Една неизвестна черта от живота на Цанко Дюстабанов – правист, просвещенец, бунтар

На 13 май се навършват 180 години от рождението на една от най-светлите личности от епохата на Българското Възраждане - Цанко Христов Дюстабанов.
В историята той сякаш е запомнен най-вече като водач на една обречена чета през пролетта на 1876 г. За професията му се говори рядко, а той е един от първите български правници, достойни за тази дума.
В Габрово самоуките адвокати се появяват още преди Освобождението. Превръщането на града в съдебен център - т.нар. Давие мезлиши (дн. Районен съд) поражда търсенето на правни услуги от населението и е само въпрос на време да се появят инициативни и сравнително образовани граждани, които да запълнят тази новооткрита „пазарна ниша“.
А в града ни, където никога не липсват грамотни хора, с това начинание от средата на ХІХ в. се заемат учителите от формиращия се голям учебен център – Априловската гимназия. Затова и първите габровски правници, които ще посочим, са учителите. Между тях са Андрей Манолов (завършил преди това право в Русия); Стефан Калпазанов-Зографски – учил в семинарията в Кишинев (1869-1871 г.), но допълнително завършва и право в Новорусийския университет в Одеса (след връщането си за известно време е учител). Просветителят и революционер Трайко Китанчев също следва право в Русия, но не завършва поради здравословен проблем.              
След завръщането си в родината до Освобождението той работи като учител, а след това се зачислява като „адвокат-практик”. 
Към „самоуките“ адвокати д-р Цончев причислява и лицата: Йонко Дечков - училищен настоятел и завещател в полза на училището, Иван Сапунов, Тодор Бояджиев и двама „турци” Селимаа (Селим ага?) и Ходжата, за които няма данни. 
В мемоарите „Габрово в спомените на Димитър Денчев Видинлиев”, се изтъква интересен факт: „В Габрово по онова време двама адвокати българи и двама турци имаше. Двамата тия българи адвокати (Сапунов и Бояджиев - бел. м.) защитаваха интересите само на чорбаджиите, а другите – турци – Сюлейман и Ходжата – защитаваха интересите на еснафите, и на други такива. Тия, последните двама, винаги когато ще имат някоя заплетена давия в съдът, дохождаха при Цанката  [Дюстабанов – б.м.] да се съветват с него. Те гледаха с голямо почитание и благоговееха пред него.” 
Но всяко споменаване на габровските правници отпреди Освобождението ще бъде непълно, ако не споменем Цанко Христов Дюстабанов (13.05.1843 - 15.06.1876). Касае се за интелектуалец, владеещ писмено и говоримо няколко езика (турски, френски, италиански и гръцки), с изключително широки за времето си интереси и с подчертан афинитет към правните дела.
Във фундаменталния си труд „Из общественото и културно минало на Габрово” д-р Петър Цончев отбелязва интересни подробности за живота му. 
Дюстабанов произхожда от влиятелен и заможен род, ползващ се с уважението и доверието както на местното население, така и на администрацията, т.е. турците. Баща му е известният чорбаджия Христо Дюса - племенник по майка на В. Е. Априлов и близък роднина с известните чорбаджии братя Мустакови. Сочен е като най-влиятелният габровец по това време след известния чорбаджия Илия Видинлиев. Самият Христо е женен за близка сродница на Николай Ст. Палаузов, съратник на В. Априлов, от която има 9 деца (към 1876 г. били живи 6 – две момчета и 4 момичета).
От малък Цанко проявява твърд характер – според учителите и съучениците си е непреклонен, когато се чувства прав. Умее да спори и убеждава, не търси компанията и другарството на силните или богатите (сам той е и богат, и силен), а на учените и любознателните личности. Чете изключително много и като обезпечен материално – най-вече работи върху себе си и подготовката си.
Като владеещ османотурски език, Дюстабанов проявява интерес към наличните актове на шериатското правосъдие. След 1869 г., с провеждането на съдебната реформа в Империята, на тези съдилища са поверени само семейните дела и верските въпроси, но явно и това е интересно за младия българин, защото той често посещава най-компетентния в областта – севлиевския мюфтия, за да му тълкува някоя „рецепта”, както наричал мюсюлманските фетви. За всяка „консултация” Дюстабанов дава на мюфтията по 100 пари (защото старецът не вземал повече), а на помощника му – по 200, за „да се радва”. Това според Цончев той правел не, за да става адвокат, а защото считал, че ще му трябва за бъдещата му обществена, т.е. политическа дейност. Интересува се обаче и от модерните „тенденции” в правото. През 1872 г. заедно с Андрей Манолов заминава за Цариград, където се занимава с юридически дела по наследството на Никола Н. Априлов (племенник на Васил Априлов) като пълномощник на останалите наследници. Същевременно участва заедно с Габровския адвокат Христо С. Арнаудов в първия в историята професионален превод на Наполеоновия кодекс от гръцки и турски на български език, както и на други турски закони, които всъщност са адаптирани по това време в Османската империя френски и италиански актове. Солидните му познания го правят ценен консултант за тогавашните самоуки габровски „адвокати”, които често търсят мнението му по по-заплетени казуси. Очевидно се касае не само за способен, но и амбициозен човек с големи планове за бъдещето. Резултатът не закъснява – през 1875 г. е избран за член на габровския мирови съд (Давие Мезлиши). 
