Габровските следи в популяризирането на Паисиевата история

1-Gladichov-(7).jpg
1-Gladichov-(7).jpg

210 години от създаването на Гладичовия препис по името на своя създател габровеца Влад поп Петков Гладичов

„Четете и знайте […]. Преписвайте тая историйца […], пазете я да не изчезне!” – така Хилендарският монах Паисий отстоява своята „провиденческа увереност” и предава с категоричност на следващите поколенията своя завет „ако не можеш, дай да ти я препишат други”. Присъствието на „История славянобългарска” в националната ни памет има дълъг път през десетилетията, който се дължи не само на факта, че тя поставя началото на „духовно-просветната пробуда” на българите.
Основополагащата роля на Паисий се подсилва и от множеството преписи и преправки, появата на които се поставя само три години след самото й раждане. Историографията представя данни за съществуването на над 70 преписа и преработки, направени или съхранявани в различни краища на българските земи и дори извън границите им. Над 40 от тях са запазени и е известна тяхната география на създаване и съхранение. Всички те са свидетелство за „сериозното място”, което заема Паисиевата история „в съзнанието на просветения български народ от края на ХVIII и през целия ХIХ век”.
210-годишнината от създаването на Преображенския или т. нар. Гладичов препис (по името на своя създател габровеца Влад поп Петков Гладичов) е повода да потърсим габровските следи в популяризирането на „История славянобългарска”. И първата следа е от 1809 г., когато е създаден поредния й препис, вписал се в българската литература на Новото време (ХVIII – ХIХ век) като част от „богатата, сложно-преплетена „история” в публичното пространство”. По мнението на акад. Иван Радев от Великотърновския университет, този препис е не само „сред най-популярните като текст”, но и „като обект на по-пространни проучвания”. Освен това „пребивава” в достъпни книгохранилища – първоначално в Преображенския манастир, а днес се съхранява в ДА – В. Търново. По времето си на създаване Гладичовият препис не се нарежда сред първите, нито пък е „част от пиковата вълна на репродуцираните” през 30-40-те години на ХIХ век.
Именно през третото десетилетие на този век откриваме и следващите габровски следи, които бележат нови моменти при разпространението на Паисиевата история чрез преписи или преправки. От известните досега повече от тринадесет преработки на Паисиевата „История славянобългарска” две са свързани с книжовната традиция в Габрово и днес те се съхраняват в Националната библиотека в София.
През 1832 г. е регистрирана първата габровска преработка, чийто преписвач е Дечо Йоанов Манафов от Севлиево. Представител от габровския род на Манафовите (те са част от търговската прослойка, активни обществени личности, притежатели на една от големите лични библиотеки в Габрово), по това време той е учител в Габрово и прави една компилация между Паисиевата и Спиридоновата история („История во кратце о болгарском народе словенском”, 1792 г.).
Година по–късно тази преправка е преписана от Колчо Досков, за което свидетелства бележка от 12 август 1833 г.
Същата 1833 г. бележи появата на нова втора габровска преправка, която (според Ив. Радев) по своето съдържание също е компилация, при която водеща е ролята на Влад Гладичов, а преписвач е неговият родственик Иванчо Гладича, учителствал в Казанлък, Габрово (назначен м. юли 1834 г.) и Дряново. В интерпретацията на акад. Радев се откроява тезата, че той е създаден в около 1830 г. от Влад поп Петков Гладичов, а няколко години по-късно е възпроизведен от неговият сродник в Габрово, който го съхранява в Дряново с вероятност до края на неговото учителстване в селището (1852-1853 г.). Бележка уточнява времето му на завършване – 3 октомври 1833 г.
В по-ново време се свързва с името на дряновеца Иван Бойчин, чийто автограф се открива на два от листовете на ръкописа (л. 4 а и 160 б). Този ръкописен екземплер е с продължение и добавки за турското нашествие в българските земи, положението на България под османско владичество, като описаните събитията се случват до 1804 г. Ив. Радев определя ръкописа като компилативен сборник, съдържащ текст от „Александрията” (романът за Александър Македонски) и историите на отец Паисий и йеросхимонах Спиридон Габровски. Според заглавието му проф. Надежда Драгова счита, че за създаването му са използвани повече източници – „собрано и наредено” и „от других повестователи достоверни”.
