Ивайло Цанков: „Животът е като Виенско колело“

Ivailo-TSankov
Ивайло Цанков
Ивайло Цанков е роден на 1 април 1973 г. в София.

Учи в Начално училище „Васил Левски“, в Първо ОУ „Ран Босилек“, в ТМЕТ „Д-р Никола Василиади“ - в най-предпочитаната за онова време паралелка ГАПС/, но завършва металорежещи машини в СПТУ „Ангел Денчев“. Заедно със свои приятели в годините е създал няколко рок групи  „Лабиринт“, „Yellow rose“. Работил е като водещ на предавания в Радио Габрово и УКВ Радио Габрово. През есента на 1997 година напуска Габрово и България и се установява в Мадрид, Испания. Завръща се в родния град през 2014 г. В момента Ивайло Цанков е собственик на Jack daniel`s club в Габрово.


- Г-н Цанков, днес габровци Ви познават като собственик на Jack daniel`s club в центъра на Габрово, но са малко онези, които са информирани за житейските Ви пътища. Разкажете ни за тях?

-Животът ми изцяло е преминал в Габрово. Интересното за обучението ми в Първо ОУ „Ран Босилек“ беше, че там бях пълен отличник през повечето време, но за сметка на това - с незадоволително поведение. Още от малък съм бунтар. Но поведението ми беше свързано най-вече с музиката. По онова време да се слуша рок музика не беше прието и върху нейните любители се лепваше черно петно. Навремето имаше едно местенце, което наричахме „Сиропите“ и където се събирахме да слушаме рок музика, хеви метъл, пънк, както и групите "Ролингстоунс", "Бийтълс". Наричаха ни хипарите. Така че, младежките ми години преминаха в такава компания.

След това продължих в ТМЕТ „Д-р Никола Василиади“ - в най-предпочитаната за онова време паралелка ГАПС /гъвкави автоматизирани производствени системи/, която включваше засилено изучаване на машините с ЦПУ /цифрово програмно управление/, което тогава беше хит в образователната система. В тази паралелка се влизаше единствено по успех и беше най-пренаселеното място за кандидатстване, а аз бях четвърти по успех в нея. Така започнаха годините ми в механоелектротехникума. Първата от тях общо взето премина добре, макар да започнаха за мен отново рокаджийските ми проблеми, тъй като носех със себе си своите музикални предпочитания. Носехме дълги коси и тесни панталони, а този дрескод по онова време не беше приеман за нормален. В техникума в това отношение беше много строго. Бяха направили дори един „черен списък“ на хора, членуващи в така наречените неформални групировки.

- И какво се случи в ТМЕТ „Д-р Василиади“?

- Още първата година от обучението ми там се събрахме съмишленици и направихме рок група „Лабиринт“ и започнахме да свирим в салона на техникума. Там имаше и една стаичка, която беше толкова „голяма“, че барабаните бяха отгоре на един гардероб. И барабанистът трябваше да се катери горе, на гардероба, за да свири на тях. Тогава правихме кавър версии на „Металика“, на „Пърпъл“, на „Джудас прийст“, на групите, които слушахме.

- Съпоставими ли са онова и днешното време?

- Интересното за онова време е, че ако направим съпоставка със сегашното, може би ще установим, че тогава се загубиха доста от ценностите, свързани с музиката и с човешкото творчество. Всичко беше изключително трудно достъпно. Примерно излезе албум на групата „Синдарела“, наша позната я донесе от София и ние се редяхме на опашка, за да го презапишем. А сега какво е? - чукваш в интернет и си намерил каквото ти трябва, което според мен води до загуба на творчески ценности.

- А не се ли губи и афинитетъг към възможността за избор?

- Точно така е. Защото още в последните ми години, когато бях в България, преди заминаването ми за Испания забелязах, че Интернет-ът се очертава като една от съвременните болести на човечеството. Той е нещо, което обезсмисли и обезцени творчеството на хората.

