Христо Коев: „Човек трябва да победи първо себе си, тогава другите”

Препоръчана! Hristo-Koev
Христо Коев

Стремежът ми е бил моите момичета да изградят здрав дух и упоритост, борбеност и неотстъпност, казва треньорът

Роден е на 23 ноември 1943 г. в Габрово. Завършва Априловска гимназия и специалността хандбал в Национална спортна академия в София. От 43 години работи като треньор по хандбал в Габрово и в чужбина – Италия, Испания, Гърция, Бразилия. Негови възпитанички са били в основата на националните гарнитури на България, а 53 от тях са се състезавали или в момента се състезават в чужбина. Христо Коев водеше националния отбор на България за жени до 20 години на интерконтиненталния турнир „Челъндж трофи“ в Монтерей, Мексико, заедно със съпругата си Росица Бакърджиева-Бъки, откъдето се върнаха като победители.


- Г-н Коев, какво е да сте треньор на отбора победител на интерконтинентален турнир?

- Усещането е невероятно, а победите са винаги сладки. В Монтерей бях тактик на отбора, но Бъки е същинският теньор. Тя е личност, събрала в себе си фантастична комбинация от положителни качества. Роси е първата дама на българския хандбал. Бъки знае 5-6 езика, има две висши образования, владее много добре риториката. Считам, че тя направи невероятен компромис като се омъжи за мен. Стои много високо в моите очи и я приемам като една от най-знаменитите габровки. Нейното присъствие ме амбицира.

- Кога избрахте хандбала за своя професия?

- Като деца ние тренирахме всичко – играех футбол, баскетбол, хандбал, волейбол. Живеехме в Лъката и там на поляната ритахме топката всяка свободна минута. Изобретателни хлапета бяхме. Бях много добър футболен вратар. Карах и ски. Спортистите от целия град се познавахме. За мен и до днес Стилян Николаев – Бастуна си остава голяма личност. Сравнявам го с Гунди за габровския хандбал. Той скачаше 180 см висок скок с ножица, беше голмайстор на първото републиканско първенство по хандбал. Играеше и баскетбол. Можеше всичко. Беше изключително интелигентен в играта. На първото Републиканско първенство по хандбал за юноши и девойки в Трявна ние станахме втори. И така тръгнахме, събра ни учителят ни по физкултура Мики Николаев. Така започна моята любов към хандбала. Хандбалът е най-популярната игра в света. За съжаление, в България непрекъснато се води битка за разпределението на парите за спорта, която хандбалът губи. Така се унищожава един спорт за сметка на друг. Макар хандбалната игра да е харесвана в страната. А нашите състезателки са с възможности. Едно крило например като нашата Силвия Атанасова може да играе в най-добрия отбор в Европа. В Румъния, в Сърбия, в скандинавските държави това е най-уважаваният спорт. Във Франция, в Испания, в Южна Америка също много е ценен. В Южна Америка, в Уругвай това лято бяха организирали световно първенство по плажен хандбал – страхотно атрактивна игра, която събираше поне по 20 хиляди зрители дневно.

- Кой възпита у Вас качествата на тактик?

- Когато бях в казармата, в първите дни при разговор старите бойци не ни разрешаваха да си пъхаме ръцете в джобовете. Тази тактика те използваха, за да ни подчинят. Аз реагирах. „Кой си ти, че да ми нареждаш?!“ – попитах един от тях. „Бегом да миеш тоалетните!“ – отговори. Пак реагирах. Отговорът беше: „Зачислен си за седмица да чистиш тоалетните“. Млъкнах. Ако бях продължил, кой знае, може би цялата казарма щях да изкарам като чистач на тоалетните. Така се научих да се подчинявам. Да спазвам правилата, да съм част от едно цяло. Както е в спорта. Както трябва да бъде в държавата. Ако всички спазват законите, държавата ще върви напред. Но първо някой трябва да ни научи на това. Младият човек трябва да бъде научен. Ако утре той кара кола и не спазва правилата за движение, ще катастрофира, но жертвата няма да бъде само той, а и невинни ще пострадат. Така е и в живота. Важно е да се замислим как се променя мисленето на отделната личност в посока спазване на правилата. Ние се научихме на това в казармата. Днешните млади мъже къде да се научат, след като няма казарма?

- Защо, според Вас, днес обществото ни е разделено на протестиращи - умни и интелигентни, които искат смяна на законно избрано правителство, а непротестиращите са глупави и некадърни?

