Анфас

Препоръчана!
anfas
Анфас

НАДЕЖДА ТИХОВА Д-р Светла Пашова е родена в Габрово през на 11 декември 1970 година. Средното си образование завършва в тогавашната Математическа гимназия „Акад. Ив. Гюзелев“ със специалност Биология. Веднага след това през 1988 година започва да учи ме

Д-р Светла Пашова е родена в Габрово през на 11 декември 1970 година. Средното си образование завършва в тогавашната Математическа гимназия „Акад. Ив. Гюзелев“ със специалност Биология. Веднага след това през 1988 година започва да учи медицина в тогавашния Висш медицински институт в Стара Загора. След като завършва, се връща в родния си град и започва да работи в Центъра по трансфузионна хематология на областната болница „Д-р Тота Венкова“. След това работи като училищен лекар, взема специалност Педиатрия през 2005 година, а през 2016 година успява да защити и втора специалност – Хранене и диететика. Десет години е работила в Детско отделение на МБАЛ „Д-р Тота Венкова“ като три години от тях е и началник на отделението. В момента д-р Пашова работи в Детското отделение на болницата в Трявна като ординатор. Освен лекар, д-р Светла Пашова е и общественик. Тя е председател на Регионалната колегия на Българския лекарски съюз в Габрово.
- Как се ориентирахте към медицината? Потомствен лекар ли сте, имате ли в семейството си други медици?
- В семейството ми няма лекари нито от страната на баща ми, нито от страната на майка ми. Към тази професия аз се ориентирах много рано. Бях в седми клас когато реших да уча медицина и това ме накара да кандидатствам в Математическата гимназия в паралелка със засилено изучаване на биология и химия. Това после ми беше от голяма полза при кандидатстването. Спомням си, че не ми се налагаше да вземам частни уроци по биология както правят сега. Ходих само на уроци по химия, но за много кратко време. Единствено с наученото в училище аз успях да положа успешно кандидат-студентски изпити. Спомням си, че тогава за едно място кандидатстваха почти 5 човека. Тогава имахме и така наречения „политически“ изпит – по История на БКП.
- Помните ли първия си работен ден?
- Първият ми работен ден беше в Центъра по трансфузионна хематология. Беше на 28 декември 1994 година – съвсем предколедно. Престъпих прага на болницата с голямо страхопочитание, макар да влизам в отделение, което не е натоварено с пациенти в спешни състояния. Спомням си, че си носех една маркова химикалка, но тя остана неизползвана, защото тогава трябваше да работим, а не да пишем. Това мое първо работно място ме научи на много голяма дисциплина в работата. Като че ли там се запали моето желание да работя с хора. В този Център може би бяха положени основите на моята комуникация с пациентите от разговорите с кръводарителите. Защото кръводаряването е един много човешки, много топъл жест към болните и нуждаещите се.
- Сега, макар да не искаме да признаем, кръвта по-често се купува, а не се дарява.
- За съжаление е така. Кръводаряването в повечето случаи е платено, рядко е доброволно и от състрадание. Тогава имахме и бригада, която ходеше в по-големите фабрики в областта, в които имаше много доброволци за кръводаряване. А всяка фабрика или завод поощряваше даването на кръв – било то с отпуск или с друго стимулиране. Сега всъщност има криза и в човещината въобще. Доброволчеството не е на почит. Да свършиш нещо за другите, да отдадеш време, ум, възможности, без да ти бъде заплатено.
- Да, нямаме големи традиции в доброволчеството като изключим Българския червен кръст.
- Имаше няколко благотворителни кампании през последните месеци, които набираха средства за болни деца, за пациенти, на които им предстои операция в чужбина. Мисля, че хората бяха доста активни и ми се струва, че има едно зараждане на доброволното начало в страната, но още не е традиция.
- Как избрахте да вземете специалност педиатрия, да станете детски лекар? Бяха ли родени тогава Вашите две деца?