- Още Нострадамус преди хиляди години е предсказал, че когато в човешкото ежедневие навлезят малките „черни“ кутии, човечеството ще „тръгне“ надолу…

- Не съм запознат с тези предсказания. Реалист човек съм. Но, за съжаление, точно реализмът показа, че интернетът съсипва човечеството. Да, много хора казват, че той е средството за най-бърза връзка между хората, дава възможности за развитие, но аз съм от тези, които казват, че работата с интернет трябва да бъде както при автомобилите - да се шофира със свидетелство за правоуправление или въобще с документ. Защото ценностите в музиката, която е много голяма част от живота ми, ги съсипа точно интернет. Пред моите очи, в първите ми години в Мадрид, „угаснаха“, затвориха врати огромни магазини за компактдискове, за касети като „Мадрид рок“ и други, защото интернетът ги съсипа. Сещам се за Едвин Симеонов, който държеше в Габрово музикален магазин „Унисон“ - в него се продаваха касети, дискове и т. н.

- Да се върнем отново към механотехникума...

- Тогава беше много модерно да ходим по ученически бригади през есента. И моите проблеми започнаха именно по бригадирско време в началото на втори курс. Бяхме на бригада в Полски Тръмбеш, а по това време имах вече пробити уши, носех обеци и дори заради екстравагантното ми облекло съм арестуван и съм лежал в полицията, давал съм обяснения защо нося обеци и фанелка с името на някоя група.

- Какво отговаряхте на подобни въпроси?

- Че това ми харесва, че за мен това е определена идеология, начин на съществуване. Тогава всички бяха еднакви и мачкани. А ние бяхме някаква група от малко по-различни млади хора. Дори като се събирахме „на сиропите“ ни сочеха с пръсти. Говореше се, че сме групировка с неформална цел и т.н. А на въпросната есенна бригада доста от моите съученици поискаха да им пробия ушите и да си сложат обеци. Пробих ушите на няколко от съучениците ми, при което, след като се върнахме от бригадата, ми намалиха поведението, отново се заговори за неформалните групировки, за външния ми вид и прочие.

Баща ми по онова време беше шеф на цеха за котлите на „Рачо Ковача“, а майка ми работеше в счетоводството на Общината. Та, тогава викаха и родителите ми в училище. За тяхна чест, макар да проявиха съпричастност към проблема, те твърдо защитиха моята позиция. И стана така, че във втори курс успяха да почернят живота ми в механотехникума, поставиха много директни условия - или-или. И трябваше да напусна ТМЕТ „Д-р Василиади “, с което изгоряха и мечтите ми за придобиването на специалността, по която учех. Наложи се да завърша „Металорежещи машини“ в СПТУ „Ангел Денчев“, където много ме уважаваха, завърших с отличие. Но в прехода от механотехникума и „Ангел Денчев“ се появи идеята за създаването на може би най-популярната и успешна досега в града рок-група - „Yellow rose“. Основни инициатори бяхме аз и Веско Колев, който по-късно дълги години беше с мен в Испания. С тази група постигнахме доста успехи.

- След завършването на СПТУ „Ангел Денчев“ накъде се насочихте?

- Натам, накъдето се насочваха всички завършили средното си образование - към казармата. Бях в Суходол - в Първи свързочен полк на Първа Българска армия. След приключване на военната си служба се завърнах в Габрово и станах водещ на предаване в Радио "Габрово". След това дълго време бях в Музикалната редакция на Радиото, а по-късно с Маринела Събева и Николай Минков бяхме водещи на новинарски блокове в УКВ Радио "Габрово" и дълго време правех свои авторски музикални предавания. В един момент, докато работехме с Николай Минков, ни предложиха от София - Кирил Маречков и Косьо Марков, за създаване на филиал на Радио "Тангра" в Габрово. Направихме промо кампания за откриването му - бяха отпуснали и честота за Габрово, имахме вече и офис в Спортната зала, бяхме направили и няколко промо концерта за откриването на Радио "Тангра" в Габрово.

- Защо не се реализира тази идея?

- Лошата новина пристигна през есента, когато разбрахме от Кирил Маречков и Косьо Марков, че решили да продадат лиценза за Габрово на друга радиостанция. По този начин, въпреки хвърлените усилия, откриването на Радио "Тангра" в Габрово не се състоя.

- И тази надежда умря?

