Елиза Ковачева завинаги ще помни вълшебните пръстени на Арабела и наметалото на Румбурак

Всяко дете през 80-те години истински мечтаеше да живее в света на Арабела. Или да има някои от вълшебните є пръстени. Момчетата пък обожаваха злия Румбурак и неговото черно наметало, което можеше да те превърне в невидим. Във всеки детски сън се търкулваше стъклената топка от филма, в която само да поискаш и можеш да видиш какво прави някой от другия край на света.
Чехословашкият филм за красивата принцеса, злия магьосник Румбурак, господин и госпожа Майерови, Хонзик и Марженка, Ксения, госпожица Мюлерова, Блекота и Пекота прибираше от улиците децата, за да застанат пред телевизорите и притихнали, с широко отворени очи да гледат вълшебния сериал. След края на поредния епизод те пак изскачаха по улиците и живо коментираха какво се е случило и какво ще стане после. И това не беше така само в България, а в целия някогашен соцлагер.
Едно от тези деца е художничката Елиза Ковачева – Цокова. Тя и днес се възхищава и по детски притаява дъх, когато стане дума за този сензационен филм сред децата по онова време. „Арабела се превърна тогава в най-прекрасната жена на света“, спомня си тя.
Любопитна подробност от филма е, че ролята на принцесата Арабела играе словашката актриса Яна Нагьова. Сериалът е сниман между 1979 и 1981 г., а хубавицата се сдобива с главната роля по странен начин. Първият избор пада на друга актриса - Либуше Шафранкова, но тя се разболяла и това наложило подмяната. Тя все пак е частично компенсирана за това, че не влиза в кадър в хитовата продукция. Оригиналният глас на принцеса Арабела е именно нейният. „След девет години филмът имаше продължение – „Румбурак“ реабилитира злия магьосник и му даде възможност да стане добър човек“, спомня си Елиза.
С нея се познаваме от много години. Когато за миг искаме да избягаме от реалността и да се усмихнем, вълшебната дума е именно Арабела. Тя страстно започва да ми разказва подробности от сериала и за кратко забравяме всички проблеми. А ако случайно във фейсбук се появи снимка на красавицата от знаменития филм, аз задължително є я изпращам. Тя ми отвръща с хиляди червени сърца… „Завинаги ще помня вълшебните пръстени на Арабела и наметалото на Румбурак…“, въздъхва по детски тя.
Не по-малко любим сериал от детството є е „Синьо лято“, създаден в Испания. За него няма да Ви разказвам, защото историята е дълга…
Елиза до днес не спира да пътува с онази лодка на детството, която те отнася в по-добри светове. Като малка често играе с братовчедка си. Момиченцата обръщали кухненската маса с краката нагоре. Превръщали я в своя лодка. Вземали запаси от хранителни продукти и тръгвали чрез детското си въображение на морско пътешествие.
Габровската художничка носи първата буква на баба си Елена Ковачева. Тя пък е майка на известния художник-график Божидар Ковачев, който е неин баща. Елиза с любов си спомня за нея. Елена Ковачева е есперантистка. Имала колекция с над 200 кукли от цял свят, които са представяни на изложби в Габрово. Когато малката Елиза отивала на гости при нея в къщата на Бажидар, възрастната жена я настанявала да спи в стаята с куклите. Не є разрешавала да играе с тях. Така колекцията от кукли е съхранена до днес и се пази като скъп спомен от семейство Ковачеви.
В двора на баба си Елиза прави кюфтета от кал, детски супи, в които слагала камъчета, цветя от градината и въобще каквото намери около себе си.
