Христо Мутафчиев: „Винаги съм бил оптимист”

^{Топ новина!}

Христо Мутафчиев

На 8 юли в Габрово гостува Народният театър „Иван Вазов” със спектакъла „Плач на ангели” по пиесата на Стефан Цанев с режисьор Стоян Радев.

В монодрамата, в ролята на Райчо с неговите съдбовни и сложни преживявания на малкия човек, който си задава извечните житейски въпроси - очовечени от автентичната изповед на героя е Христо Мутафчиев с великолепно превъплъщение и драматична многоликост.
Христо Мутафчиев, председател на Съюза на артистите, получава престижната статуетка „Аскеер” за водещата мъжка роля - Райчо.
Представлението е отличено тази година и с „Аскеер” за режисура на Стоян Радев и Стефан Цанев с голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство „Аскеер 2021”.


- Г-н Мутафчиев, добре дошли отново в Габрово след Стамболов.
- Благодаря. Обичам да идвам в Габрово, тук в Предбалкана. Нали и аз съм от Карлово в подножието на Стара планина.
- Честит „Аскеер”! Казват, че Стефан Цанев Ви е дал „Аскеер“-а?
- Благодаря. Да, да и аз на него…
- Спектакълът „Плач на ангели”излиза зимата в разгара на пандемията?
- Така е. Веднъж ми се обажда Стефан / Цанев / и ми казва: „Христо, ще ти изпратя един текст да го прочетеш, ако ти хареса”. Така ми беше казал и за Стамболов.
- Харесва Ви за ролята?
- Явно като пише мисли за мен. За моя характер. За моя натюрел. Прочетох текста и му се обадих: „Стефане, ако го дадеш на някой друг ще ти изтрия телефона, да знаеш”. И той ме пита: „Заплашваш ли ме?”.
„Не, само те предупреждавам”, му казвам. След това се обадих на Стоян Радев: „Вземи този текст да го прочетеш”. Той го прочете и каза: „Правим го”.
- Вие си избрахте и режисьора?
- Да. След което седнахме. Започнах да уча текста.За 25-30 дена го научих. Беше точно в пандемията, когато нямаше какво да правя.
Качихме се на сцена и за две седмица го вдигнахме.
- С какво Ви привлече образа на Райчо ?
- Райчо ме привлече между другото последен. Много повече ме привлече публицистиката на Стефан Цанев в този текст. Ние и друг път сме си говорили с него за състоянието на държавата, за демокрацията, за свободата, за слободията. Обменяйки мисли виждаме, че сме на една вибрация. На една честота. Да, макар и различни поколения.
И провидях в този текст като съждения голяма част от разговорите, които сме водили с него на маса. И понеже ги приех като много мои първо се влюбих в тази публицистика, в текста. И когато започвах да приемам Райчо в главата си само с помощта на Стоян Радев, който е идеолога на това решение, което ще видите на сцената, започнах да харесвам Райчо и неговия живот, по-скоро неговата история. Защото това е животът на един такъв малък човек, който е се е унижавал, пълзял е без достойнство, чест. Моли се на надзирателите да го вкарат в затвора. И докъде може да стигне един човек?! През какво е минал за да стигне до там да се моли на някой да влезе в затвора, защото там му е най-хубаво.
- Действието се развива в съвремието.
- Да, всичко е в съвремието. Има препратки в миналото, но миналото е миналото на Райчо. Не е миналото на държавата ни.
- Откъде идват несполуките на героя?
- От това, че е излъган. Така както и моето поколение сме излъгани, че като дойде свободата и демокрацията и животът ще бъде един различен.
Райчо е излъган заради това, че когато е излязъл от затвора, не заради негова вина, а заради това, което е направил баща му. И понеже баща му е демагог го е напътил към затвора и той е лежал вместо него 19 години. И когато Райчо излиза навън на свобода той вижда друг свят.
Но какво да я прави тази свобода? Не знае какво да прави. За какво да я ползва. Отива в един подлез свири на гайда, но идва един ще го пребие. Оказва се, че целият град е разпределен на територии - за просеци, за клошари… И той няма място в тази територия. После разбира, че това става и с цялата държава.
Цялата държава била разпределена, препикана. Препикана както вълците препикават териториите в гората. И изведнъж се оказва, че той е непригодим за този свят. Почва да рови по кофите.
В един момент се сеща, че това е унизително въпреки, че не може да се нахрани. Едни клошари го бият. Все тъжно, тъжно, тъжно…Не е изживял любовта с жената на живота си. После разбира, че и баща му е заклан. Майка му е умряла. Братчето и сестричките му ги няма. Той е сам. Не е адаптивен човек. Не може да се адаптира и се моли да влезе в затвора, където е неговия дом, неговото място, където е научил всичко за този живот от един мъдрец на име дядо Евтимий…. Има такива хора. Това е историята на Райчо. Не адаптивен човек за новия свят.
- А светъл лъч?
- Да. Има. Да му отворят вратата на затвора. Това е, което той иска. Той не иска друго.
Дядо Евтимий казва на Райчо:”Демокрацията е красиво нещо, но е измислено от идеалисти, от възвишени хора и от гении. Демокрация в природата няма. Човекът е животно. Свикнал е да живее в стадо. Някой да го води нанякъде. Я водач, я чобанин. Дори ако ще и към пропаст да го води, както е казал поетът. Демокрация в природата няма. Демокрацията е за умни, интелигентни хора. Демокрацията е за хора, които могат да носят отговорност за думите и постъпките си. Демокрацията е за хора, които могат сами да се управляват. В природата са малко. В природата преобладават простаците, а пък простака демокрация не ще.Да сте виждали овцете да искат демокрация? Не. Тъй и кравата , мечката, лисицата, вълкът. Да искат демокрация? Не. Те искат само да се наядат. Па, ако ще, ако може да изяде другия. Същото е и с простия човек”, това му казва дядо Евтимий.
- Университетът на живота излиза напред?
- В текста, едни други там под моста „Чавдар” му казали: „Свободата и демокрацията за какво са ми? Не се яде, не се пие! Ние ще правим контра революция. Ще връщаме социализма. Защото при социализма имаше къде да спим. Имаше какво да ядем. Тогава Райчо казва: „Добре де, ами то тогава същото като в затвора. Имаше къде да спиш. Щеш не щеш спиш в затвора. Имаш какво да ядеш. Сутрин, обед, вечер те хранят по часовник…”.
Това е много интимно представление. Хората искат да чуят текста. Но накрая всички до един плачат…
- Има ли поезия в текста на автора?
- Във всяка една негова работа има поезия. Във всяка една може да откриеш музика. Да, музика на словото. Ако имаш музикално ухо, разбира се, защото има хора, които не чуват, глухи и сакати в ушите… Така, че има такава. Има хора, които чуват музиката на словото.
- Как се развива въпросът с дофинансиране на театрите?
- Само наблюдавам системата. Директорите на театрите си водят разговорите.Те имат приоритети по отношение на това, че по време на пандемията театрите се финансират изцяло от държавата - фонд работна заплата плюс методиката на реформата - срещу продаден билет се оформя бюджета. Когато влязохме в пандемичната обстановка държавата взе решение да не се влияе от прихода. А централно да бъде финансиран фонд работна заплата. Да могат да се осигурят колегите, които са на щат. Между другото това е моя идея. Да може колегите да получават заплата по време на пандемията.Това положение трябва да се удължи поне до 2025 г., защото ако сега има театри, които не са губещи, когато падне пандемията и излезем отново рязко на пазара всички ще бъдат долу, под чертата. Защото, ако на публиката й се позволи рязко да се върне тя самата няма да се върне на 100 %. Ще има един период на луфт - от края на пандемията докато публиката напълни залата на 100%.
Този луфт трябва да бъде обран от държавата. Това е основната насока, по която се работи. Винаги съм бил оптимист. Това ме държи жив.
- При свободните артисти?
- Там положението е по-сложно.
- Ново предизвикателство пред Вас с театрална роля?
- Предстои нещо ново, но не говоря докато не го направя. Става дума отново за моноспектакъл по книгата на една белгийска авторка. Много интересна съвременна тема. Все пак човек не може да избяга от историята, от миналото си. Когато е готова драматургията ще дам текста на режисьора, с който искам да работя. Той ще си каже силната дума и ще започнем да работим или не.