- Много е омърсена цялата политическа система в очите на хората. Те не са сигурни дали ще разпознаят точния човек, който ще работи в обществена полза, дори и да се замислят сериозно. Как от няколко интервюта в медиите, от срещи тук и там, от изказани от кандидата за политик мнения ще разбереш дали той е носител на нов морал. Всеки си задава въпроса - дали няма пак да сгреша? И предпочита да не гласува, за да не се обвинява после за своя избор. Лично на мен от всички, които са управлявали държавата ни в последните 24 години, най-много ми допадаше Бойко Борисов.

- Защо?

- Защото се държи най-естествено от всички политици от 20 години насам. Когато през 1989 г. започна промяната на системата, първият въпрос, който трябваше да бъде зададен, беше: Какво ще ядем? А не да се започне с разсипията на селското ни стопанство. Аз например всяко лято съм бил на село да помагам. Брал съм малини, прибирал съм сено, пасях кравата и козата... Дядо ми имаше 40 дка земя, кон, каруца, работеше упорито и аз помагах през лятото. Беше вдигнал хубава къща. Вече я няма - циганите я запалиха, за да откраднат железата. Сега на нейното място е гола поляна, която ми къса сърцето. Тя е символ на проявената по време на прехода недалновидност.

- Волейбол, хандбал, баскетбол – това са все колективни спортове, които носят слава на България, защо според Вас на хандбала не се обръща необходимото внимание?

- Останалите федерации са наясно какво представлява хандбалът по света, какво е отношението към него. Обърне ли се внимание върху неговото развитие, той ще стане номер 1 в страната. С футбола например ситуацията в момента е трагична. Непрекъснато се вкарват чужденци, които убиват българските таланти. Какво означава в един „Лудогорец“ 11 човека да са чужденци – нима няма талантливи наши момчета. По времето на Панов и на Денев ние имахме два пъти европейски шампиони за юноши по футбол. Кога ще стане това отново?

- В същото време класните ханбалисти от българската школа са принудени да си търсят хляба в чужбина?

- Наистина ханбалистите са много ощетени. Хандбалът на Балканския полуостров е много силно развит. С болка споделям, че бюджетът на баскетболната федерация е от 2 млн. лева, а на федерацията по хандбал той е едва от 37 хил. лева. Бъки, като председател на Федерацията по хандбал, е принудена да прави какви ли не еквилибристики, за да намери средства за участие на нашите хандбалисти на европейски и световни квалификации. Ние нямаме право дори да организираме тренировъчни лагери. Министерството на спорта отпуска средства единствено за квалификациите, с което буквално ни убива. Навремето като клубен отбор имахме право на есенни и зимни лагери. Водил съм моите състезателки в най-добрите хотели и ежедневно те тренираха триразово с достатъчно натоварване. Не ми се ще да сравнявам с времето на соца, когато за ханбалната игра в Габрово се полагаха специални грижи, както и за останалите спортове, впрочем.

- Защо ми се струва, че макар и с трудности до 2000 година хандбалът в Габрово се развиваше във възходяща посока?

- Така беше наистина. Нашите момичета и тогава, и сега са били страхотни, много талантливи и упорити.

- Чия е вината за подкопаване устоите на ханбалния спорт в провинцията, тъй като малко градове продължават да поддържат свои отбори?

- Само в столицата имаше по 6 женски и 6 мъжки отбора, които получаваха сериозно финансиране от федерацията и оставяха провинцията без достатъчен финансов ресурс. Това е едната страна на монетата. Другата е, че вземаха подготвените състезателки наготово. Ние ги издирвахме още от основното училище, дори от детската градина, работехме с тях, пред очите ни те израстваха като способни и талантливи, борбени и с дух момичета. Нашата школа непрекъснато е гонила високите нива. Във всяка възрастова група момичетата поне по два пъти са ставали шампиони. В момента, в който са абсолютно готови за големите надпревари, софийските отбори ги прибираха, демонстрирайки превъзходството си. Имало е моменти, когато непосредствено преди началото на първенството са ми вземали по 6 състезателки.

- Как се справяхте в подобни екстремни ситуации?

- Вече казах, че в Габрово винаги е работено върху изграждането на пирамидата на спортното майсторство и имаше подготвени състезателки. Освен това жените се борят като лъвици до победен край, дават всичко от себе си в големите битки. Те имат изпреварващо мислене. Имали сме случаи, в които софийските отбори „Волан“, ЦСКА, ВИФ, с по няколко габровски състезателки всеки, са се изправяли срещу нашия отбор. Въпреки това никога габровският клуб не се е предавал. И преди, и сега, винаги сме били № 1 в страната.