- Когато избрах педиатрията, още нямах деца. Но и досега си мисля, че един педиатър трябва да е отгледал поне едно дете, за да е запознат с проблемите на детската възраст. Разбира се има и много големи изключения, но ако един педиатър не е стоял до детското легло... Когато отглеждаш децата си и стоиш буден до леглото на собственото си дете, можеш да разбереш всички тревоги на една майка. Защото нашите пациенти са винаги двама – болното дете и някой от родителите, които се тревожат за него. Когато си на дежурство в болницата или работиш в кабинет, точно в същия момент може да си оставил болни и не дотам разположени собствените си деца вкъщи. Това вече е една много голяма вътрешна борба – дали да помогнеш на чуждите деца или на своето собствено. В повечето случаи избираш чуждите. Педиатрията трябва да се работи с много желание, с много любов, с много търпение. Изборът ми беше без колебания. Още в началото бях убедена, че искам да стана детски лекар и да работя не толкова в кабинет, колкото в болница, където е динамично, където много бързо виждаш резултата от твоите усилия. Децата са едни много благодатни и благодарни пациенти, защото практически са здрави и при една минимална намеса от твоя страна имаш много добри резултати. Повечето от децата нямат хронични заболявания. Детските болести в голямата си част са педиатрия с профилактична насоченост и през по-голямата част от времето ти трябва да даваш съвети на майката как да бъдат отглеждани правилно. Но когато детето се разболее, всичко може много бързо да стане страшно и да имаш твърде малко време за действие. Ето защо педиатърът трябва освен много да знае, да има и много изострени сетива – очи, уши, усет към заболяването, усет към реакцията на родителите и на самия пациент – детето.
- Бяхте началник на Детското отделение когато имаше нужда от ремонти и оборудване. Кое Ви беше най-трудно през тези три години?
- Бях началник от 2008 до 2011 година. Но работих почти 4 години в Детско отделение преди да стана негов началник. Наследих едни традиции на много прецизно отношение към заболяването на всяко дете, на поведението на лекаря и се научих на много прецизен процес на диагностика и лечение. Тогава мои учители бяха д-р Савчева, д-р Нанева и д-р Ваня Костадинова, с която и сега работя много добре. Единственото неприятно нещо беше действително обстановката в самото отделение. Базата, с която разполагахме, просто не отговаряше на възможностите на персонала на отделението. Постепенно в годините тези неща се подобриха, а сега се прави ремонт и предстои отварянето на съвсем обновено Детско отделение.
- Имате отскоро защитена и втора специалност. Защо избрахте хранене и диететика?
- Трудовият ми стаж е вече почти 23 години и с напредването на възрастта и опита като че ли тайните за мене в педиатрията станаха по-малко. Искаше ми се да поема едно ново предизвикателство. И като дирих какви специалности биха могли да ми помагат и да допълват първата ми специалност, избрах храненето и диететиката. Както вече казах, педиатрията в по-голямата си част е с профилактична насоченост и много голяма част в отглеждането на децата заема правилното хранене и наблюдението върху физическото и психо-моторното развитие на децата. Тогава видях как затлъстяването сред децата, неправилното хранене, залитанията на родителите по модни тенденции на хранене и начин на живот, е едни много голям проблем в обществото. Тогава се насочих към хранене и диететика. Разбира се, обикновено това е специалност с по-широк обхват и контингент както от деца, така и от възрастни и това си беше едно предизвикателство за мен. Даже мога да кажа, че за тази специалност се наложи да се чете доста повече отколкото за детските болести. Обикновено литературата беше все на английски. Нямаме хубави нови учебници. Последният учебник е издаден през 1988 година и правилата за здравословно хранене са поместени в Интернет. С диететика се занимават много фитнес инструктори, много самозвани диетолози, което е неприемливо и оттам идват доста неточности и грешки в съветите за хранене при нуждаещите се от диета. Това си е лекарска специалност.
- Като се обърнем към традициите ни, можем ли да кажем, че българинът се храни здравословно в сравнение с други нации? Като че ли традиционната българска кухня не е от най-здравословните.
- Погледната от страната на съвременните изследвания, в началото си българската кухня не е била нездравословна. Защото в основните храни на българина е бил преди всичко хлябът и то преди всичко пълнозърнест. Като зърно са се използвали ечемикът и просото, ръжта. Пшениченият бял хляб навлиза доста по-късно в кухнята на българите. Сред основните храни са били зеленчуците лук, чесън и картофи. Домати, краставици, моркови навлизат доста по-късно в храненето на българина. Традиционно за българската маса са киселото мляко и киселото зеле. Ферментиралите храни въобще са едни от най-полезните храни, които би могло да използва човечеството. Защото с тях се поглъщат така наречените сега популярни пробиотици и пребиотици – полезни бактерии и хранителни вещества, които служат за изхранване на тези полезни бактерии. В една аптека значителна част от асортимента на бактериите са пробиотиците и тяхното използване широко навлиза в терапията на пациентите. Едно от най-последните проучвания сочи, че всяко заболяване е следствие от дисбактериоза, включително затлъстяването, високото кръвно, захарният диабет, честите инфекции на носоглътката, проблемите със стомашно-чревния тракт, включително и ракът на дебелото черво. Т. е. всичко това се дължи на нарушаването на баланса между добрите и лошите бактерии в организма. Ще посоча един любопитен факт – количеството на полезните бактерии в един 70-килограмов човек са близо 2,5 кг.