- Голямата надежда умря, макар и в Габрово да имаха голямо желание за откриването на Радио "Тангра". След това известен период от време продължих да се занимавам с организирането на концерти в Спортна зала „Орловец “. Бях създал нещо подобно на малка концертна дирекция, чрез която канехме различни състави и изпълнители да гостуват в Габрово. Докато не се появи възможността да отпътувам за Испания. Заминах през есента на 1997 г. за Мадрид.

-Трудно ли се адаптирахте в Испания?

- Отидох в Испания със съвсем малко средства, които можеха да ми стигнат за около два месеца. Но с пристигането ми на Иберийския полуостров дойде голямото ми разочарование заради това, че всичко при човека, при когото отидох, беше някаква сапунена история. Преди да тръгна за Испания, той говореше едно, а когато отидох на място, ситуацията се оказа съвсем, съвсем различна. Наложи се да започвам от абсолютната нула. Имал съм периоди от време, в които съм търсил едва ли не под дърво и камък пари, за да мога да си купя поне килограм картофи и да се нахраня като хората. Но се считам за човек, който се ориентира много бързо. Ето защо много бързо усвоих езика, започнах да комуникирам с хора от различни браншове, започнах като помощен работник в строителството. Успоредно с това внимателно следях какъв е техният подход в строителството и най-вече как се извършват вътрешни и външни ремонтни дейности. Заради това се гордея изключително много, че на 6-я месец от пребиваването ми в Испания успях да създам собствена работна група - аз и три млади момчета, испанци, с които извършвахме ремонтни дейности под мое ръководство.

- Трудно ли е организирането на собствен бизнес в Испания?

- Имам наблюдения за почти цяла Европа и спокойно мога да кажа, че който не е организирал свой бизнес там, няма как да разбере. Това означава да започнеш от един лист хартия, примерно, и от него за определен период от време да стане вестник или списание. Нужно е много точно да намериш правилния път, за упоритост не говоря, както и за големите лишения. Първите две години в Испания съм работил средно между 12 и 15 часа на ден. В Мадрид и околностите на града.

- Сам ли търсехте и намирахте работа, силна ли е конкуренцията там?

- Конкуренцията е невероятна. Но ще отбележа, че в онези години - в момента е коренно различно, който можеше, имаше опцията да пробие на пазара.

- Кои качества Ви помогнаха в този труден момент?

- Бях на 24 години, в чужда държава и както е казал поетът „отникъде взорът надежда не види“. Абсолютно никой не ми е помогнал. Съвсем самичък съм се оправял. Дори тези три момчета, които работеха с мен, бяха испанци. Самият аз успях за съвсем кратък период от време да науча техните професии. А строителството и ремонтните дейности в Испания са много по-различни, отколкото по онова време се правеха в България. В момента е коренно различно - сега навсякъде се работи по един и същи начин. Докато тогава в България не можеше да се види гипсокартон, нормални плочки, имаше съвсем лимитирани серии във всяко едно отношение. А и самият аз тогава не познавах толкова добре строителството, познавах покрай баща ми повече ВиК-проблемите. Но строителството се наложи за отрицателен период от време да усвоя. За всяко нещо се учех в крачка. Трябваше да овладея поне 10 професии, да ги събера като умения, за да мога да извършвам ремонтите от началото до края.

- Заявихте, че сте започнал с три момчета, как успяхте да ги откриете, все пак сте се намирал в чужд за Вас град?

- Всичко беше случайно. Отново случайно се запознах с представители на фирма, които търсеха човек за извършване на ремонтни дейности към компания, която купуваше на търг конфискувани апартаменти. След това ги ремонтираше и продаваше. Съвсем случайно се свързахме с мениджърката за ремонтите на апартаментите - струва ми се, че тя ме откри по моя обява във вестник. Оказа се, че нейният син, заедно с още две момчета работи по общите части на жилищата, но тримата имаха амбицията да се научат и на другите необходими за ремонтните дейности професии. Та, тази жена прикрепи към мен момчетата да ги уча, тъй като самият аз бях работил вече няколко години за въпросната фирма.