Отношението на Ц. Дюстабанов към евентуалната въоръжена борба отначало е отрицателно. Като много юристи той счита, че пътят на освобождението не е в революцията, а в еволюцията, което тогава противоречи на разбиранията на по-младите му колеги. Дори в нач. на 1876 г. организира градско събрание, което приема изготвеното от него послание (махзар – петиция, изложение) до Високата порта с искания: да се признае българският език за официален в Империята; да се премахне несправедливия и унизителен за българите данък „бедел” (военен данък); да се разреши на българските младежи редовна военна служба в турската армия. 
Властта следва да му има пълно доверие и в следващите години. На въпроса, какво предизвиква такава драстична промяна в поведението на довчера лоялния гражданин, днес е трудно да се отговори. Историята познава много авантюристи, но и идеалисти, загинали млади, може би преди да бъдат принудени от живота да правят компромиси, които ще ги погубят в житейско или нравствено отношение.
Интересно е да се знае също, че неговият баща Христо Дюса е сред чорбаджиите, които в 1856 г. провалят заверата на Никола Филиповски - Капитан дядо Никола (1800 - 02.08.1856). Според Иван Хаджийски той е дори лично отговорен за смъртта на последния. 
В „Оптимистична теория за нашия народ” Иван Хаджийски сочи, че причината за тази промяна е в извършеното разселване в България на мюсюлманите – мухаджири (преселници) от Кавказ, т.нар. черкези. В нея думите черкезин, черкези и черкезки се споменават общо 38 пъти, винаги в един смисъл – безпощадни и подли грабители, които, съзнавайки гласната и негласна подкрепа на османската администрация, са се препитавали години наред с грабежи за сметка на християнската рая. Предполага се, че за времето от края на Кримската война (1856 г.) до Априлското въстание (1876 г.) броят им в българските земи е нараснал на ок. 200 000 души. Не можейки и не искайки да се интегрират в българското общество, отвикнали от мирен труд след дълги години на войни, озлобени от пораженията в Русия, бежанците скоро се превръщат в разбойници, с чиито злочинства администрацията не иска и не може да се справи. В очерка си „Примери от турското правосъдие” Христо Ботев е дал отвратителни примери както за техните мародерства, така и за корупцията в османското чиновничество, което ги закриля. Колкото до дн. Габровска област - излизащият в Цариград в-к „Напредък” съобщава ужасни подробности. Само в с. Сръбе (дн. Малък Вършец) за една година черкези и турци са откраднали 200 бр. едър добитък, а пчелите и дребните животни не се броят.
Като богат и добре поставен пред властите човек Дюстабанов няма повод да се страхува. Но подобно на братя Жекови и много други поборници, той държи ръка на пулса на народа си и знае за всичко това, дори и да няма лична загуба. Несправедливостта отприщва в него и бунта, който ще го погуби. На 01 май 1876 г. Дюстабанов повежда една от революционните чети, унищожена впоследствие в няколкодневни боеве с турските войски в района на вр. Марагидик. Скоро след това той е заловен и обесен в Търново на 15 юни 1876 г.
В заключение ще кажа личното си мнение за съдбата на този човек. За нас днес е трудно да оценяваме емоционалния размер на пораженията в онази епоха. Знаем фактите, цифрите и датите, но не и емоциите на хората; гадаем за чувствата им, които са могли да ги мотивират за добро или зло. Трудно ни е да преценим и какво би станало, ако Цанко Дюстабанов е поискал да остане равнодушен. Все пак въстанието в Търновския революционен окръг, в чиито пожар ще загине и той, едва ли е впечатлило света, както гибелта на Средногорското въстание  и кланетата в Перущица и Батак. Може би и без Марагидишката република България е щяла да се освободи... А само след 3 години възраждащата се държава ще изпитва вопиюща нужда от подготвени кадри. С познанията си както по обичайното и ориенталското, така и по модерното европейско право Цанко Дюстабанов би бил изключително полезен за българската юриспруденция в усилията й да адаптира новото и съхрани доброто от старото. Каквото и значение да е имал Цанко Дюстабанов за резултата от Априлското въстание и историята на България – от гледище на възраждащата се българска юриспруденция неговата кончина е една изключителна загуба!
Със смъртта на Цанко Дюстабанов не само градът, но и България загубват един от най-подготвените си по това време юридически кадри.