- Да се насочим към проблемите на лекарското съсловие, които не са малко. Трудно ли се взема специалност днес? Кои са основните проблеми в специализацията на лекарите?
- Веднага щом завърших медицина, аз трябваше да се насоча за зачисляване към избраната от мен специалност. От 1994 година до 1997 година бяха така наречените нулеви години, в които нямаше специализация. Тогава никой от новозавършилите лекари не можеше да започне да специализира. Едва през 1997 година ние бяхме първия випуск, на който се наложи да положи изпит за зачисляване на специалност. Изпитите се полагаха в университет, бяха платени и трябваше да изкараш успех над 4,50 за дадена специалност. Специалността обаче трябваше да бъде тясно обвързана с мястото, на което работиш. Ако работиш в хирургично отделение, можеш да специализираш единствено хирургия. Трябваше да работиш като участъков педиатър или детски лекар в болница, за да можеш да специализираш Детски болести, което допълнително усложняваше самото вземане на специалност. Година и половина след като се зачислих усложниха системата и от 24 месеца така наречената „база“ - работа в болнично отделение, стана 30 месеца и база за специализация вече не можеше да бъде областна болница, а трябваше 30 месеца да работиш в университетска болница, което както се сещате за Габрово е много трудно. Трябва да се откъснеш 30 месеца от работното си място, да пътуваш, да оставиш семейството и децата си. Тогава аз работех като общопрактикуващ лекар и беше много трудно да оставя и пациентите си и да напусна града. Разбира се тогава специализацията беше изключително за сметка на специализиращия и нямаше дори това заплащане, което има в момента. И не на последно място стои и един проблем с действителното, истински напреднало обучение на младите кадри у нас. Единици са тези места и тези колеги, които с удоволствие и хъс предават знанията си на по-младите. Мисля, че е някакво висше ниво на духовно развитие ти да имаш желание да научиш някого на своите умения и знания. Като че ли много малко колеги все още достигат това духовно ниво, за да раздават това, което знаят и могат. Заклех се пред съвестта си, че ако някой някога иска нещо да научи от мен, аз ще дам всичко от себе си. За българина като че ли това поверие, че занаят се краде, а не се дава, е доста популярно и сега.
- Съсловието Ви застарява, младите лекари масово отиват в чужбина, където специализират и остават на работа. Вие искала ли сте да заминете за чужбина?
- В деня когато си взех моята диплома, на тържествената церемония през ноември 1994 година, в двора на университета случайно ме пресрещна един журналист и тогава ми зададе същия въпрос. Отговорът ми беше, че сигурно ще се занимавам с детски болести и че през ум не ми е минавало да напускам страната. Едва напоследък в моето съзнание се прокрадват едни такива мисли – защо да не поработя извън страната. Тази мисъл обаче е подтикната не от желанието за печелене на пари или за специализация, а просто ми се иска да надникна зад тази завеса, да видя организацията им на работа, отношенията им към хората. Защото сведенията, които получавам за други болници от моите пациенти са много противоречиви.
- Всъщност за повечето ваши колеги има такава възможност – да видят как работят колегите им в Белгия, тъй като болницата поддържа контакти с голяма модерна клиника в Аалст и габровски лекари ходят там да специализират. За детски лекар едва ли е възможно, освен ако не владее тамошния език, който не се учи в нашите училища.
- Трудно е лекар да специализира в държава, която не е англоговоряща, защото няма как педиатърът да разговаря с пациентите. Но аз мисля, че едно от най-ценните неща на габровската болница е именно контактът с OLV клиниката в Аалст. Там специализираха доста колеги, включително и моят съпруг – д-р Минко Михов, хирург с две специалности. Стилът на работа, някои новости в медицината, бяха пренесени от болницата в Аалст в нашата и мисля, че едно от най-ценните неща, които аз видях при посещението им в Габрово, е желанието на тамошните лекари да се раздават като учители, да предават опита си и уменията си на колегите съвсем на доброволни начала. Имам доста контакти с тези лекари когато идват тук и винаги ме е удивлявало с какво голямо желание и отговорност те подхождат към този доброволчески акт да ни учат. Мисля, че имаме какво да научим от тях и в тази насока.