- В много градове на страната хандбалните клубове не оцеляха, в Габрово той беше съхранен, каква е причината?

- Няма да забравя при какви прекрасни условия работех в Италия. Клубното ръководство там ме молеше да остана. В Испания – също. Когато се появихме с Бъки в Рио де Жанейро, в Бразилия ме направиха треньор освен на жените и на подрастващи. Само за седмица се събраха повече от 80 деца, които имаха голямо желание да тренират, да усвоят тънкостите на хандбалната игра. С този клуб ние завоювахме четири купи на Бразилия и Купата на Южна Америка, а Бъки стана голмайстор и най-добър играч на Южна Америка.

- Бил сте треньор в много страни по света, къде имаше създадена най-добра обстановка за хандбала?

- Навсякъде - в Италия, в Бразилия, в Испания, дори в Гърция, където също съм бил за кратко време, за разлика от България. У нас се прави и невъзможното да се пречи за развитието на хандбала. И не само на този вид спорт. Но любовта ми към родния град ме обрече винаги да се връщам тук. Особено когато виждам, че моят спорт започва да пада надолу, започвам да страдам. Защото съм го създал. Спомням си, когато тръгвахме от Испания, Бъки настояваше да премисля решението си за връщане към Габрово. Колата вече беше натоварена, но тя отново и отново настояваше да помисля дали е наложително да тръгваме. Бях категоричен, че трябва да се приберем. То в България няма хляб за спорта, а аз не, та не, да се връщаме. Защото страдам, че тук спортът започва да се срива. Страдам за родния град и за хандбала. Това е чувство, което е необяснимо с думи. Защото Бъки прави и невъзможното, за да запази хандбала в Габрово. Ние нямаме спонсори, което е трагедията на времето. Да, имахме своите спомоществователи, на които съм невероятно благодарен. За жалост, трудните условия ги принуждават непрекъснато да свиват, да режат дори най-дребните разходи. А ние не носим добавена стойност на фирмите и... резултатът е налице. Те не успяват да отделят средства и за нас, за което в никакъв случай не ги виня. Напротив, разбирам ги и съм благодарен, че са ни подкрепяли. Защото благодарение на МАК, на АМК, на „Импулс“ ние имахме много силен отбор и никой не можеше да излезе насреща ни. Тяхната подкрепа ни даваше сили да се борим и да вървим напред. Да изграждаме пирамидата на женския хандбал в нашия град. Габрово можеше да участва на финали за Купа Европа, но не успяхме да осигурим финансовата подплата.

- Къде срещахте най-голямо внимание?

- И до днес помня как директорът на хандбалния клуб във Флоренция настояваше да останем в Италия, да не си тръгваме. Бъки тъкмо беше станала голмайстор на Италия, но аз бях решил на всяка цена да се върнем в България, заради любовта си към габровския клуб. Заради тази си любов, когато сме в чужбина, се чувствам раздвоен. Сега, като връщам лентата назад, считам, че и в Италия, и в Испания, и в Бразилия са ни посрещали с изключително внимание. Навсякъде са ни осигурявали прекрасни условия за работи. А ние навсякъде сме работили с пълната си всеотдайност.

- Коя година се срина габровският хандбал?

- Може би в последните 4-5 години е най-трудно. Бъки прави какви ли не гимнастики, за да оцелеем като спорт, въпреки че треньорският ни състав е такъв, че можем да стигнем до световен връх при добър подбор. Защо казвам това? В литературата, свързана с хандаблната игра, са посочени като важни пет-шест финта, а аз съм стигнал до 63. Толкова съм се задълбочил в тази игра не само в практически, но и в теоретичен план, но всичко това не може практически да бъде разгърнато заради недостатъчните условия. Знам, че за да се овладее определен елемент от играта, трябва да се направят поне 1000 опита. Едва след сериозното отработване на всеки един елемент оттам насетне започва високото спортно майсторство. За постигането на което, разбира се, е нужно време и финансови възможности на клуба.

Но ние сме в малък град. Ако сме в София, възможностите са много по-различни. Ние можем да направим чудеса в играта – атракции във въздуха при ловенето на топката, при вкарването на голове, за постигането на което е нужно дори да спиш в залата.

- На какво научихте своите хандбалистки?

