Домът стана един център на свободата

На 14 февруари вечерта в Националната художествена галерия се открива изложба на българския скулптор Георги Чапкънов, посветена на неговата 80-годишнина. 
    В експозицията са включени над 70 творби – собственост на художника; от фонда на Националната галерия; Музея на хумора и сатирата в Габрово, Софийската градска художествена галерия; художествените галерии в Бургас, Велико Търново, Добрич, Русе, Силистра, Стара Загора и Ямбол, частни колекционери.
     Проф. Георги Чапкънов - Чапа е почетен гражданин на Габрово от 1987 г. заради големия му принос в утвърждаването на Дома на хумора и сатирата като привлекателен център за международна културна дейност в областта на хумора и сатирата. 
    По повод годишнината на скулптора Мариана Мандичева – журналист и ловец, предложи за публикация един интересен разговор с проф. Чапкънов за Габрово и Музея на хумора; за красотата, любовта и ценностите; за лова и приятелството; за еволюцията и технологиите и още много неща, които само душата на истинския творец може да види по различен от нас начин.

През 1975 г., когато е само на 32 години, Георги Чапкънов получава Голямата награда на Второто международно биенале на хумора и сатирата в изкуствата – статуетката „Златният Езоп”, за малката скулптурна композиция „Адам и Ева”. (Първият „Златен Езоп” е дело на художника Тодор Цонев.)

Оттук нататък Чапа става все по-свързан с Габрово и габровци, и най-вече с Дома на хумора и сатирата. Изработва Голямата награда на Биеналето – статуетката „Златният Езоп”, която се връчва от 1977 година досега. Автор е и на Голямата награда на Международния фестивал на комедийния филм в Габрово – статуетката „Чарли Чаплин”, на Международната награда за хумор и сатира в литературата – плакетът „Хитър Петър”. В Габрово и децата знаят, че неговите скулптурни фигури на Дон Кихот и Санчо Панса, Хитър Петър и Чарли Чаплин пред Дома на хумора и сатирата са неизменните посрещачи на гостите на Музея на хумора от близо и далеч.

Габровци почитат родения на 24 януари 1943 година в село Вълчи дол, Варненско, майстор на кавалетната скулптура и малката пластика Георги Тодоров Чапкънов, като на 12 май 1987 година го обявяват за почетен гражданин на Габрово.

Кръглата годишнина на проф. Георги Чапкънов и изложбата на 14 февруари в Двореца ме накараха да си спомня за разговора ни в ателието му в София, проведен на 10 юни 2011 година. Малко преди това – на 20 май, се бяхме видели в Дома на хумора в Габрово по време на награждаването на участниците в XX Международно биенале на хумора и сатирата в изкуствата – той беше председател на международното жури.

Но признавам, че помолих да ми разкаже повече за себе си и като ловец. Защото знаех, че е скъп гост навсякъде, ловува в компанията на интересни личности, а техните ловни срещи остават белязани с много колорит. След което Чапа каза: „Аз съм ловец от малък. Ловът е хубаво нещо“.

Но можеше ли да започнем разговора, без да тръгнем от Габрово.

 – Г-н Чапкънов, Вие сте част от духа и идеите за прохождането на Дома на хумора и сатирата в Габрово заедно с неговия създател Стефан Фъртунов и арх. Карл Кандулков. Да се върнем към началото.

– Тогава този прочут кмет на Габрово Карл Кандулков беше в силата си, както и основателят на Дома на хумора Стефан Фъртунов – моят скъп приятел, за когото тъжа, че го няма. В онази епоха бяха живи Борис Димовски и Радой Ралин и един куп хора, които бяха приобщени към идеята Дом на хумора, като Доньо Донев и всички хумористи, карикатуристи и сътрудници на вестник „Стършел” – също бяха там. Те твърде ясно съзнаваха значението и целта на този изключителен Дом като световен център, а не като края на опашката на кучето. Към тази световна културна институция имаше уважение. Държавата също работеше за нейното развитие, въпреки идеологическите рамки тогава. Домът беше един център на свободата. Бил съм председател почти на всяко жури на Биеналето, а после и негов член. Така че съм кръвоносно свързан с това Биенале и с Габрово. Обичам този град. Обичам хората, считам ги за много интелигентни, мили и големи приятели. Достатъчно близки имам в града. Винаги идвам в Габрово с удоволствие. Пък и това е градът, който обърна внимание на моята особа – къде с дарение, къде с малки, недотам големи хонорари. Но тогава бяхме ентусиасти. За пръв път оценявахме, че сме в състояние да вложим нещо в една световна идея.

