най-важното в тези проекти - рано или късно те свършват, защото никой не може да ги притежава. Свободата не може да бъде нечие притежание“.
    По „Плаващите кейове“ можеше да се ходи по водата за последно в неделя. Интересът към фантастичното творение на изумителния творец надмина всякакви очаквания. Прогнозите за около 500 000 посетители бяха надхвърлени почти трикратно. Според информация на местните власти 1.2 милиона души - средно по 72 000 души дневно, са съпреживели атракцията, свързала Сулцано и Монте Изола, в рамките на 16 дни - от 18 юни до 3 юли 2016 г. Според полицейските сводки на ден поне 100 000 души са крачили по 220 000 плаващи кубове, покрити със златист пропиленов плат.
    През почивните дни бройката надминавала 120 000, а общата цифра е над 1.3 милиона.
    „Това произведение на изкуството не е плаващи кейове - казва самият Кристо, - а пътуване. Който го е предприел, ще си го спомня до края на живота си.“
    Въпреки че организацията на местните власти и полиция бяха впечатляващи, промъкващите се тук-там критики са към тях - много влакове са били отказани, за да се ограничи потокът към Изео, така че „той да е управляем“. По същата причина те затвориха „Плаващите кейове“ през нощта, игнорирайки обещанието на Кристо, че достъпът ще е 24-часов. На границата на възможностите си са работили болниците и медицинските пунктове около езерото, съобщават още италианските медии, чиято еднозначна оценка за събитието се измерва с възторжените суперлативи.
    Като тази на кмета на Монте Изола Фиорело Турла, който не пропуска възможност да се похвали, че местната икономика преживява истински бум, а „проектът ще има продължителен положителен ефект върху туристическата индустрия в региона“.
    Неговата колежка от Сулцано Паола Пецоти добавя: „Територията на езерото Изео, в частност Сулцано и Монте Изола, успяха да приемат изненадващ брой посетители, предлагайки им едно незабравимо артистично преживяване и възможността да погледнат от един друг ъгъл на Италия. Ние пък очертахме един нов модел за управление на културни събития. Цялото население признава стойността на работата на Кристо. Това ново съзнание ще доведе и до едно ново развитие както на социалната сфера, така и на туризма в нашата област.“
    „Всички структури работиха много отговорно, ефективно, бързо, професионално и в изключителна координираност - заяви префектът на Бреша Валерио Валенти. - Благодаря на всеки един оператор. Без тях безспорният успех на „Плаващите кейове” не би бил възможен”, който подчертава, че икономическият ефект е огромен.
    Със сигурност на местните хотелиери и търговци им се иска приказката, сътворена от Кристо, никога да не свършва. Реалността обаче е друга - демонтирането започна още вчера.
    Организаторите обаче като че ли са намерили противодействие на временността на творенията на българина - наистина от златистите пътеки на Изео в близко време няма да остане и следа, но те ще оживеят online чрез Google street view. Факт е, че човек на медийния гигант се разходи с камера по кейовете.
    „Хората идват тук отвсякъде. Не да пазаруват, не да се срещат с приятели, просто да се ходят - до никъде” - казва Кристо. Милионите, които ходиха, танцуваха, играха, забавляваха се по „Плаващите кейове”, не криеха, че са очаровани от фантазията на художника и определяха като „инженерно чудо” неговото творение. То изумява дори с мащабите си: 220 000 кубове, скрепени специално изработени щифтове оформят трикилометров плаващ кей, който тръгва от Сулцано, заобикаля частното островче Сан Паоло, а след това опира до Монте Изола. Още три километра зластисти тротоари свързват плаващите кейове. За тях са използвани 70 000 кв. метра кече, за да се пази оригиналната настилка, и 100 000 кв. м златист пропиленов импрегниран плат.
    Кейовете се държат от 200 котви-буйове, всяка от която тежи по 5.5 тона, а за връзката към тях са отишли 37 000 м въжета. 2.7 милиона литра вода пък създават лек наклон в двата края на плаващите кейове, чиято ширина е от 16 метра.
    „Действително е нещо много сериозно стотици хиляди хора да ходят по водата - казва мениджърът на проекта Волфганг Фолц. - Но това е точно такова творческо и техническо предизвикателство, което обича Кристо.” Той доверява, че при разработката са правени тайни проби в Германия на подобни кубове, използвани за понтони от военните, но се отказали от тях, защото били нестабилни. Разработените от екипа на българина били с 20 процента по-големи, много по-стабилни и по-товароносими във водата. Български компании осигурили материалите, а Кристо наел четири фирми-производители, за да е сигурен, че ще бъдат спазени сроковете и качеството.
    Идеята за „Плаващите кейове” е от 1971 година. Следват, както при повечето проекти на Кристо, години на борба, на убеждаване на природозащитни организации и местни власти, на неимоверен труд и невъзможни решения. За да се създаде нещо фантастично. Толкова фантастично, колкото скъпо и още толкова временно.
    Защо? Кристо не търси отговор на този въпрос. Може би, както се споделя на сайта на твореца Джеф Маккрегор, защото „изкуството не е антидот на загуба. Просто отговор на него. Подобно на картината на една жена от езеро. Подобно на ходене по вода в продължение на две седмици. Години смело инженерство и ненужни усилия за нещо толкова мимолетно”.  
    „Творците не се пенсионират, те просто умират” - казваше съпругата му Жан-Клод, визирайки, че всеки художник живее само за изкуството си.
    „Правиш проекта заради себе си - казва самият Кристо. - И ако другите хора го харесат, това е само бонус. Като художник, който обича да запълва едно огромно платно с цветове. Той запълва платното с цветове не за да зарадва мистър Смик, Мистър Джонс, а защото обича да гледа тези цветове.
    Аз не обичам да говоря по телефона, аз обичам да виждам реални хора. Разбира се, аз не разбирам нищо от компютри. Обичам да се докосвам до реални неща, до реална вода, до реално слънце, до реални километри, до реален вятър, до реален страх, до реална радост.”
    Тази реалност бе вложена в „Плаващите кейове”. Нереално е, че вече ги няма...