Национално признание за Катя Рашева - първа получи литературната награда „Ники Русиновски“

Литературният конкурс за любовна проза бе обявен от Фондация „Буквите“, в него имаха възможност да участват автори с нови, непубликувани преди в интернет или на хартия произведения. На победителите, определени от журито и читателите, ще бъдат издадени самостоятелни книги в периода април-май 2022 г. Пет от най-добрите произведения, определени от журито, ще бъдат публикувани в новия Алманах „Романтика“ 2022, който ще излезе за 14 февруари.
Катя Рашева е родена през 1958 година в Разград. Завършила е Художественото училище в Трявна, където живее със семейството си. Има издадени две книги: „Днес вещиците не горят на клада“ (2000 г., стихосбирка) и „Другият живот на Виктория“ (2007 г., сборник разкази). Нейни творби са публикувани в алманасите „Нова българска литература“ и тези на Еврочикаго, които се разпространяват в цял свят безплатно, там е публикувана три пъти.
Катя Рашева получи Априловска награда за белетристика през 2008 г. През 2020 г. стана носител на награда за поезия в Националния конкурс на Община Нова Загора. Има публикации в местния, регионалния и национален печат, в алманах „Зорница“.

Разтурница

- Не си играй с огъня, Деспино! - старата ръчкаше чушките с ръжена и не спираше да мърмори. - Не се ли налюбихте, не се ли наситихте, стига си ни срамила пред цялото село!
Деспина си търка петите на чешмата и хич не й е до мърморенето на майка й. Тоя монолог се повтаряше всеки път, когато получеше нишан да се вижда с Чернико. Хитра беше старата лисица, познаваше дъщеря си и по погледа й усещаше кога се стяга за любовна среща. Дойдеше ли някой да върже петнистия кон на Чернико на поляната, тя си знаеше, че след час-два ще я чака. Този път едно момче доведе коня още по обяд. Деспина грабна една кошница и викна по посока на сайванта:
- Отивам до лозето, да видя гроздето дали е станало за бране!
Мъжът й не реагира. Тя, Деспинка, си знае работата, няма защо да й се бърка. Кротък и незлоблив, човечецът и до ден днешен не вярваше на късмета си – сирак, без пукната пара, без имот, се беше оженил за хубавата Деспина сякаш на шега! Беше хубава, бяла и червена, с дълги руси плитки, на нивата работеше за трима и по трима момци въртеше, но без зестра и без чеиз никой не я поиска за жена. На 22 години вече я смятаха за стара мома, пак въртеше мъжете, но този път женените. Докато не се завъртя край нея Чернико Черния, луд и бесен за девет села, на всичко отгоре – младоженец. Нямаше и месец, откак се беше венчал, а вече се знаеше, че е набил младата си булка. Не че беше толкова лош, лошо му беше пиянството – две-три чаши ракия и го хващаха лудите. Като ерген посягаше и на майка си, и на баща си, та побързаха да го оженят, да се отърват от дивия му нрав. Прости ми, Боже - кръстеше се майка му, - затрихме момичето, ама не се трае вече! А младата невяста я докараха под венчило като добиче на заколение – Люца гледаше уплашена, триеше с червеното си було сълзи и сополи и не знаеше от радост ли плаче или от страх...
Черния Чернико отдавна беше хвърлил око на Деспина, но майка му дума не даваше да се издума – на село мома без чеиз, на която баща й нямаше и ниви за даване, беше едно нищо. Такива като нея ги женеха набързо за някой вдовец с дребни деца и ги отписваха. Черния се въртеше около къщата им като вълк около кошара, дебнеше я деня и нощя, докато най-сетне след една седянка я настигна пред портата и я затисна с едрото си тяло. Голям българин, як и корав, опря гърди в нейните и я ухапа по гушката. Деспина примря в прегръдките му. Колко различен беше той от простоватите селски момчета, които се разтреперваха само като я докоснеха по ръкава! Кучетата лаеха като бесни, момичето примираше от срам и страх, а на Черния окото не му мигваше – бръкна в пазвата й и като докопа настръхналите й гърди, изръмжа:
- Ще те изям, Деспино, като вълк агне ще те изям!
В къщата запалиха лампа и той се сепна. Остави я на вратата разтреперана и потна, и се шмугна в тъмния сокак.
- Утре вечер пак, отсега да си знаеш! - долетя гласът му от тъмното.
Изгорях, Божичко, изгорях - повтаряше си Деспина, - изгорях и се затрих. Защо не се развиках, защо не избягах... че той вчера се ожени... - сърцето й блъскаше лудо, коленете й трепереха и тя разбра, че е настъпил часът й. Нямаше да се отърве, нямаше да му избяга. Венчани или не – той щеше да е!