За името на художничката съществува и друга версия. Преди да се появи на света, д-р Севдалина Йотева, която е нейна майка и хирург по професия, оперира при дежурство смело момиче на име Елиза. Без упойка. По време на операцията то не издава нито звук. Тогава лекарката решава, че ако някой ден има дъщеря, ще я кръсти на нея. Заради геройството да издържи операцията. И това наистина се случва…
Малката Елиза често ходи в кабинета на майка си. Наблюдава я как преслушва пациентите, как им слага инжекции, от онези, стъклените, с големи игли. Играе със слушалките и шишенцата с лекарства. Докато един ден по време на телефонен разговор на д-р Йотева малката забива иглата на спринцовката в нея. По това време Елиза вече е уверена, че ще стане лекарка и дори оперира коремчето на куклата си. Но съдбата крои други планове за бъдещето є.
Не минава много време и тя хваща молива и боите. Започва да рисува в двете ателиета на баща си – едното в Детската школа по изкуства „Емануил Манолов“, където той преподава, другото е личното му ателие, което се намирало в квартал Бажидар. Той е благ човек и дава пълна свобода на детето. Само не є позволява да се докосва до боите му „Пеликан“, които са донесени от чужбина. Пази ги, за да рисува своите професионални картини.
От татко си за първи път чува за големия художник Ван Гог и изкуството му. Елиза си спомня как рисува пейзажи, натюрморти и портрети редом с другите му ученици в школата. Той минава около децата, обяснява, коригира всяка една детска рисунка, нейните също. Художничката помни голямата зала с много прозорци, добре осветена. След уроците рисунките се слагат до големи калорифери, за да изсъхнат по-бързо. Из помещението се носи приятна миризма на бои. „Рисувам, откакто се помня“, казва Елиза Ковачева. После добавя, че през летните месеци ходи с баща си и учениците му да изобразяват върху белия лист прекрасната природа на Родопите. Там сядат на някоя поляна върху тревата, взират се в красотата. Елиза подлага листи върху неговата папка и рисува с въглен и креда къщите и баирите на необяснимата планина. Така до днес магията на изкуството не е изчезнала у нея.
През юли тази година в Художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“ в Севлиево графикът Божидар Ковачев и Елиза Ковачева откриха обща изложба. За първи път баща и дъщеря показаха съвместно свои платна.
В детската градина тя не обича да спи на обяд. Не харесва пилешката супа, от която дори є прилошава. Но се радва, когато цялата група деца отива на разходка с учителката в боровата гора и алеите на Баждар или на площадката на Любовната чешма. Задължително децата вървят в редица, хванати две по две за ръце. Тя е от поколението, в което в детската градина се носеха престилки и шорти под тях, на големи или по-малки червени и сини квадрати, а в джобчето си задължително трябва да имаш носна кърпичка. Но за това време не говори с голямо удоволствие.
Като всяко дете, Елиза обича да посещава цветния лунапарк. В социализма той се намираше до НТС-то. Радва се на пъстротата, блъскащите колички, стрелбището, виенското колело и огромната захарна топка памук, която є купуват родителите. Понякога я водят и на куклен театър. Отново се оживява, когато си спомни за Дядо Мраз и Снежанка, голямата жива елха, накичена със стъклени играчки, орехчета, обвити със станиол, и гирлянди. „Подаръците, бяха скромни, не като сега… Задължително имаше торбичка с лакомства – бонбони, шоколади, сладки десерти“. От това време незабравим спомен за нея остава уханието на живо елхово дърво. За съжаление, няма нито една запазена новогодишна играчка от детството си.
Сладкарницата, която посещава като дете, е „Лилия“, на площад „Първи май“. Там обича да я черпят с пасти, ореховки, родопчета и да пие боза. Любими є остават шоколадовите бонбони „Черноморец“, които и днес си купува за рождения ден с носталгия по детството. Добре си спомня червената лимонада и швепса. Кока-кола отпива в късна възраст, когато е в осми клас. А шоколадови яйца от „Кореком“ похапва само ако някой близък на семейството донесе от чужбина. Уханието на „Кореком“, което помни всяко дете от социализма, за нея остава непознато. Истинско удоволствие изпитва от лимоненото кремче и лебедите, направени от белтъци, които плуват в млечен сос, приготвени вкъщи от майка є.