    Георги Чапкънов-Чапа, аз – Мариана Мандичева, и Тодор Варджиев. Автор на снимката е карикатуристът Валери Александров – Валекс. Правена е в ДХС по време на XX Международно биенале на хумора и сатирата в изкуствата през 2015 година. Председател на журито е проф. Тодор Варджиев, който на 16 януари т. г. също навърши 80 години. Двамата са големи приятели и заради страхотната им прилика често ги мислят за братя. Но не са. 

 Затова повтарям – Домът на хумора не е нещо случайно. Людмила Живкова беше човекът, чрез когото беше направен пробивът тогава. Няма никакъв смисъл този факт да се крие от обществото, нито пък да се омаловажава нейната роля. Тя покровителстваше тази институция явно, защото съзнаваше нейната цел. Така или иначе, Габрово е една от малкото световни столици на хумора. И като такава се направи какво ли не. Този Дом се получи от една разрушена фабрика. Домът е център на смелите и на творците със силно гражданско мислене. В този смисъл свободата на изказ и на показване пред обществото беше глобална. Кой каквото искаше, можеше да го направи, независимо от режими и състояние на страната, от която авторът идва или в която отива. Всичко това в крайна сметка показва нивото на интелигентността на този Дом на хумора и сатирата.

– Пред мен на масата една малка пластика отклонява вниманието ми. Този мъж и тази жена любов ли правят?

– Това е точно любов. Нарича се „Милувка”. Имам такава серия от няколко работи, наречени „Милувка” 1, 2, 3. Представляват това, което човек изпитва като най-висша наслада – най-хубавото човешко чувство и най-позитивното. Мигът, в който се разпадаш, забравяш на кой свят си. Едно прекрасно изживяване – най-добрата част от живота ни, когато можем да се любим спокойно и свободно, да не се чувстваме омерзени от тази работа, а тъкмо обратното – да притежаваме любовта и тя нас.

– С какво друго „храните” душата си?

– Имам много приятели. Те са най-различни хора. Във всеки миг ми дават по нещичко. Правил съм им портрети. Тези срещи, без които не мога, ме зареждат много красиво. След среща с тях става съвсем друго.

Наскоро направих портрет на моя приятел Боян Радев. Когато се видя, беше много щастлив. И пърхаше от радост. Стана му кеф, че е такъв. Да се направи портрет, не е лесна работа. Ако беше лесно, всеки щеше да го прави. И двамата си напълнихме душите – аз, изобразявайки го, той - гледайки, знаейки, че скоро ще си го получи в бронз. Това е кеф, кеф, кеф!

– Как гледате на живота?

– Благодаря Богу всеки ден, че съм под специална закрила. Имал съм такива случаи, в които усещам, че нещо наистина помага. Благодаря му всеки ден. Ако някой ден забравя, се укорявам страшно. Човек трябва да търси в себе си най-хуманното, най-доброто в името на това да съществува. Поддадеш ли се на гняв и на ярост, е пълна провокация.

– Кога и защо станахте ловец?

– Аз съм ловец от малък. Баща ми беше голям ловец в село Вълчи дол, където съм роден. Ходех с него на лов с куче на пъдпъдъци, гривеци, гургулици, зайци, диви прасета, сърни, разбира се, и на лисици. Нормалното беше и аз да стана ловец. При нас тогава на един лов се ходеше по 15 – 20 километра. Оттогава съм бързоходец. Като малък ми даваха флоберка – бях пет-шестгодишен.

Ловец станах, след като завърших Художествената академия. По това време моите родители бяха в Силистра. Това е много благодатен край, с много дивеч – фазани, яребици, пъдпъдъци – най-вкусните животинки на света. Ето, че се намесва кулинарията. Тя не е току-така. Това са просто празници. Когато бях малък, приятелите на фамилията – актьорите от варненския театър, пристигаха във Вълчи дол не на лов, а на ловна гощавка с отстреляния дивеч – било пъдпъдъци или заек. Приготвяха се веднага. Майка ми начаса се заемаше с тях. Как се чистят петдесет пъдпъдъка?! Трябва много да се внимава да не им се съдере кожицата – най-вкусното, че да не иде всичко бадева. Аз също съм чистил перце по перце.

– Случай, който няма да забравите?

– Бях на лов около Трън. Беше много студено. Заваля сняг. Следите на дивеча по снега пишеха като на книга кой откъде и накъде е заминал.