- От разказаното дотук излиза, че случайността е играла голяма роля във Вашия живот?

- В живота думата случайност винаги е подкрепена и от много други неща. Защото много хора казват, че еди какво си е станало случайно, че случайно са забогатели или нещо друго от този род. Но случайни неща няма. Случайността е или съдба или е начин на оцеляване. В моя случай случайността е била начин на оцеляване. Защото, който не го е усетил върху себе си, не може да разбере какво е да тръгнеш от нула и след втората година да имаш две групи работници, както беше при мен. И извършвах от 3 до 4 цялостни ремонти на апартаменти месечно. Още на втората година в Испания започнах да трупам капитал - в смисъл да заделям средства за закупуване на необходимите инструментариум, техника, автомобилен парк. На втората година отново случайността ме срещна с майката на моята дъщеря Джени, която е от Южна Америка. Било е явно съдба, защото доста бързо заживяхме заедно и тъй като съм дейна личност започнаха да ми се появяват идеи за развитието и на други бизнеси. Първото нещо, което успоредно със строителството направих в Испания, беше да организирам частна поща в едно от предградията на Мадрид, където живеехме. Там частните пощи в този момент бяха много модерни. От тях чужденците можеха да се свързват по най-бързия начин със семействата си. Към частната поща изградих интернет зала, както и малко барче, в което хората, докато чакат осъществяването на връзка с техните роднини, да си пият кафенцето, чайчето или безалкохолното. Доста бързо го развих, а и всичко работеше много добре. Лошото беше, че този вид бизнес е свързан с лимитиране във времето. В смисъл, че с времето технологиите се развиват и междувременно се появиха карти за международни разговори, с които може да се разговаря чрез мобилните оператори и този вид моя дейност, наречена „частна поща“ се обезсмисли.

Успоредно с този бизнес ми се отдаде възможност да наема още едно помещение в друго предградие на Мадрид, където направихме много обичаната от нас таверна - с дизайн, наподобяващ мексиканския. В нея организирахме бързо хранене, питиета и хубава музика. Тя просъществува около 2-3 години, тъй като точно тогава, отново абсолютно случайно, получих поръчка за изграждането на басейн под ръководството на архитекта, който го е проектирал. Тогава в главата ми просветна лампичката, че точно в тази насока бих могъл да работя в бъдеще. Не минаха два-три месеца и помещението на частната поща се превърна в офис за на фирмата за басейни.

- Споменахте за функционирането на таверната, изискванията към откриването на хранителни заведение в Испания високи ли са?

- Бюрокрацията навсякъде е една и съща. Испанците, както и българите, са много завистливи хора. Особено, когато си чужденец. В чужбина какъвто и да си, за местните ти винаги си чужденец. Дори да си корифей, да си гений, винаги си оставаш чужденец и отношението към теб е различно. Самият аз го изживях на гърба си. Моята фирма за басейни в момента, в който се намираше в своя апогей, фактурираше по 1 300 000 до 1 500 000 евро годишно. С годишна печалба за фирмата от порядъка на 250 хил. евро годишно. В този период се сдобих първо с една къща, след това с още една, автомобилният ми парк беше от 7-8 камиона, багери, мини багери и т. н.

- Имал сте проспериращ бизнес в Испания, защо решихте да се върнете в България?

- Първо ще кажа, че фирмата ми се развиваше много силно около 8 години. В пика на развитието си поддържах около 25 работника, плюс още три групи по четирима работника, които бяха като еднолични търговци, които ми фактурираха дейността. Което означава, че месечно фирмата ми е поддържала около 40 човека. Поддържахме 2-3 билборда в покрайнините на града и фирмата е произвела в частния сектор повече от 1400 басейна за 8 години. А това са над 100 басейна на година. Няма фирма в България, която да е направила толкова басейни за година. Осем басейна на месец - това е невероятна организация, страхотен натиск върху мен и покриване на изключително високи критерии. За да се преборя с конкуренцията, която имах директно от испански фирми, качеството ми беше почти двойно по-добро от тяхното. Почти всеки месец вкарвах новости в изработката на басейните, които бяха основен фактор, за да вървя нагоре.