- На най-доброто, което е усъвършенствано в световен мащаб, включително да бъдат изкусни тактици не само на терена, но и в живота. Според мен е важно човек да победи първо себе си и тогава другите, затова работим и в тази посока. Стремежът ми е бил моите момичета да изградят здрав дух и упоритост, борбеност и неотстъпност.

- Бил сте треньор на няколко поколения ханбалистки, наблюдавате ли различия между тях?

- Струва ми се, че днешното поколение е много по-различно. Въпреки по-трудните условия на живот като че ли днешните млади хора са по-разглезени, не са толкова упорити, стъписват се, няма я увереността в собствените сили. Не са твърде дисциплинирани. Няма я борбеността, няма го духа. Аз помня времето, когато нямахме зала и тренирахме дори върху снега. Правехме кросове, обикаляхме Бакойския баир – без пъртини, сами ги прокарвахме, но момичетата не се отказваха. Бяха горди от себе си, че са преодолели препятствията, които природата е изправила пред тях. Доказваха силата на духа си. Представяте ли си как ще реагират не само момичетата, но и родителите им, обществото днес, ако ги поведа на крос в планината?!

- Уморени ли са днешните млади хора?

- Та те не знаят какво означава умора. Без да са се уморявали, те се чувстват уморени. Струва ми се, че не са подготвени за живота. Както казармата навремето подготвяше момчетата и ги превръщаше в мъже. Днес какви са изпитанията при тях.
- Треньор сте на женските гарнитури, как успявате да осигурите екипността на отбора, да ги подчините на поставената цел?

- Жената откликва на душевното прелъстяване и в името на определената цел воюва всеотдайно. Важно е да усетиш същността на всяка състезателка и да намериш струните, които да докоснеш, за да въздействаш най-силно. Важно е да е налице любовта към спорта, страстта към живота и стремежа към победата. Затова казвам, че работещият с жени треньор трябва да бъде на един пръст от устните на всяка своя състезателка, за да бъде тя успешна. Тя трябва да усеща, че треньорът я харесва и обича. Но дотам. Считам, че всички жени са красиви и е важно как ще ги погледнеш. Всяка от тях носи своя темперамент, емоция, топлина, живот. Студената красота е наказание за природата.

- Вече 43 години сте треньор, преодолявал сте немалко трудности, от какво Ви е заболявало най-много?

- От неблагодарността - да си направил невероятно много за някого и след това да видиш предателството. Много тежко го преживявам и се оттеглям от общуване с тази личност. Но продължавам напред.

- Понякога замислял ли сте се колко състезателки сте изградил в живота си?

- Неизброими са, но 53 от тях са играли и в момента играят в чужбина. Това е моята гордост. За мен е удоволствие да възпитам и изградя качествени, класни хандбалистки. Понякога се дразня, когато от чужбина – от Франция, примерно са искали наша състезателка да играе при тях и тя отказва изгодно предложение заради емоционална връзка. В такива моменти обяснявам, че надали друг път в живота ще се удаде възможност да види Париж, но любовта, ако е истинска, може да издържи раздялата. Ето, Весела Милчева взе съпруга си със себе си в чужбина. Веселина Велчева игра 15 години в Испания, събра се със съпруга си там и се върнаха заедно в България.

- Колко пъти в живота си сте започвали от нулата?

- При всяко излизане в чужбина и при връщането си в България. За мен винаги е било удоволствие, когато работя, да видя блясъка в очите на спортистите, породен от любовта към играта.

- Обиколил сте света, ако се наложи да живеете другаде, а не в България, коя държава ще изберете за свой дом?

- България, Габрово са моята любов. Но ако съдбата прояви жестокост към мен и ме захвърли някъде другаде по света, бих се подвоумил между фантастичната Флоренция и сърдечността на Бразилия. От очите на бразилците струи обич. Там се усеща страстта към живота навсякъде. Чувстваш се у дома си. Публиката там е невероятна, вдъхновяваща всяка фибра, живее със състезателите, повежда към победа. Там една световна надпревара е празник за цялата нация. Те боготворят и се прекланят пред всяко свое талантливо дете.

- Оттук нататък какво пред Христо Коев?

- Чувствам, че имам още какво да дам на хандбалната игра. Гордея се със своите момичета, които не един път са радвали габровската общественост с победите си. Дотук мога да кажа, че съм получавал нееднократно удовлетворение от своя труд. А сега работя върху тактически наръчник за хандбалната игра, който ще бъде с много примери от моята практика на треньор.

    •  

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Общество

Към началото