_{Гонката започна. Бях на хубава пусия. Изведнъж една малка, тазгодишна лисичка не ме усети и дойде на метър от мене, защото вятърът духаше в обратна посока – към мен. Усети обаче, че нещо има. Кучетата отзад лаеха. Спря се. Беше се запътила към една просека.}

От толкова близо успях да видя по мустачките й замръзнали капчици. Беше толкова красива. Огненочервена лисица. Ако исках, можех да дръпна спусъка и да я убия от упор. Само че не можех да откъсна поглед от това красиво същество. През това време тя се озръщаше напред-назад и тъкмо да прекоси, и аз извиках: „Хоп!“. От уплаха тя отскочи цял метър нагоре и много бързо изчезна. Тези над мене, които бяха видели, че право в мен идва лисица, ме попитаха защо не съм стрелял. „По какво да стрелям? Няма такова нещо!” Как иначе да им обясня, че съм я пропуснал нарочно. В лова има специално другарство и етика. Случаи като ей този носят много радости.

– Къде членувате?

– Член съм на дружинка - Сливница. Като млад ловец започнах като член на силистренското сдружение. Когато имаше самолет София – Силистра, при това евтин, можех да ходя всяка неделя. Преместих се преди малко повече от двайсет години. Сега съжалявам, защото Добруджа е специално място. Обожавам я. Има всичко. Скали, плата, канари, равнини, огромни пространства със слънчоглед и жито. С много хубави, големи гори. Добруджа ражда и хубави хора. Неслучайно Йовков напуска Балкана, за да иде да живее в Добруджа.

– Заречен ловец ли сте?

– Сега не много редовно ходя на лов. Трябва да е много добре организирано всичко. Да не съм притеснен, че ми отнема времето за работа. А ида ли на лов – всичко ме зарежда с друга енергия. Зяпам небето, цветенцата, храстите, животинки се появяват различни.

– Какво е за Вас ловът?

– Хубава работа! Нещо, без което човечеството не може. Той съпътства неговото раждане и развитие и сигурно то ще си отиде с лова. Ловът е неотменима част от човешката същност. Отглеждането на гергьовско агънце например, което макар че окичват по рогцата с венчета и с не знам какво, ми се вижда къде-къде по-страшно, отколкото един лов, където животинката все пак има шанс. Само че с годините изживявам милозливост, ставам по-кротък като ловец и може би един ден напълно ще захвърля пушката. Все повече започва да ме вълнува срещата, отколкото убийството на животинката.

– Това се случва с много напористи на младини ловци, които после улягат?

– Дъртоза! Това е дума, която съм научил от моя преподавател в Художествената гимназия Петър Рамаданов. Той бе един велик човек. Аз съм от първите випуски на гимназията и съм много горд с това. Той бе изключителен учител, който е бил приятел с най-големите българи по онова време – Гео Милев, Николай Лилиев, Николай Райнов, Димчо Дебелянов. Рамаданов много ме обичаше. Един ден дойде и ми каза: „Мойто момче, Георги!”. А аз на това име реагирам рядко, защото съм или Чап, или Чапкън. „Да знаеш, че по-мръсно нещо от дъртозата няма” – каза ми той. Странна дума ми се видя тогава. Бях още момче. Бяхме в ателието му, когато той получи малък инфаркт. Налагах го с влажни кърпи, опитвах се да му помогна. Тогава „Бърза помощ“ нямаше. По някакъв начин задържахме положението и той пак повтори: „Виждаш ли, че от дъртозата по-мръсно нещо няма!”. Тази дума така дълбоко ми се заби в главата, че сега всеки ден нещо ме подсеща за нея. Едно време античните хора често са имали написано: „Помни смъртта”. Което те кара да бъдеш малко по-кротък, по-внимателен с другите и с живота въобще. Но да спрем с тази дъртоза и изобщо със старостта.

– За баща си говорите с много любов. Какъв човек беше той?

– Той е от тези, които опровергават еволюцията в човешката история. Роден е във Вълчи дол, дядо ми – също, а прадядо ми е един от основателите на селото. Баща ми се е появил на този свят във време, в което не е имало радио. Бил е ученик в гимназията в Провадия, откъдето един ден донесъл в селото първия грамофон с фуния – че да правят селяните вечеринки, гражданеейки се. В казармата в Ямбол става авиатор. Там първо лети на шперплатови двуплочници. Избухва Втората световна война и тогава се качва на същински аероплан. Един от пионерите е – втората фаланга във въздухоплаването в България. Ако беше останал в армията, сигурно нямаше да бъде жив. Връща се във Вълчи дол и става художник. Започва да пише имената на фирми и да прави лозунги.

В това време съм се бил родил. Аз преди да можех да чета, можех да пиша лозунги, като копирах буква по буква. По някое време баща ми с майка ми отидоха в провадийския театър. Там той става театрален художник, занимава се със сценография. Майка ми беше актриса. Радвам се, че е такова потеклото ми. Оказа се, че е доста префинено и несъобразено с времето, в което живеехме.

– А защо татко Ви опровергава еволюцията?