Съпричастен към разпространението и популялизирането на „История славянобългарска” чрез преписите й е благодетелят на Габровското училище Васил Априлов. Той цени особено много ролята на историческите познания за запазване на българската културно-духовна идентичност и самостоятелност. Затова и самият Априлов събира свидетелства за българското минало, включва се в издирването на преписи на Паисиевата история, която нарича „Царственик”. С това наименование, взаимствано от руския историк и славист Юрий Венелин („Цароставник”), габровецът означава и нейните преписи, както и други съчинения, посветени на нашето минало. В няколко писма, разменени с Венелин (от 1836 г. двамата са в писмовна връзка) и Неофит Рилски за времето от 27 ноември 1837 г. – 1 декември 1838 г. Васил Априлов заявява своя интерес и отговорност да подпомогне направилия му силно впечатление руски учен в неговите усилия да проучи българската история. Юрий Венелин се интересува от ръкописен български „Цароставник”, по следите на който попада в гр. Бабадаг (окръг Тулча, Северна Добруджа) при пътуването му из българските земи, но не успява да се снабди с него. Организаторът на Габровското взаимно училище и първи учител в него отец Неофит Рилски (от септември 1837 г. е учител в Копривщица) е помолен да разпита „какво се говори за жеравненските ръкописи и Цароставника” в подбалканския регион. Със същата цел е отправена молба и към просветния деец Райно Попович, който е родом от Жеравна. „Аз си набавих българския Царственик, съчинен от хилендарския йеромонах Паисий през 1762 г., в който има много интересни и неизвестни неща (поне за мене). Макар и да не посочва източниците, освен Мавро Орбиниу [Орбини], а да се позовава на различни истории, съчинителят заслужава доверие, той може би е писал според народните предания. Освен това в Царственика има много [грешки], анахронизми, пропуски и пр. Аз дадох да го препишат и се надявам, че ще успея да го изпратя на Вас и г. Мурзакевич [Николай Никифорович, историк, археолог, директор на Ришельовския лицей в Одеса] – споделя габровският благодетел в писмо от 7 юни 1838 г. до Юрий Венелин. Дни по-късно Априлов отново го уведомява за изпратеното му копие, което „ние преписахме […], както си беше, без да правим някакви преправки”. Това копие се оказва късен препис на Паисиевата история, направен по т. нар. Зотовски препис (преписвач Ст. поп Зотов – 1837 г.) и днес се съхранява под името „Венелинов”(от 1838 г.) в Руската държавна библиотека в Москва.
Натоварил с издирването на Жеравненския царственик и друг българин – сливненеца Анастас Дукиади, Априлов успява да открие много по-ранен (от 1772 г.) и по-ценен ръкописен вариант на Паисиевата история. Той прави сравнение между двата ръкописа и тъй като няма възможност да работи лично по-детайлно върху откритите ръкописи, изпраща на Ю. Венелин списък на различията, предоставя му и копие от първия предговор на Паисий от Жеравненския препис. Габровецът има намерение да превърне Одеса в „сборно място на Царствениците”. Жеравненският препис, наричан още Априловски, благодарение на усърдието му е високо оценен от руската наука и Виктор Григорович въвежда за първи път името на Паисий в научната литература. Днес не е известно точното място на съхранението му в Русия. В. Априлов изказва и своите критични впечатления и корекции относно подготвяното от Христаки Павлович първо печатно издание на „Царственик или история болгарска” като осъвременен препис на Паисиевата творба, отпечатано 1844 г.
Преписвана и променяна, съкращавана и допълвана, редактирана и съчетавана с други текстове, Паисиевата история продължава да живее и чрез своите преписи и преправки.
Габровските следи в популяризирането на „История славянобългарска” показва траен интерес към творбата на Хилендарския монах. Посредством архаичните й текстове или преработки с компилативен характер габровци утвърждават идеите на Паисий за възкресяване миналото на българите, чрез знание и просвета на роден език да се пробуди българското племе в условията на чуждото господство. И не случайно примерът Габрово се налага като извод, че там, където се оформя богато търговско съсловие, консуматор на културни ценности, където съществува активна църква, свързана с големите български манастири и Атон, където има масова грамотност, там се създават и благоприятни условия за книжовна дейност, оформят се личности, които съдействат за утвърждаването на българската книжнина и литература.
следва

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Българщина

Към началото