Венчаните мъже не ходеха по седенки. Деспина не отказваше да се повесели с дружките си и техните момци, но Черния от яд не се побираше в кожата си. Тя стоеше по цели вечери, често и по цели нощи, уж предяха или плетяха, но май гледаха само кой до кого ще седне и кой с коя да се закача... На Черния му чернееше пред очите – представяше си я там, в затоплената одая, сред другарките си, запретната по бели ръкави, топла и бяла, сочна като узряла праскова, а около нея ергените обикалят като песове с изплезени езици... и му идеше да убие някого. Няколко пъти се сби в кръчмата, налиташе така настървено, че по-старите мъже го привикаха отвън и му извиха ръцете.
- Озапти се, ей, момче, женен човек си, гледай си булката! - първи го цапардоса шурей му Васил, братът на Люца. - Като не можеш да я прежалиш тая уруспия Деспина, вземи нея да заколиш, какво налиташ с нож на хората!
Ще я заколя, не, ами курбан ще сторя от нея, пък после мене си ще убия и в един гроб ще ни заровят! - пънеше се из камъните и ръмжеше като мечка, идеше му човешка кръв да пие. Но зърнеше ли в мрачината пъстрите поли на Деспина, усетеше ли белите й ръце около врата си, всичката му кръв слизаше в слабините и в главата му ставаше леко, леко... сякаш не бяха човеци с нея, а ангели... душите им се рееха над плетища и дувари, докато телата зажаднели се притискаха едно в друго. Деспина се виеше около него като змеица, обгръщаше го с горещите си бедра и тихичко стенеше... Веднъж, като заситиха глада си, вместо да запали цигара като друг път, Черния се тръшна в сеното по очи и заплака като дете:
- Ще я убия, Деспино, ще я заколя тая ялова дъска, или и тебе ще убия, и мене си!
Сластно отпусната, Деспина скочи и закърши ръце. Как щеше сега да му каже, че е бременна, той луд е полудял, ще вземе да направи някоя лошотия... после да гние по затворите, а тя, клетница, на въжето да се закачи, позора си няма да измие!
Дните минаваха. Живееше в транс, вареше билки и отрови, блъскаше се с юмруци в корема, вдигаше тежките чували с жито, но нещото в нея растеше, усещаше го. Жилаво и силно като баща си, проклет да е! - ридаеше Деспина и се молеше на Господ или гръм да я удари, или кола да я прегази, но да не доживее позора да й викат мома с копеле....
Но Господ не й изпрати гръм, нито кола, изпрати й Сирак Стойко. Тя бъхтеше с все сила жилавите пънове на дръвника и кълнеше уж къщата, дето е без мъж... наоколо хвърчаха трески и не усети кога момчето беше спряло до плета. Гледаше я с огромните си тъжни и тъмни като запустяло езеро очи и стоеше като хипнотизирано.
- Какво ме гледаш, Стойко, ела да помагаш, не видиш ли как се мъча? - гласът й беше нисък и плътен, но в пищния октомврийски следобед прозвуча като писък на граблива птица.
Момчето влезе и грабна брадвата. Младо беше, здраво и изпечено в работата, спореше му. От къщата се показа майка й, опряна на два бастуна. Само един поглед й беше достатъчен, за да разгадае какви мрежи плете дъщеря й. Плете и ще го омотае, намери си бунак да й умие очите... тя си мисли, че не знам, ама я чувам през стената как плаче нощем... с двата крака е в катрана! Въздъхна тежко и викна на дъщеря си:
- Покани го в собата да хапнем каквото дал Господ, че то каталяса, горкото момче!
Сложиха софрата и му наляха ракия. Нагостиха го и на ситото, затоплено ратайче, свикнало да спи в обора при кравите, краката омекнаха. Деспина го катурна на миндера, зави го и отиде да залости вратата. После духна лампата и се вмъкна под завивката само по риза. „Мамо“ - прошепна в просъница той, а Деспина се притисна силно до него, като го галеше и му шепнеше в ухото: „Не е майка ти, аз съм Деспина, сега аз съм ти майка и баща“...
Ожениха се толкова набързо, че на клюкарите устите им се изкривиха. Цялото село се повлече да ги гледа как се венчават в църквата, но като нямаше свирни и песни, младоженците се прибраха вкъщи само с кръстника си. Още от вечерта Деспина закла и опече големия пуяк, сега наточи вино и ракия, и това й беше сватбата. Наредиха се около голямата софра и майка й викна пред всички:
- И да си опичате акъла!
Знаеше се кой трябва да го опича. Деспина искрено се зарече повече да не се вижда с Чернико, разхлаби ластика на фустата си и тръгна из селото с големия корем. Да беше се свила, да беше се засрамила, селяните щяха да я подкачат и да й се подиграват. Но не – тя тръгна с мъжа си по гости на близки и далечни роднини, видимо изглеждаше щастлива и не спираше да го хвали колко работен бил, колко прибран и спестовен. Стойко пърхаше от щастие край нея, гледаше във всичко да й угоди и каквото да го попитаха, повтаряше само: „Тъй, тъй, тя Деспинка по-добре знае“.
Като й дойде времето да ражда, бабите не се стърпяха: Тюууу, другите невести по три деня се мъчат, тая го изсра като коте! Седмаче било!
продължава във вторник

