Андрей Яръмов: Нашият град постепенно опустява

    Андрей Яръмов е роден на 19 март 1943 година в Габрово. Завършва основно училище „Пенчо Ралчев“ в Лъката, Първа прогимназия „Радион Умников“ и ТМЕТ „Д-р Никола Василиади“, специалност „Студена обработка“.
    Работил е в ЗЧП „Импулс“ и в Държавния машиностроителен завод – Габрово. 
    През 1991 година Яръмов  подхваща частен бизнес, свързан с дребна и по-едра железария.
    С Андрей Яръмов е разговорът ни за нещата от живота, за бизнеса, за приятелството, за семейството.  

- Г-н Яръмов, разкажете за своя живот, за началото на своя бизнес?

- На Тлъчниците семейството ни имаше 26 дка нива с много плодни дръвчета, за които дядо ни се грижеше. Тогава имахме и 120 овце. Той заедно с чичо ми се занимаваше със селското стопанство.

Имали сме и железарски магазин при създаването на който, дядо ми, чичо ми и баща ми са подписали договор, според който дядо ми притежава 50 процента, а другите 50 се разпределят по-равно между баща ми и чичо ми.

По онова време по пътя към Градище имаше железарска фабрика и всичката стока от нея е преминавала през дядовия железарски магазин. Продавали сме и дървен материал – навремето нашето търговско дружество беше към Варненската камара. Именно от Варна сме получавали дървения материал, който пристигаше тук с влаковите композиции. Помня – пристига влакът и още не спрял на гарата, хората вече се бяха наредили да си купят дърва. Буквално ги вземаха направо от влака.

С железарията започнах да се занимавам през 1991 г., макар да мислех да отварям кръчма. Но когато обмислях как да постъпя, си казах: „Дядо ми от кръчма преминава на железария – значи трябва да продължа неговия път.

А по онова време само във Функата (Лъката) е имало 17 кръчми и за всяка от тях си е имало хора. А сега нашият град постепенно опустява.

При дядо ми първоначално отсядали хората от „парчовските републики“. До кръчмата имаше една дълга греда, на която връзваха конете и магаретата, с които са дошли до града, докато стопаните им бяха на раздумка в заведението. Имаше и два мангала, около които хората сядаха да се стоплят, докато пият по една-две ракии за приключване на деня. Мезето си вадеха от поясите.

Та, през 1991 г. ми освободиха магазина, който беше одържавен по закона за едрата градска собственост. А ние с още едно семейство живеехме на втория етаж, където нямаше и по половин стая на човек. Но минаха тези години и 1991 година отидох при кмета Георги Георгиев с молба да ми освободят магазина, в който тогава се продаваха плодове и зеленчуци, за да започна свой бизнес. От „Плод и зеленчук“ освободиха магазина, но девет месеца плащах наем, докато възстановиха собствеността ни.

Непосредствено след срещата с Георги Георгиев се видяхме с моя приятел Васил Андреев и от дума на дума заговорихме за бизнес. Междувременно деверът ми се свърза с мен и сподели, че са заделили стока за 300 хиляди лева. „Имаме възможност да я вземем за три месеца – ми обясни той. – И която не успеем да продадем, можем да я върнем“. Аз се съгласих. Докарахме стоката в магазина. Направихме му ремонт и през 1991 г., когато беше голямото наводнение, точно пред дома реката беше изхвърлила един голям куб – метър на метър, и аз го прибрах. Този куб сложихме най-напред като маса по средата на магазина, докато купим нова.

И започнахме да купуваме стока – отвсякъде. Васката имаше един бус, аз обикалях наоколо в търговията, в Търговска база, изкупувах по-евтини железарски стоки. И полека-лека работата потръгна добре и то защото бяхме едни от първите в Габрово. Наех и един работник, с когото сме работили заедно в „Текстилмаш“ – където, впрочем, три години ми пазеха мястото. Мислеха, че ще се върна, но аз бях много упорит – сутрин ставах в 6 часа, от 7 бях в магазина, а вечер работех до късно. И непрекъснато имаше клиенти, постоянно минаваха хора и се отбиваха да видят какво продаваме. А и все някой ме търсеше по телефона – де за ремонт или за нещо друго.

Работата с всеки изминал ден се увеличаваше и извиках мой колега от „Текстилмаш“ – Димитър Сеизов, да работи при мен. Той обеща след 15 дни да започне и 20 години работи при мен. Беше изключителен човек. До 85-годишна възраст работи при мен. Беше най-възрастният продавач в Габрово.

- Трудно ли намирахте хора, с които да работите?

- Не. Имах много познати и винаги намирах с кого да работя. А и знаех кои са добри работници и кои не.

Междувременно моят син Цоньо Яръмов завърши ВИФ – беше републикански шампион по тенис на маса, беше и национален състезател. В този момент той играеше в Македония, но аз го извиках да се върне в Габрово, за да ми помага. Върна се, започна работа и стана по-добър от мен. А сега вече аз само му помагам, а той е основната движеща сила. Неговата съпруга също работи при нас, заедно с дъщеря ми Нора. Тя завърши икономика и работи 15 години в банка, но я извиках да се присъедини към семейния бизнес. И сега те добре движат работата, заедно с още едно момче – Иван, което бях приел на работа.

Пътувах до Стражица с буса да вземам стока – радиатори, за които винаги имаше клиенти. Не само габровски граждани, но от тях купуваха и за училищата, за обществени институции. Постепенно започнах да зареждам и с резервни части за радиаторите, за парно отопление. Успоредно с това продавахме и печките на „Прити“ – Горна Оряховица. Не съм се спирал, непрекъснато обикалях да снабдявам със стока. Работехме много добре.

По-късно открихме склад „на едро“. Той беше разположен до Пожарната и беше за изолации, за бои, за окачени тавани, за цимент, за чакъл, за пясък. Там работеше Снежана, а нейният син скоро създаде семейство. Имаме и един работник – Ивайло, от Лесичарка. Той е изключителен. Освен, че е добър в професията си, помага и на хората – прави ремонти, когато някой се нуждае. Винаги откликва, когато някой му се обади, че има нужда да се свърши някоя работа.

- Някога правили ли сте равносметка на колко човека сте осигурил работа, откакто сте създали фирмата си?

- При мен са работили от 13 до 15 човека, които сме осигурявали. Понякога съм предлагал на сина ми да съкратим един-двама души, тъй като много средства са нужни. А той ме пита: „Кого да освободя? Къде ще отидат да работят? Нали и те семейства хранят?“. Нито един човек не сме съкратили освен някои, които хванахме да крадат от магазина. Бяхме поставили камера и така ги уличихме. Първи, втори, трети път – взема парите, слага ги в едната си ръка, а с другата уж ги връща. И след това слага ръката си в джоба. Извиках този човек и му казах, че трябва да напусне. Той отговори, че знае защо и си тръгна без повече да каже и дума. Имахме и още един работник, който по същия начин действаше.

- Някога укорявали ли сте се, че сте поели по трудния път на частния бизнес?

- Не съм се укорявал, защото баща ми, дядо ми, чичо ми – всички те са работили в своите фирми. У дома през 1933 г. е била борсата. В голямата книга за Габрово пише за нашата фирма. В нея е посочен „Хана на Яръма“. По онова време в Лъката са били няколко хана. А ние освен кръчма и железария имахме и хан с няколко стаи за хората, които не могат да си свършат работата, за която са дошли в града, за ден и отсядаха в него. Тогава е било много евтино. Баба ми е готвела в кухнята за хората, които са отсядали при нас.

- Колко деца сте били?

- Аз и сестра ми. Майка ми е завършила „Мария Луиза“ в София, бродерия, и след това среща баща ми, харесали се и създават семейство. След 1991 г. магазинът тръгна много добре. Зареждахме електроди, канелки, лизгари и други стоки. При нас идваха да пазаруват дори от Македония, Сърбия, Косово. Тамошните търговци ни научиха и почти през 2 седмици бяха при нас да купуват в големи количества. Най-много търсеха електроди, които вземах от Стара Загора – там бяха най-евтини. Всичко вървеше много добре.

Тогава купихме и магазина за парно отопление, а по-късно и склада. По онова време те бяха евтини – може би хората гледаха да се отърват от тях и предпочитаха да ги продават.

- Кой период от живота Ви беше най-тежък?

- Сега е най-тежко, защото всички цени се вдигнаха поголовно от производителите – както повишиха и цените на хранителните стоки. Продуктите, произведени от българската индустрия, станаха много скъпи. Всички предприятия повишиха цените, за да могат да изплащат заплати на работниците си. Това дава отражение и върху нашите цени. В днешно време печалбата буквално се губи.

Да, и през 1997 г. беше тежко, когато повишиха цените на всичко 6 пъти. Тогава смениха и парите, и за бизнеса бяха много трудни времена. Късметът ни беше, че обменихме навреме парите си.

- Ако трябва да започнете своя бизнес в днешно време и да сте млад, бихте ли го направили при днешните условия?

- Не бих. Защото нямаше да имам основа. Сега всичко е много скъпо и нямаше да имам средства, за да положа начало на свой бизнес.

- А тогава дори без достатъчно средства рискувахте и стартирахте?

- Наистина започнах буквално без средства. Имах само 1500 лева. Колегата имаше и той толкова. Събрахме тези пари и с тях пазарувахме за магазина. Което продадяхме, веднага с получените пари купувахме нова стока. Имаше много евтини стоки и ние успявахме да зареждаме магазина. Тогава ние буквално изкупихме от Търговията гвоздеите, кофите, лизгарите, за да можем да започнем. За да сме първи.

По-късно се разделихме с Васил, който откри нова фирма с дъщеря си. Всичко вървеше много добре до 1997 г. След това, ако нямахме по някой заделен лев, за да купим отново стока, надали щяхме да успеем да продължим.

- Излиза, че най-трудният период за Вас е бил именно през 1997 г. А след това?

- След 1997 г. чак сега.

- Според Вас правителствата ни ли не са загрижени за развитието на родния бизнес? Чия е вината за тези скокове в цените?

- Според мен вина за това носи правителството. Нима може толкова рязко да бъдат повишени всички цени в страната. Това означава, че те подкрепят хората, които правят далаверите. Казвам това направо, тъй като обстоятелствата го доказват.

- Някога укорявали ли сте се, че сте се впуснали в частния бизнес?

- Не съм се укорявал, защото през цялото време съм се грижил за земеделието на баща ми. Имахме голяма овощна градина и голямо сушило с 24 леси. Още като мъничък баща ми винаги ме вземаше със себе си и през нощта ме събуждаше, докато той сменя лесите на сушилото. Аз събирах сливите, баща ми косеше, аз обръщах сеното и след това го събирах. По време на оранта орях. Помагах за всичко.

Имахме 17 дка и на Трендафила. Там сеехме жито и 3 дка царевица. Баща ми имаше кобила – Милка, и с каруцата караше жетварките на нивата. А аз им носех вода със стомните от герана на Трендафила. По няколко пъти на ден се връщах до герана, за да има вода за пиене за жетварките. Събирах ръкойките, а баща ми връзваше житните снопи. Харманите ни бяха на Тлъчниците и там ставаше вършитбата на снопите. Имахме и редосеялка.

Останахме без нищо, когато всичко премина към ДЗС Донино. По-късно раздадоха местата на свои хора. Върнаха и на нас. Но от 760 сливови дръвчета бяха останали едва 20 – 30. Всичко беше изсечено, а и всеки беше оградил своето парцелче. След като ни върнаха земята на Донино, аз я оградих.

Прадядо Тотю от майчиния ми род Калиманови е отглеждал овце и кози от 2000 до 4000 глави рогат добитък. Той е имал имение в Павликенския и Дряновския край. Разказвали са ми, че двама от Калимановия род – Калиман І и Калиман ІІ, са били банкери на цар Иван-Асен.

Моят прадядо Тотю Калимана е бил ятак на Левски. Матей Преображенски е пазарувал за Дряновския и Преображенския манастир и оттам са се познавали и са се познавали с Левски.

Другите ятаци на Левски са поп Мартин от Скалско, Марин Стоев от Иглика. Прадядо Тотю Калимана е от Колишовци и е отговарял за Лесичарка и Костенковци.

Преди това е бил ятак и на Вълчан Войвода. А за Вълчан Войвода се знае, че е бил най-богатият в българските земи. Той заедно със своята чета е преминавал покрай дома на прадядо Тотю Калимана.

Той е имал 15 деца от два брака, от които три – природени. Всички деца са помагали в семейното стопанство, в което е имало не само овце и кози, а и едър рогат добитък, включително и коне. Баща ми ставаше за работа сутрин в 5 и се връщаше вечерта в 9 часа.

В Лъката имахме пещ и баба ми месеше хлябовете, разнемаше ги в 7-те тави, да има по един хляб на ден. Големи хлябове бяха и много вкусни. Ние си произвеждахме и брашното от нашето жито. Отглеждахме и царевица. Майка ми правеше папуренца и качамак – единият със захар и краве масло, а другият със сирене и масло. И хората бяха доволни и предоволни.

- Като разказвате на внуците си Вашия живот, те как реагират?

- Едната внучка не се интересува много, но другата помни всичко, което разказвам. Тя знаеше за дядо Тотю и като отишла в училище от своя страна разказала за него.

- Когато Ви стане тъжно, спомняте ли си за своите приятелства в отминалите дни?

- Бяхме приятели няколко семейства и всяка седмица се събирахме на Узана, беряхме ягоди, див чесън за агнешкото. Много хубави години сме имали.

- Разглезено ли е днешното младо поколение според Вас?

- Разглезени са и накъдето ги дръпнат, натам тръгват – нямат свое собствено мнение.

- Това ли е най-драматично за нацията ни?

- Според мен все се търси лекото. Много млади хора заминаха на Запад, тук не могат да се изхранят. Трябваше ли да се вдигнат максималните пенсии до 3 400 лева? Да бяха 2000 лева е по-приемливо, но такава драстична разлика в пенсиите просто е недопустима.

- Днешният българин държи ли неговите деца и внуци да познават историята на своята фамилия?

- Не всички са така. Има някои хора, които разказват историята на своите родове на внуците си, а други считат, че да се познава родовата памет е загуба на време. Но не е така. Ние например имаме един братовчед, който живее в София и миналата година ни дойде на гости след 40 години от последното си връщане в родния град. Когато се разприказвахме за нашия род, той възкликна: „Голяма работа е бил нашият род, ей! Аз не знаех всички тези неща.“ А родовата памет е нещо много важно, тя влива сили в тежки моменти, а в други – създава настроение.

Така е наистина. Наскоро получих мил поздрав от една от моите братовчедки, която живее в София. Просълзих се като прочетох, че самият аз съм останал единствен. А нашият род е голям.

- Има ли нещо във Вашия живот, за което да съжалявате, че не сте успял да направите?

- Нямам. Що-годе съм доволен от живота си. Имах и имам много добри приятели до себе си Йордан Ташков, Стефан Гоев, Иван Шумков, Васката – с тях се събираме постоянно и поддържаме приятелството си. (Ташков и Шумков са покойници). Жените ни също са приятелки. И се чудя на някои хора как живеят без приятели.

Самият аз през целия си живот съм бил в напрежение и винаги съм в движение. Обичам да се разхождам. И сега ходя от къщи до Шивара винаги пеша. Там има един магазин за месо, чиято стока е от Хасково – оттам вземам главно ребра, телешка кайма, шункова наденица. Та, днес моята съпруга готви от телешката кайма и навитите макарони с доматен сос и други подправки печена гозбичка.

- Оттук насетне какво предстои пред Вас?

- Да се радвам на живота, колкото мога и докъдето мога.