Елиза Ковачева си припомня аварията в Чернобилската атомна електроцентрала на 26 април 1986 година. „Аварията предизвика тогава облак от радиоактивни отпадъци, който мина и над България. Партийната власт тогава не съобщи веднага за трагичния инцидент. Но тези, които слушаха радио „Свободна Европа“, разпространиха новината и тя се носеше от човек на човек.“ Майката на Елиза също разбира лошата вест и забранява на Елиза и брат є Фори да излизат извън дома, за да играят на двора. Дава им да пият сухо бебешко мляко, за да ги предпази от радиацията. Хлапетата рисуват от скука по кутиите от мляко, затворени вкъщи, играят, но не са доволни, че не могат да се видят с приятели.
От времето на нейното детство разказва за режима на тока. Тогава с брат є ги гледа дядо Христо Йотев, бащата на майка є. По професия той е счетоводител. Често им пее песнички на свещ, докато пуснат осветлението.
Макар че е сладко момиченце, Елиза прави бели. Веднъж обръща количката на малкото си братче Фори. Друг път, докато семейство Ковачеви е на екскурзия в Москва заедно децата си, Елиза се заключва в хотелската стая. След като влизат през терасата (за радост стаята е на първия етаж), тя е наказана. Родителите є разглеждат Ермитажа без нея. Заради това наказание не отива в известния музей и не го вижда никога повече.
Тя е стеснителна в училище, но съвсем уверена в махалата. Играе с кварталните хлапета на полицаи и бандити. Децата се разделяли на добри (полицаите) и на лоши (бандитите). „Те обираха банки, а полицаите ги прибираха в затвора. Парите бяха листа, които късахме от дърветата и храстите.“
Докато децата преоткривали света в махалата, мама Севда им прави циганска баница и голяма тенджера с топло мляко и какао. Вкъщи тя е строгият родител, когато Елиза направи някоя беля. Наказва я с вдигнати ръце зад вратата. А пакости не липсвали. Веднъж, когато майка є я завела на гости в своя приятелка в квартал Смирненски, бъдещата художничка се измъкнала мълчешком изпод погледа на двете жени и си тръгнала сама. Уплашените жени се обадили в милицията, за да я търсят. А детето обикаляло от врата на врата къщите и разговаряло със стопаните. Милиционерите скоро я намират, а тя спокойно разказва къде е гостувала.
Днес в старите скринове още пази от детството си няколко свои дрешки и кукли – едната, донесена от Москва, а другата - със сини дълги коси.
Докато разговаряме, изведнъж Eлиза е обзета от искрен смях. Внезапно си спомня за времето, когато всяка майка изпадаше в ужас, щом научи новината, че детето є има въшки. Това се разбираше обикновено от медицинската сестра или учителката в детската ясла или градина. И си беше истински семеен срам! Притеснената майка прибираше хлапето вкъщи и веднага го намазваше с газ, мас и оцет. Други цярове не съществуваха. После главата му се увиваше с найлон, покрит с хавлиена кърпа на чалма. Детето пренощуваше така в продължение на няколко вечери. Щом въшките умрат от вълшебната смес, започваше чистене косъм по косъм. Тази процедура се повтаряше около седмица. През това време не можеше да излизаш с децата на двора, за да не ги заразиш. А когато бедата приключи и от главата на мъника е изчистена последната въшка или гнида, с горда крачка малкото се връщаше в детското заведение. До следващия път… Елиза си спомня онзи лозунг, емблема на социализма: „Въшката е най-опасният враг на Родината. Унищожавайте я!“. На финала на нашия разговор художничката добавя: „Искам да мога да пътувам с машина на времето и да се завръщам в детството, когато поискам“. За съжаление, машина на времето няма. Тя ще се прибере довечера при своите три деца – Манол, Божидар и Емили. И ще съпреживява тяхното детство, загърбвайки своето…