– Имам предвид това, което се е случило в живота му. Беше съвременник как Гагарин хвръкна в космоса. После се появи и телевизията. Това за един човешки живот е непоносимо. Това не е никаква еволюция. То си е стопроцентова революция в съзнанието на някой. И ако още малко, миличкият, беше живял, щеше да види и компютъра. Което е ужасно нещо. Донякъде аз също съм свидетел на цялата тази неразбория и неправомерно развитие на човечеството и неговата история. Дълбоко разочарован съм от това, което се случва. Ясно е, че новите поколения са предназначени за времето си. Те са програмирани предварително. Съвсем малките ми внуци бутат точно там, където трябва да се пипа – по клавиши, уреди. Просто удивително. За мен това е смазващо. И не знам какво да мисля за нашето предназначение на Земята.

– Живеем във време на технологизации…

– Забравят се изконни човешки добродетели като доблест, чест. Трудно се живее без тези качества. Трудно се създава история без тях. Затова сме свидетели на много лошо, криво време, което не пасва на разбиранията на повечето от хората. Притеснявам се за живота ни по принцип. Що се отнася до изкуството? Преди всичко то е отражение на този живот. Затова тези псевдовълнения, които тресат новите творци, не са най-добра проба качество. Появяват се такива анонимни неща като изкуство, които не е ясно кой ги е направил и точно защо.

– Очаквате ли внуците Ви да Ви последват в лова?

– Те са три момичета и две момчета. Уча ги да могат да се радват на това, че могат да си общуват с нас и помежду си. Разбира се, най-големите ми внучки вече са обзети от компютъра. Третата, най-малката, скоро ще стане на четири години. Те са ограмотени за всичко. Готови са за този живот. Където пипнат – всичкото го знаят предварително. И е ясно, че това е предопределено. Господ или който там трябва, се е погрижил за това.

– Опасявам се, че има фанатизъм в разбирането Ви?

– Не, не! Напротив! Това са моите наблюдения.

Спомням си преди много години, когато синовете ми бяха малки, от Виена след една изложба купихме електронна игра. Едва ли другаде у нас е имало такава, освен може би някои министерски деца. Играта ми хареса. На един екран трябваше да се стреля по патици. Реших, че е хубаво да се учат на рефлекс. Продавачката беше много мила. Три пъти обясни как се работи с играта. От Виена до София не смеех да разклатя главата си, че да не загубя тези познания. Пристигайки тук, децата чакаха с трепет. Включихме играта и аз изведнъж блокирах. Нищо не помнех. По едно време по-големият син ме помоли да се отстраня. И всичко тръгна като по книга.

– Имате ли мерило за направеното от Вас в изкуството?

– Доста отдавна съм наясно, че това, което са направили моите учители предци – античните, ренесансовите художници, е недостижимо. Всяко усилие да се съизмерваш с тях е глупаво. Трябва да вървиш по подобен път и да си наясно поне, че това, което правиш, друг в това време не може да го направи. Че ти си предопределен за това, което правиш, и никой друг. Това е достатъчно доказателство, че имаш някакви качества. И те не бива да бъдат пренебрегнати. Но да се втренчваш в тях е просто смешно.

– Над какво работите сега?

– В момента чакам да се съберат пари, за да направя скулптура на Радой Ралин. Ще бъде в естествена големина, с един котарак. Подобно на Славейковци. Няма да има пиедестал. Паметникът ще бъде на земята, така че всеки, минавайки, ще може да го докосва.

– С какво ще населите образа му?

– Радой беше изключително общителен човек. Той не подминаваше никого, без да го поздрави и да му каже някоя приказка. А за тези, които го познаваха и му бяха по-близки – беше страхотно. Спираше и веднага започваше да говори високо, така че поне петнадесет човека наоколо чуваха разговора. Изобщо, Радой беше велик.

– Надушвам, че сте голям кулинар?

– Страстта към ловната гощавка никога не ме е напускала. Ако няма от моя лов, си купувам риба и дивеч, готвя само аз вкъщи. Умея. Приготвям ги различно, според случая. Например пъдпъдъците са по-хубави към края на есента, за да са по-тлъсти. Трябва да се изчистят много внимателно, за да не се разкъса кожата. След това – дробенето. Дробчетата, сърчицата и воденичките се сваряват отделно. Нарязват се на съвсем малки късчета. Вземат се три-четири много хубави колбаса – филе „Елена”, пастърма, които също се нарязват на малки късчета. Смесват се. Вътре пъдпъдъците се намазват с хубава френска горчица. Пълнят се с по около една супена лъжица от дробенето. Запечатват се с по едно парче топено сиренце. Всичко това се увива в едно-две листчета бекон. Нареждат се в тавата и се покриват с алуминиево фолио. Задушават се, без да се слага вода. Пекат се около час и двадесет минути. При печенето замирисва много хубаво. После се изяждат с много стръв и радост от всички.