Ivailo s dusterja si

Но, може би тук е мястото да кажа, че има една жена, която съсипа Европа и тя се казва Ангела Меркел. Ако едно време Хитлер е искал да направи Обединена Европа по някакъв начин - положителен или отрицателен, тази жена направи Разединена Европа в Обединена Европа. Не знам дали е ясно на много хора, че когато еврото влезе като парична единица в Европа, единствената страна, която забогатя от този факт беше Германия. Защото себестойността на марката стана двойна. И държавата забогатя за отрицателен период от време. Това повлия невероятно отрицателно върху икономиката на Европа. А в Испания имаше период на 8-годишно управление на социалистическо правителство. Според мен най-деструктивното нещо в света е социализмът. Именно поради това ние сме на подобно дередже. Там, където вирее социализмът, нещата не са О`кей. Може би някъде по света има места, където има по-авангарден социализъм, който да дава добри резултати. Но за Испания това бяха осем години, в които държавата от 4-та по сила икономика в света се подреди на последните места в Европа. Тогава там страхотно паднаха заплатите, строителството главоломно тръгна надолу. За това време казвам, че управляващите тогава пуснаха овцете да пасат и не успяха да ги съберат.

От 2011 г. започнаха много отчетливо да се забелязват брутално отрицателните резултати от политиката на Меркел и бизнесйт започна рязко да се връща назад. Ще говоря в цифри - ако правехме по 100 басейна на година, за една година паднахме на 60 басейна, на следващата - успяхме да направим 30. В продължение на две години се движихме с около 10 басейна, докато останахме по-малко от 10 работници. А последната година, в която правехме басейни, паднахме на четири. Така този бизнес се срина. Тогава успях отново да проявя своя магарешки инат, като последен затворих фирмата за басейни от всички в околността. А бях единственият чужденец, който притежаваше фирма за басейни в Мадрид и околията. А компанията беше изцяло моя, движена от мен и от майката на Джени. След това се опитах да намеря алтернативен изход, тъй като испанците казват, че животът е като Виенско колело - един път си горе, но не знаеш в следващия къде ще си, особено в икономически план. Икономическият срив във фирмата ни беше много брутален. Ние поддържахме доста билбордове, разполагахме с много тежка техника, имахме голям автомобилен парк - и всичко това започнахме да го разпродаваме, тъй като не се издържаше.

Стигнах до периода, в който бях като човек, който се държи като удавник за сламка. Това беше момент, в който не знаеш буквално как ще се събудиш на другия ден. Но не се спирахме да търсим възможности. Направихме верига бистра за бързо хранене, малко ресторантче в центъра на Мадрид, но нищо не потръгна. Стагнацията ни притискаше отвсякъде. Последните шест месеца беше период, в който абсолютно нищо вече не ме задържаше в Мадрид. Но последното, което ме разочарова окончателно, беше, че ние имахме много познати испанци, имахме много приятели и чужденци. Но отношението на голяма част от тях в последната година започнаха да изпитват завист към нас. Разбира се, имам и страхотни приятели, с които, независимо от връхлетелите ни обстоятелства, продължавам да поддържам прекрасни взаимоотношения. Но, завистта е нещо страшно, тя е заболяване. Пак повтарям, че в последните месеци беше адски трудно. Бях се затворил в къщи и не исках да излизам никъде, нямах желание да общувам с никого, дори с най-добрите си приятели. Когато реших да си тръгвам, споделих с изключително тесен кръг от тях.

- Трудно ли взехте решение за връщане обратно в България?

- Много трудно беше, но трябваше да действам решително. В Испания оставих може би най-силния от периодите си в живота. Това са близо 20 години. Бях свързал живота си изцяло с тази държава и често казвах, че в България си идвам само на гости. Решението за тръгването ми беше свързано с решение за лишения от много материални придобивки там. Много неща останаха на полуострова недовършени. Продадох техника, жилището си, голямата къща, която беше мечтата на моя живот. Върнах се с един бус, в който беше най-необходимото имущество и на следващата седмица пътувах до Мадрид, за да докарам Джени с колата. Прибрахме се окончателно в България през 2014 г.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Анфас

Към началото