- Едно от най-трудните и най-важни неща в лекарската практика е поставянето на точна диагноза. Трудно ли се поставя диагноза при децата, които не винаги могат да разкажат за проблемите си?
- Диагностиката е най-голямото предизвикателство, тръпката в медицината. Гоненето на точната диагноза е нещото, което те кара да се чувстваш полезен и ти премахва умората като с магическа пръчка когато виждаш, че си на успешния финал. Най-доброто е когато виждаш как детето от болно допреди няколко часа започва да играе, да тича, да се усмихва. Вярно, трудно е за педиатъра, защото оплакванията на пациента не винаги са точни. Родителите винаги си мислят, че тяхното дете е практически здраво и допълнително пречупват симптомите през техните желания и интелигентност. Затова педиатърът трябва не само да знае и да може, а да има и сетива, които са изключително изострени, интуиция. Изключително важно в един диагностичен процес е способността на лекаря да интерпретира, да може от всичките му знания да изскочат на повърхността точно тези, които са му необходими и той да пречупи оплакванията на пациента през своите знания и накрая да стигне до диагнозата и да започне да лекува правилно. Това е интуиция, магьосничество, ако щете.
- Кога всъщност сте удовлетворена от работата си? Може би когато поставяте точната диагноза и виждате подобрението в пациента?
- Най-удовлетворена съм се чувствала, когато в кабинета ми влезе усмихнат пациент – дете, което ми казва „Виж какво имам!“ и ми показва лекарски комплект, купен като играчка от родителите му и каже: „Аз искам да стана като теб“. Тогава винаги съм се чувствала най-доволна. Защото точно в този момент най-добре проличава доверието на детето в тебе. Децата едва ли не те приемат като част от семейството и ти се превръщат за тях в един близък човек.
- Може да се каже, че у нас лекарите работят и лекуват хора въпреки неразбориите в системата на здравеопазването. Постоянно говорим за реформи и все нещо не се случва докрай. Освен лекар с две специалности Вие сте и общественик – председател сте на Регионалната лекарска колегия в Габрово, участвате в процесите на планиране, на създаване на националните рамкови договори между лекарите и Здравната каса. Ако сте министър на здравеопазването, откъде бихте започнала?
- През последните години като че ли всяко нещо, което се прави като реформа, сякаш иска да смачка цялото лекарско съсловие, да принизи, знанията и уменията му, да му попречи да работи така както трябва. Реформите, които министър Москов въведе, в по-голямата си част в последствие бяха отменени от съда. Всъщност за мене в здравеопазването се получи една нулева година. Всичко въведено в началото на мандата му в последствие беше отхвърлено. Има нещо неприемливо и гнило във факта, че има малко лекари, а много болници. Кой работи в тези болници? Как те се обезпечават с кадри? Дали всички, които се водят на работа в определена болница, действително работят там? Защо се налага един лекар да работи на повече от едно място? Така неминуемо с годините се натрупва умора. Лекарите често стават пациенти с Бърнаут синдром, с алкохолизъм, с наркомания дори. Трябва да има някакъв коригиращ механизъм, който да разрешава на един лекар да работи само на две места. Примерно в болница и в доболничната помощ в кабинет, а не в повече болници и кабинети. Защото, за да се организира едно болнично отделение, си има точно определени медицински стандарти и ако се съберат бройките на болниците, умножат се по броя на отделенията по броя на работещите лекари, цифрата на реално работещите лекари в активна възраст ще бъде многократно надвишена от тези, които се водят на работа в действителност. Откриват се отделения и болници не с реални хора в тях, а с техни дипломи. Това са хора, които отдавна са спрели да работят и това е един много неприятен момент. Разбира се има и друго – ако един лекар бъде системно натискан, унижаван, налагани са му стандарти на работа, с които той влиза в конфликт със знанията си и дори със съвестта си, ще има определена защитна реакция. Другият проблем е заплащането. Когато то е много по-ниско, а той трябва да се грижи за семейството с

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото
  1. Още от Анфас

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Препоръчано от редактора

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня