Габровецът Станимир Станимиров e един от първите и значими историографи на българската православна църква

     С родния град Габрово е свързано не само началото на жизнения му път, но и значима част от неговата деятелност.     

     През целия си живот е стимулиран от опита на свещеника и личния пример на бащата Стефан Станимиров. След завършване VI клас на Габровското Главно мъжко училище, с отпуснатата от руския Свети Синод годишна стипендия в размер на 200 рубли, през 1875 година Станимир Станимиров се записва като редовен ученик във втори клас на Киевската духовна семинария. Следването в църковно-историческия отдел на Духовната академия в Киев, която завършва в 1883 г., разширява познанията му по църковна и гражданска история, задълбочава интересите му към богословието, но не определя бащиният избор - пътя му на духовник.
    Следват години на учителстване в Габрово и София, преподавателска работа по всеобща история и история на старите източни народи в открития през 1888 г. по негова идея Висш педагогически курс, прераснал във Висше педагогическо училище (днешния Софийски университет), където също преподава няколко месеца. Всички те са важен етап в усъвършенстването на творческата му ерудиция. 
    Като директор на Габровската гимназия (1884 – 1886 г.), на Първа и Втора Софийска мъжки гимназии (1886 – 1893, 1899 – 1910, 1918 – 1921 г.), ректор на Цариградската духовна семинария (1894 – 1897 г.), Станимир Станимиров е "равен между равните”, взискателен за “навременното и точно” извършване на училищните задължения, познаващ наизуст законите, правилниците и предписанията с “енергия и трудолюбие” защитава интересите на “възпитателното и просветително дело”.
     Освен дейността му, ангажирана с българското училище, обширното му богословско и историческо образование го свързва и с отговорни обществени и държавни постове.
    В биографията му се вписват длъжности като деловодител на Училищното попечителство (по-късно Училищен отдел) при Българската екзархия в Цариград (януари – август 1884 г.), секретар на Светия Синод в София (1914 – 1917 г.), директор на Етнографския музей (1921 – 1922 г.) и на Народната библиотека (1922 – 1923 г.), член на Българското исторически дружество и на Археологическия институт, първи председател на Българското народонаучно дружество. 

    Като автор на значителен брой статии, преводи, рецензии, учебници и отделни съчинения, посветени на християнството и православната българска църква, на обучението по богословие, Станимир Станимиров превръща в родова традиция стремежът за религиозното ограмотяване на българите, за развитие на книжовността. Поле за творческата му изява на историк и писател са вестници и списания с утвърдени позиции, историческите четения, организирани от Българското историческо дружество.     
    Повече от 20 са изданията, върху страниците на които печата своите трудове – Духовна култура, Българска книга, Братско слово, Духовна пробуда, Християнка, Светлина, Известия на БИД и на Народния етнографски музей в София, Училищен преглед, Църковен вестник, вестниците Заря и Мир, много други. Първата книга на Станимир Станимиров, която излиза от печат през 1894 г., е “Учебник по история на българската черква”. Претърпял още две преработени и допълнени издания (1907, 1925 г.), учебникът съдържа кратки, систематично подредени параграфи за развитието на християнството в българската държава от преди кръщението на Борис I, включително проблемите и състоянието на българската църква по време на османското господство. 
    Само за няколко години съгласувано с Министерството на народното просвещение, съобразно с програмите на духовните семинарии и в помощ на обучението в класните училища, се издават още няколко учебника по История на християнската черква (1897 г.), Закон Божи в две части и Умозрително богословие (1898 г.), Свещена история – стар и нов завет (1900 г.), които Станимир Станимиров посвещава на родителите си иконом поп Стефан и хаджи Екатерина Станимирови, на брат си Силвестър и сина си Стефан.

    Изключително наситен е творческият период на Станимир Станимиров през 20 – 30-те години на ХХ век, когато като плод на енциклопедичните му занимания и научни изследвания се издават голям брой от публикациите му. По географското си съдържание те включват широк обхват на проучваните селища и райони. На фокуса на проучвателските му търсения са Пловдив, Самоков, Търново, Ловеч, Габрово, Троян, София, Цариград, Одрин. 
    Според разработената тематика историческите съчинения могат да се обособят в няколко основни групи: Личности - жития на светци и биографични характеристики на духовни лица; Манастири и църковни храмове; Духовни училища; Из църковната история на отделни населени места. За написването им освен личните впечатления, срещи и познанства, Ст. Станимиров използва и оригинален документален материал, съхраняван в различни архиви. Твърде многолика откъм житейски съдби и духовни прояви е палитрата от образи, които са обект на писателското му перо – от първоучителя св. Климент Охридски и двамата великомъченици за българската вяра и народност, провъзгласени от православната църква за светци – Георги Нови Софийски и Николай Нови Софийски, пловдивският митрополит Максим и Стефан Ковачевич – епископ Лаодикийски, първият предстоятел на българския православен храм в Цариград, до архимандрит Йосиф Соколски, създател на Габровските манастири (Соколския и Девическия). От 1922 до 1930 г. Станимиров издава пет публикации за него, които отразяват в моногопосочен план личността и деятелността на габровския духовник. 
    Запознанството им датира от март 1875 г. и продължава до смъртта на отеца през 1879 г., време, което му позволява да опознае душевния мир на съотечественика си. Като се основава на личните контакти, както и на резултатите от работата на Йордан п. Георгиев, който през 1910 г. обработва 50 документа от архива на Киево-Печорската лавра (където Соколски е приведен в заточение сред отказа му от унията с Римокатолическата църква през 1861 г.), Станимир Станимиров пръв прави задълбочен анализ и обобщение на събитията, свързани с Йосиф Соколски и пребиваването му в светата обител.         
    Особеност на втората група исторически съчинения е използването на два подхода в изложението – цялостна характеристика на развитието на храмовете и манастирите, обект на изследване или публикуване на отделни документи, представяне на конкретни църковни вещи и реликви, съхранявани в тях. Въпросите за времето и мястото на съграждането, кой е майсторът строител, докога съществува и какъв е неговият статут са основни моменти в публикацията на Станимиров от 1931 г. за храма "Св. Йоан Рилски” в Средец (дн. София). 
    В няколкото издания за историята на Бачковския манастир от 1928, 1935, 1937 г. той представя миналото на светата обител от основаването й в 1083 г. до средата на ХIХ век. Но на вниманието на неговите изследвания е и чудотворната икона “Света Богородица Петричка”, част от иконното богатство на манастира. Отпечатването кондиката на храм “Преподобна Параскева” в Троян, на ферманите за закрила на Габровските манастири, илюстрира определени страни от съществуването им. С публикуването за първи път превода на турските фермани за Соколския и Девическия манастир, Станимир Станимиров предоставя възможността на историческата наука да конкретизира и правилно тълкува моментите около тяхното основаване.         
    В поредицата “Нашите духовни училища”, както и в отделни съчинения,  Станимиров представя дейността на Отдела за народното просвещение и духовните работи по изграждането на система от духовни заведения в България, за поддържането на българските такива в Одрин и Цариград, процесите на историческото им развитие. Предмет на специализираните му проучвания са Търновското епархиално богословско училище, Самоковското духовно училище, Свещеническото екзархийско училище в Одрин, пренесено в Цариград и преобразувано през учебната 1891 – 1892 г. в четирикласна семинария. 
    За написването на тази група исторически съчинения освен личните впечатления Станимир Станимиров използва документален материал, съхраняван в архивите на Учебния отдел при Министерството на народното просвещение, на Светия Синод, Епархиалния съвет в Търново, на Одринската българска митрополия, на канцеларията на Българската семинария в Цариград.  

Делегати на Втория църковно-народен събор, София, 1922 г. Станимиров е на първия ред, вторият от ляво надясно.

     Той представя широк кръг от въпроси относно идеите и целите на формирането и регламентацията на духовните училища в българските земи, проблемите около откриването и признаването им, утвърждаването на управителното тяло, учителските щатове, програми и правила, образуването и регулирането на средствата за веществената издръжка на сградния фонд и учениците. Освен анализите, които прави, публикува текстовете на значителна част от документите, което повишава тяхното информационно ниво и стойността на историческото му изследване.
    До Освобождението в българските земи са открити две богословски заведения - на 8 април 1874 г. Търновското Епархиално богословско училище, настанено в Лясковския манастир “Св. Апостоли Петър и Павел” и на 1 септември 1876 г. Самоковско-Рилското богословско училище в гр. Самоков. Починът за основаването на първото принадлежи на Търновският митрополит Иларион Макариополски, а основател на Самоковското е велешкият митрополит Авксентий. Но реализатор на неговата идея, осъществена след смъртта му е Самоковският митрополит Доситей. 
    Поради Руско-турската война от 1877 – 1878 г., както всички училища, така и тези две, са затворени. В навечерието на учебната 1878-1879 година по решение на императорския руски комисар на новоосвободена България княз Дондуков-Корсаков всички съществуващи до войната български училища отново отварят врати. Краят на ХIХ и първите десетилетия на ХХ век отбелязват активно присъствие на богословските училища в българския църковен живот.

Родната къща Станимир поп Стефанов Станимиров на ул. "Опълченска" 35 в Шести участък в Габрово.

    Осем писма от архивния фонд на Регионален исторически музей – Габрово са свидетелство, че Станимир Станимиров не само създава историографията на православната църква, но и съдейства за разпространението и съхраняването на книги с църковна тематика. Писмата, които той изпраща от 6 август до 21 октомври 1935 г. до директора на Габровската библиотека Кольо Станчев, са свидетелство на желанието му не само да се формира архив на Габрово, но и да се създаде отдел “Творби на габровци”. Още в 1920 г. с основаването на Историографическото дружество се поставя началото на реализирането на идеята за Архив. Благодарение на тази негова съпричастност днес Габровската библиотека притежава една от най-пълните колекции на неговите изследвания за българската православна църква. 
    Подчинил творчеството си и обвързал житейската си биография с историографията на християнската религия и българската църква, Ст. Станимиров създава най-доброто от научните изследвания в тази област за своето време. Личните му амбиции, скрепени с обществените интереси, изиграват важна роля в процесите на съхраняване и утвърждаване на българската православна църква.