Я гледай какво е голямо и как реве... седмачетата сини-посинели, едвам мяцат и я оживеят, я не, а това... „седмаче“!
Деспина пое изкъпаното и повито бебе и се тросна:
- Голям баща – голямо дете! Якичко е като него и ще оживее, то се знае!
Кръстиха детето Нестор. Сирак Стойко се привърза към малкото както само сираците могат да се привързват. Дундуркаше го като жена и всяка вечер помагаше да го къпят. Момченцето кокореше сините си очи в него и на Сирака му прималяваше от радост – на Деспинка прилича, с тез сините оченца, ама като мен ще е, я виж как ми стиска пръста!
А Черния? - Ех, да можеше Черния да литне, да кацне в техния двор и да им изкълве на всичките очите... Напиваше се всяка вечер и беснееше, блъскаше и риташе де каквото свари. Една нощ отвори собата, дето спяха майка му и баща му, и без да пали лампата, отиде до леглото. Знаеше, че старата спи винаги от външната страна, хвана я за гушата и я разтърси:
- Малеее, зачерни ме, мале, жив ме погреба! - ревеше и се мяташе като звяр, биеше с юмруци по стените. Ръката му потъна в прозореца, шурна кръв и Черния седна на пода. Кръв, кръв искаше черната му душа! Една жена имаше на света за него, а той я даде наготово в ръцете на оня помияр... идеше му да грабне ножа и да му пререже гърлото.
 
Деспина бягаше и се криеше от него като от чумав. Знаеше, че веднъж да я докопа, да я нацелува и нахапе както някога, с нея е свършено. Носеше образа му в себе си, сънуваше го, говореше му насън, а наяве мълчеше с часове. Мислеше само и единствено за него, за него... животът се мотаеше около нея и сякаш не я докосваше. След раждането нито напълня, нито отслабна. Беше си все тъй пъргава и лека, но в погледа й нещо се беше променило безвъзвратно – сините й очи, които Черния някога целуваше в захлас, бяха угаснали. Копаеше и жънеше, въртеше къщата, грижите край дете и стара майка я изцеждаха. Вечер беше като пребита, лягаше си рано, а спеше само по два-три часа. Стоеше будна с часове в огромния креват, до нея Стойко сладко похъркваше, понякога се пробуждаше детето. Деспина ставаше да го накърми и отново се заковаваше с отворени очи. Мислеше, мислеше, мислеше.... сякаш преди и след Черния не беше живяла...
Една нощ се стресна, скочи боса и отиде до прозореца. Залепи лице на студеното стъкло и чу как нещо тракна. Някой хвърли камъче. Наметна някаква дреха и тихо се изниза от къщата. Черния я чакаше на тяхното място, придърпа я върху сеното и бясно я зацелува. Деспина сключи ръце и нозе около него.
Животът отново започна, а двамата сякаш загубиха представа къде се намират и в какво време живеят. Чернико отиде на курсове за шофьор, а Деспина стана шивачка. В селото откриха цех и по-младите жени се втурнаха натам. Беше им омръзнало да блъскат по нивите, не им се робуваше на стиславата земя. Отрязаха си косите, подносиха европейски дрехи и вече не ходеха по седенки. След шивашкия цех, селото се сдоби с читалище. Всяка събота ставаха големи вечеринки, научиха се на валс, румба и танго. Старите роптаеха и чумосваха, но на младите тия танци се харесваха до немай къде – можеха открито да се държат за ръце, да се прегръщат и да си говорят, без бабите да ги гледат в устата. То се знае, Деспина не пропускаше вечеринка, сама си уши плисирана рокля, а учителката й направи косата. Отначало Стойко ходеше с нея, но му беше скучно и съклетно, нито му се танцуваше, нито му се седеше на стол до стената. Махна с ръка и я остави да се фръцка по вечеринките наравно с момите. Деспино, разтурнице, - опяваше майка й, - зная аз зарад кого ходиш по вечеринки, ще му разтуриш на човека къщата! Огън да ви гори и двамата, дето нямате акъл и ни за дом, ни за деца мислите! - В отговор Деспина тръсваше букли, навити на хартийки и преспокойно си гледаше своите си работи. - Тю, как не я затвори тая мръсна уста, ма, мамо, как не млъкна? - и толкова!