Марияна Митева: „В училище любовта към децата и театъра е стояла над всичко”

Вела ЛазароваМарияна Цветанова Митева е учител по български език и
Марияна Митева: „В училище любовта към децата и театъра е стояла над всичко”

Вела Лазарова Марияна Цветанова Митева е учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия „Акад. Иван Гюзелев” (ПМГ) с първи клас квалификация. Родена е в град Луковит, Ловешка област.


Вела Лазарова

Марияна Цветанова Митева е учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия „Акад. Иван Гюзелев” (ПМГ) с първи клас квалификация. Родена е в град Луковит, Ловешка област. Израства в семейството на Цветан Василев Иванов, дългогодишен секретар на читалище „Съзнание” и Веска Иванова, хора с интерес към изкуствата. Това предават и на децата си. Сестрата Йорданка Хаджийска е музикант, свири на флейта.
Марияна Митева е завършила гимназия в Луковит и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” - българска филология. Професионалният й път на учител минава през с. Гъбене, Габровско, Русе - гимназия „Христо Ботев”, Габрово - ОУ „Неофит Рилски” и последните 28 години е преподавател в ПМГ „Акад. Иван Гюзелев”. Носител два пъти на награда „Неофит Рилски” и „Учител на годината”, цени особено много наградата на Столична библиотека като ръководител на театрална формация „Движение” при ПМГ.
Съпругът Александър Митев е бил актьор в ДТ „Рачо Стоянов”. Имат двама сина. Големият син работи в София - фунигатор (борба със селскостопански вредители). Малкият син Веселин Митев е резбар, музикант - етноформация „Исихия”, проект „Кайно ясно слънце”. В етнокъща в Родопите организира ежегоден етнофестивал.

- Г-жо Митева, какво най-ново подготвихте с театралната формация?
- В последната за мен учебна година с формацията работихме върху спектакъла „Изпаднали от каруцата на Бога” по Йордан Радичков. Премиерата бе на
театралния фестивал „Океан от любов” на 8 април в Пазарджик. Работата ни беше високо оценена. Оценителите (журито) бяха млади хора режисьори, актьори от театър „Зад канала” и „Сфумато” - София. Харесаха изключително много децата и постановката.
На 16 май се включихме в юбилейния концерт на ПМГ в зала „Възраждане” по случай 45 - годишнина на училището. Това е шестия юбилей, който подготвям.
Театралната формация представи „Изпаднали от каруцата на Бога”.
Юбилейните концерти като правило са преглед на онова, което се е правило в гимназията през учебната година. Нашите талантливи деца показват умения. Свирят. Пеят. Танцуват.Този път акцентът беше по-различен - среща на поколенията. Завършили преди години ученици се появят на сцената за да пеят и свирят заедно - Нона Христова, студентка в театралния колеж „Любен Гройс”, съдия Иван Коев от София с Калоян Ботев, X клас, изпълняват дует из операта „Дон Карлос” от Верди, танцовата формация към гимназията, ръководена от Стефан Маринов и др.
Подготвяме и един спектакъл за руско езичния театрален фестивал в Малта, който ще се проведе от 6 до 10 юни.
- От кога училищният театър ви привлича?
- От началото на учителската професия. Когато с мъжа ми дойдохме в Габрово започнахме с „Най-голямото чудо” по Стефан Цанев.
- Кога създадохте театралната формация в Природоматематическата гимназия?
- Началото сложихме със Сашо преди 28 години с приказката „Славеят и розата” на Оскар Уайлд. Много деца са минали през нашата театрална формация в гимназията. В годината сме изкарвали по един - два спектакъла. Отначало избирахме децата, но когато веднъж си завъртял колелото и когато учениците са видели какво се прави, всички ония, които имат желание да стъпят на сцена, да се изявят - идваха сами при нас. Ние тук живеем като едно голямо семейство.
Ръководството винаги ни е помагало. Започнах при директора Вергил Димитров. Първите години след 1989 г. беше много трудно. Да оцелее такава училищна формация беше чудо на чудесата. Не работехме за пари. Със Сашо тази работа ни харесваше. Правехме го с огромно желание и любов. Натрупахме реквизит. Като отворя гардероба, всяка една вещ мога да кажа от къде е била. Правили сме много българска и чужда класика. Избирала съм различни текстове от Ботев, Елен Пелин, от Ангел Каралийчев „Куршуменото кладенче”, „Бомбето” на Радичков и много други.
- Успех ли е участието в чуждоезични театрални фестивали?
- Характерното през последните години е, че започнахме да участваме във франкофонски и руски училищни фестивали. Първият спектакъл на френски език бе подготвен с преподавателя Христина Бонева по разказа „Първи стъпки” на Георги Господинов. С колегата Ценка Илиева подготвяхме текстовете на руски.
Ученикът Георги Николов получи първа награда за мъжка роля.
С друг спектакъл подготвен с хореографа Весела Генчева, с която работихме повече от десет години, спечелихме награда от първия франкофонски фестивал в Стара Загора след 2000 година. Вторият бе много важен за нас, защото от всички спектакли, които бяха показани в Стара Загора единствено театралната формация на ПМГ „Акад. Иван Гюзелев” бе излъчена да представи България в Истамбул, Турция. Това бе с „Няколко волта щастие” по книгата на Амброаз Волар за един търговец на картини от времето на импресионистите. Костюмите взехме от „Вариететния театър”. Момичетата играха кан-кан, „Болеро”-то на Равел. Взехме акъла на французите. Децата макар и с не блестящ френски език получиха много похвали. Тогава през 2010 г. в Истамбул участваха представители на франкофонски общности от различни европейски страни. Събитието се провеждаше в две театрални зали на един френски колеж пред многобройна публика - всички участници във фестивала. В залата се сядаше и на пода, по ориенталски, и след представлението започва задаването на въпроси. Имаше подгряващи мимове, едни които „оплюват” спектакъла, други хвалят и това дето го няма в спектакъла. Разговорът се води на френски език. Нашите ученици не разбираха всичко. Колежката успяваше да им превежда. Това не попречи на децата да установят контакт. Важно е, че французите, които умеят да правят театрални фестивали, го бяха превърнали в празник. Във всеки фестивален ден излизаше и специлен брой на вестник. Всичко преживяно за нас бе огромна емоция. Успяхме да видим Златния рог, Желязната църква и други забележителности на Истамбул.
Децата бяха настанени в истамбулски семейства - франкофони. Контактите бяха впечатляващи.
- Идват и други запомнящи се участия в чужбина?
- Да, особено в рускоезичните театрални фестивали. Преди това години наред сме посещавали Руския културно-информационен център в София. Там представяхме спектакли на руски език по Пушкин, Чехов, предшестващи участия в чужбина.
На едно такова участие представителка от Торино ни покани за участие в техен фестивал. И така тръгна. Получаваме покана след покана. Обикновено вървим след варненската група „Арлекин”. Една година те отиват, следващата сме ние.
В чужбина, деца и родители винаги сме посрещани много добре.
Сега се готвим за Малта, където ще участваме за трети път.
Миналата година бяхме в Париж, малко след атентата, пак на руско езичен фестивал с постановката „Мечтатели” от грузинския автор Гурамшвили. Спечелихме наградата за най-оригинална постановка. Обратно на парижкото летището се оказа, че багажът ни е с 7-8 килограма по-голям. Трябваше да отворим отново панаира (опакования реквизит, в който децата бяха пъхали разни подаръци). И неочаквано към нас се приближиха трима мъже с насочени автомати и поглед в разтворения багаж… Проверките по това време бяха много сериозни. С някои спомени децата трябваше да се разделят заради теглото на багажа…
Най-възторжено сме посрещани на рускоезичния фестивал в Торино, Италия през 2015 г. откъдето донесохме - златна маска. Едно изключително високо признание за най-добре представили се руско говорящи. Там показахме „Човекът в калъф” на Чехов.
Тези фестивали са една затворена общност. Да бъдем откроени, с участието си на такива форуми означава, че сме си свършили добре работата. Освен това за децата е едно прекрасно преживяване. Разширява хоризонта им. Срещат нови хора, виждат друг свят, друга култура. Стават носители на култура в едната и другата посока. Децата са смутени, че вече напускам училище…
- Къде още в България сте били на фестивали?
- За съжаление спектаклите ни са малко гледани в Габрово.
Редовно ходим на националните ученически театрални фестивали. В Русе - в края на учебната година в тяхната зала „Климент Михайлов” (на името на покойния наш актьор Климбо). Задължително участваме и в Шумен. В речта си Кремена Бабачева, обикновено председател на журито, която накрая обобщава впечатленията от фестивала неизменно призовава: „Театралните училищни формации да се възраждат!”.
Любимото ни място е Поморие през юни на фестивала „Сцена край морето”.
Навсякъде, където сме ходили Габрово присъства единствено с нашата училищна формация. Убедена съм, че театралните формации трябва да са в училище, а не в Младежките центрове.
- На какво се учат учениците в театралната формация?
- На много неща: освободеност на сцената. Много е трудно да се научат да вървят на сцената, да преценят жестовете, мимиката си, да знаят как да говорят. Театралната култура, която придобиват ги прави разбиращи театрални зрители.
С много обич към децата, към театъра се събужда интереса у тях. Ние репетираме само в събота преди обед. И всяка събота тези деца идват за да работят.
През 2009 г., когато съпругът ми почина направихме три постановки за годината. Едната беше „Този луд, луд град” - за всичките зевзеци от Габрово. За съжаление много малко хора видяха този спектакъл, а и не можем да го поддържаме, защото децата завършват училище и заминават. Разбира се, имаме и някои възстановени спектакли. Има деца, дошли при нас още в V клас и участват до XII клас. Такава е Иринка Стоянова, която участва активно и в ИМКА. Дори миналата година,завършваща студентка по информатика във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, й дадох възможност да направи свой самостоятелен спектакъл „Танцувай с мен”. Музика, текст нещо като Уест Сайтска история. Имаше сюжет - сблъсък на доброто и злото. Беше запомнящ се танцов спектакъл.
Тази година при нас идва Маргарита Божилова от НАТФИЗ да ни помогни да направим пластиката на новия спектакъл „Изпаднали от каруцата на Бога”.
Това не е първият спектакъл на Радичков, когото изключително много обичам и затова всеки път търся различния му прочит. Онези абсурдни текстове с абсурдни герои - лами, змейове, Черкаската духова музика. Тази абсурдност я търсим и в музиката. Опирам се на изпълнения на етно групи - ползваме Котарашки (филма му„Сляпата Айша” по Георги Господинов, който бе номиниран за „Оскар”), както и авторска музика на моя син. Той е вокал, свири на гайда, арменски дудук и други инструменти. Сценографията е на моята снаха Мария Митева, съпруга на малкия син, която преподава графичен дизайн в Нов български университет. Материалът, който използва е кашони.
Реквизитът на спектаклите редовно пътува с нас по влака, когато ходим на фестивали. Цяло приключение беше пътуването до Торино. Децата наричаха багажа „Добринка”, защото опакован, добре овързан прилича на мумия. От влачене напред - назад „Добринка” се изпокъса. На летището в София вземаме нашата „Добринка” и не щеш ли от нея започват да падат цървули, рокли, шалове, аксесоари, които ние тъпчем обратно. Вече на перона в метрото на станция Сердика багажът ни събужда вниманието на една полицайка, която поиска да го провери. Обяснявам, че е театрален реквизит. Тя държи, че багажа, приличащ на мумия, е много съмнителен. Насред метростанцията го разтворихме. Като видя съдържанието само се усмихна и каза: „Затваряйте”. Последва опаковането му…
Радвам се, че учениците много харесват Радичков. Героите носят очарованието на едно отминало време, което не можем да върнем, но е част от народопсихологията. От нашата самобитност. Онова, което носим на подсъзнателно ниво и не го усещаме.
- Годините в училище?
- За мен те са изключително важни. Преди много години едната ми мечта бе да стана актриса, другата да бъда учител. Вече ги реализирах.
Над 300 деца са минали през театралната формация през тези 28 години в ПМГ.
Работата в театъра винаги ни е сближавала със Сашо и децата вкъщи. С театъра винаги сме гледали в една посока.
Преди 42 години станах учител. Литературата винаги ме е привличала.
Най-ползотворната ни работа беше, когато нямаше учебници след 1989 г. Старите учебници бяха непотребни. Непрекъснато четяхме всичко ново, което излизаше. Новият прочит, който се правеше на литературата, на българската класика.
Езикът е нещо, което се развива самостоятелно. Наши деветокласници участваха тази година в националното изследване, което се направи - четене с разбиране. Това бяха текстове, които се дават на деца от европейските страни с едни и същи въпроси. От града бяха избрани пет - шест класа. От ПМГ участва един клас. За наша радост изследването показа висока подготовка на нашите ученици.
В общото представяне българските ученици не са на водещите места.
Моята задача в клас е да направя учениците по-грамотни. Да създам позитивно отношение не само към книгата, но и към чисто човешките добродетели. Да ги открият в текстовете , с които работим. В XII клас освен подготовката за матура върви и отношение към българската класика, към онова, което е родно. Младите правят разлика между родина и държава. И то много отговорно и сериозно. Те обичат родината си.
Любовта ми към децата и театъра е стояла над всичко. Това е нещото, което ме е водило напред, което ми е давало сили да правя спектакли.

Коментирай!

За да коментирате, влезте в профила си или се регистрирйте. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.

0 коментара

Към началото
  1. Още от Анфас

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня