Анани Явашев: „В Габрово имахме най-хубавото детство”

Препоръчана!
<p><em>Анани Явашев е роден на 18 октомври 1932 г. в
Анани Явашев

Анани Явашев е роден на 18 октомври 1932 г. в Габрово. Той е първото дете на инж. Владимир Явашев, чийто баща е акад. Анани Явашев от Разград, открил руините на древния римски град Абритус. Майка му – Цвета Димитрова, е родена в Солун и е дъщеря на македонски търговец, а леля му Дора е съпруга на политика Иван Багрянов. Известният актьор Анани Явашев е брат на световно признатия авангардист Христо Явашев-Кристо и на инж. Стефан Явашев. Анани Явашев завършва средното си образование във Френски лицей в Пловдив, след което завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Актьорската си кариера започва в Габрово, играе в Младежкия театър и други български театри, участвал е в повече от 40 български филми, между които „А бяхме млади“, „Бъди щастлива, Ани“, „Карамбол“, „Игрек 17“ и др.

СТЕФКА БУРМОВА

- Г-н Явашев, докъде стигна сагата с възстановяване собствеността върху бащиния Ви имот в Габрово?
- Какво да говоря за Фабриката. Тя не само беше национализирана един път. След това ни я върнаха, имахме си договор с Общината и не взехме кой знае колко голям наем, между другото. Експроприираха я за втори път, въпреки че не живеем в комунизма. Просто не ми се говори за това, нямам желание, не ми е приятно. Сега се съдим в Страсбург. Но смешното в случая е, че училището е със затихващи функции и въпреки всичко не искат да ни върнат нашия имот.
- Какво си спомняте от родния си град Габрово?
- В Габрово имахме най-хубавото детство, което може да има някое дете. Защото в края на 30-те и началото на 40-те години, до края на войната майка ми имаше една приятелка от Качулите – леля Пена, и всяко лято ни изпращаха там. Дори Христо, преди да избяга, за последен път беше в това село. То е над Гачевци и дотам няма път. Качулите е наистина нещо невероятно и точно с това селце започвам моя документален филм за мен и за Христо. Там тичахме на воля по поляните, криехме се в гората. Там срещнах и партизанин, летяща крепост мина пред очите ми и падна някъде в дола - така виждахме самолетите в небето. Баща ми ми донесе от Германия страхотна парна машина. Тези спомени толкова дълбоко са останали в мен, че са незалечими. Но Габрово? Габрово остави много страх в мен като юноша.
- Страх от какво?
- Този страх, който не може да се опише и да се разкаже. Помня много точно 9 септември. Ние бяхме във фабриката и аз стрелях със сигналния си пистолет да разгоня кучетата. След това слугинята ни издала. А аз имах и пушка флоберка, и пистолет, който ми беше подарък от баща ми. В последните дни на войната той беше мобилизиран и го изпратиха преводач в Русе на отстъпваща германска артилерийска част. Полковникът беше Ромел, но не този от Африка, а от Източния фронт. Полковник Ромел разбирал, че губят войната, но въпреки това насочва оръдията да стрелят към Гюргево. Баща ми го убеждава, че няма смисъл от повече жертви и се решава да няма артилерийска стрелба. Тогава в знак на разбирателство Ромел подава своя кортик с пистолет на баща ми. Така че ние знаехме какво е войната. Непрекъснато слушахме за нея, за това, което става по фронтовете. Та, това са събития, които не може да не те вълнуват, да ги помниш и да се сещаш за тях. Но ми взеха и този пистолет.
Страхът дойде след това. От първичната груба сила, която след това нахълта. Безпардонното отношение, безапелационното насилие. Претърсванията. Арестуваха баща ми. Няколко дни никой не знаеше къде е той. И изведнъж получихме вест. Баща ми поискал да минем с брат ми Христо да ни види. А той в мазето на затвора. Ние го знаем, че е там, но ни е страх. Стъпвах като в паници, умирайки от ужас да не би някой да ни вкара в тъмното мазе, стискам ръката на Христо и пресичаме диагонално улицата да ни види той. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх да не стане още нещо.
Оттогава този страх вървеше през цялото време с мен. Дали ще ме приемат в Академията? Какъв артист ще ставам, като никога нищо не знам? Стеснителен съм. Провинциално момче. Това е най-страшното.
Но трудните години на 40-те, когато баща ми беше в затвора - и оттогава Габрово много, много не го долюбвам – бях в Колежа в Пловдив. Като се върнах оттам, баща ми беше в затвора. След това той започна работа в Пловдив. Но всичко беше толкова стресиращо. Докато баща ми беше в затвора, ние нямахме пари, майка ми разпродаваше мебели и друга покъщнина, за да издържа семейството. Все пак завърших последния срок там и дойде време да уча нещо след гимназията, иначе щяха да ме вземат в трудовите войски за три години. Никъде не можех да подам документи за следване, защото трябваше да имам писмо за произход. Не можех да го взема. Майка ми е била бежанка, баба ми – набедена за „Солунска атентаторка“, идват тук през 1913 година. Дядо ми е бил много голям търговец в Солун, с огромна къща, в която те са приютили българската духова музика. Залавят дядо ми, понеже мислят, че той е атентаторът, изпращат го на един от гръцките острови. Баба ми остава сама с три деца. Вуйчо ми е бил на три месеца, когато турските войски нападат къщата и започват да стрелят, за да се предадат българите. Отвътре българите също започват да стрелят, да се бият, баба ми заляга върху юрганите, завила с тях децата, за да не ранят децата. Турците докарват оръдия, българите се предават, майка ми успяла да се измъкне само с една шевна машина. И с децата, разбира се. Преоблечена като туркиня, взема кораб, който закарва бежанците в Дедеагач и оттам – в София. В София се свързва с роднини – професорите, които са с македонски корени - Перков, Григоров, Станишев, помагат на баба ми. Дори в книгата на Невена Стефанова има за нашата Ана и за вуйчо ми, които живеят на площад „Света Неделя“, свързват се с комунистите. По-късно майка ми става секретарка в Художествената академия, много близки приятелки са със скулпторката Мара Георгиева, с Веска Емануилова, с Иван Лазаров. Той й подарява дървена глава, която занесохме на Христо. От това време майка ми е имала много приятели, които след време кани в Габрово – Йордан Гешев, Никола Вълчев, Елена Грънчарова, която е правила много портрети на буржоазните фамилии в града. Това е ставало в края на 1939 г.
- През коя година майка Ви идва в Габрово?
- През 1930 г., заедно със своя приятелка. По това време баща ми работи като инженер в „Принц Кирил“. Бил е много способен специалист. И известен в града ерген. Тогава в Габрово е имало още един инженер – във водноелектрическия синдикат „Грамадата“. При това си гостуване в Габрово майка ми се запознава с баща ми и двамата създават семейство. Раждаме се тримата братя един след друг – през 1932, 1935 и 1938 г. Помня раждането на Стефан.
- Майка Ви продължи ли да поддържа контактите си с хората на изкуството?
- Разбира се, те непрекъснато идваха у нас на гости.
- Артистичната атмосфера вероятно е повлияла на възпитанието Ви?
- Разбира се! Приятелите на майка ни ни подаряваха свои произведения. За жалост, при непрекъснатите пренасяния в смутните времена загубихме много части и фигури - бяха грамадни – от Мара Георгиева и Васка Емануилова. Спомням си като идваха Ячо Кабаивански, Андрей Николов, те часове наред си говореха с баща ми. Ячо Кабаивански пишеше книги под псевдонима Марко Поло. И Райна Кацарова, която събираше народни песни, идваше у нас.
Та, когато аз трябваше да уча, Жени Дюстабанова, която беше началник в Комитета за изкуство и култура, каза на майка ми: „Цвето, нищо друго не можем да направим, освен Анани да стане артист, музикант или художник. Той трябва да влезе в една от академиите“. И решиха да ме правят артист, тъй като майка ми беше приятелка с Олга Кирчева. Тя се зае да ме учи как да рецитирам стихове. Дори Христо скоро ми припомни, че той като правеше у дома театър и на гости идваха директорът на театъра Мишо Георгиев, Хрисан Цанков и други артисти да гледат негова постановка аз съм избягал през прозореца, защото не съм искал да играя.
- Бившият директор на габровския театър, актьорът Добри Добрев е разказвал за тези Ваши постановки.
- Тогава ние живеехме в тяхната къща. И така, подготвяха ме да ставам артист. А аз се срамувах и никак не ми беше приятно. Ама какво да правя, трябваше да преодолявам това чувство. На изпитите преминах всички кръгове, обаче имаше провал. Разбрали каква е работата и не ме приеха. Тогава Жени заяви, че отрано трябва да се стягаме за следващата година и да не допуснем още един провал. Отидох на работа в „Марица“ в Пловдив – вече бяхме избягали от Габрово.
- Хареса ли Ви Пловдив?
- Обичам го. Там учих в колеж, бях свикнал с града. А и баща ми го бяха извикали на работа в „Марица“, директорът на фабриката много го ценеше като специалист. Благодарение на това ние се отървахме от злокобното Габрово.
- Как преодоляхте психическата бариера? Вероятно сте вложили много енергия, за да се освободите от всички свои страхове.
- Дълго не можех да се освободя. Момчетата идваха в Академията със самочувствие, че имат отношение, че познават всичко. Софийски тарикати. А аз съм един загубен провинциален глупендер, който се мъчи. Сприятелих се с моя приятел Иван Андонов от Пловдив. Приятел оттогава и до днес. Опората между него и мен беше тласкащата напред сила. И доверието на моя преподавател, който току-що беше завършил в Съветския съюз, ми възвърнаха самочувствието.
- Чувствал ли сте се следен човек?
- Преди време излезе на Веско Бранев книгата „Следеният човек“. Веско Бранев живее от десетина години в Канада и искаше да напише книга по своето досие, което той успял да си вземе. Обажда ми се и ми казва, че в него имало страници и за мен. „Да ти ги пратя ли“ - попита, а след това дали имам нещо против да ги цитира в своята книга. „Нямам нищо против“ – отговорих. Оказаха се такива смешки, такива дребнички нещица, че го е срам човек от нечията изхабена енергия, докладвала по мой адрес. Ужасно е да си следен! А съм се страхувал наистина. Но никога, ама никога никой не се е опитвал да говори с мен, нещо да ми намекне за брат ми.
- С какво си го обяснявате?
- Не мога да си го обясня. Даже благодарение на жена ми съм правил нещо рисковано, заради което ме беше много страх. Моето семейство никога не го пускаха да пътува на Запад. Никога! Какви ли не опити сме правили, но не, не и не. Единствено сме пътували с театъра и то случайно. И един ден Стоянка Мутафова, която имала някъде някакъв познат, ми казва: „Абе, аз ще те уредя да заминеш на всяка цена“. Успя. Получихме паспорти за Франция. Аз съм и франкофон, учил съм във френски колеж.
Отидохме в Париж, срещнахме се с брат ми за пръв път след 27 години. Много трогателна и смешна среща беше, въртяхме се като във филм на Чарли Чаплин около една въртяща се врата – той влиза, аз излизам. Не можем да се срещнем от притеснение и вълнение. В един момент той споменава между другото: „Вие защо не дойдете в Америка?“. На жена ми само това й трябваше. Христо уреди визите за Америка и тръгнахме. Риск, откъдето и да го погледнеш – от България нямаме разрешение за това. Пристигнахме там, стояхме два месеца и се върнахме. Много се притеснявах какво ще стане. Но като се върнахме, никой нищо не продума. Та това си беше абсолютна авантюра! И то благодарение на жена ми. Но тя винаги и за всичко е била двигателят в нашето семейство.
- Актьорската игра научава ли се?
- Ако нямаш пламъка вътре в себе си – не, не става. Ако го имаш, той се отваря. От друга страна да си артист, трябва да имаш аура, с която да впечатляваш, да те запомнят, да грейнеш. Така стана с първата ми роля в „Рюи Блас“ по Виктор Юго, която беше и моята дипломна работа, буквално на следващия ден вече бях известен. В тази пиеса на Юго играхме с Виолета Минкова, Таня Вучкова, Наско Абаджиев и Асен Тодоров, известен критик, тогава беше драматург, постановката беше на Любчо Шарланджиев. Направихме изключително представление, което много се харесваше. Обиколихме с него България и навсякъде оставаха доволни от спектакъла. Моят любим артист навремето, моят идол Иван Димов ме гледа в Елена и след това имах възможност цяла сутрин да разговарям с него. Шаро беше комунист, имаше приятели в министерството и къде, къде – предложиха му място в Габрово. Аз не знаех това и си спомням, когато колегите с възторг заявиха: „Заминаваме за Габрово!“, как реагирах. „В Габрово ли? - в никакъв случай – бях категоричен аз. - Ще отида навсякъде другаде, но в Габрово не искам да се връщам за нищо на света. Моля ти се, не искам. Никой не е пророк в собствения си град. Разбери, ще ме смачкат.“ Но отидох в Габрово. Първото ми участие в Габровския театър беше в „Херцогинята от Падуа“ от Шекспир. Имах две щастливи години в Габровския театър – от 1956 до 1958 година.
След това извикаха Шаро да снима филм, извикаха и мене за моя пръв филм „Малката“. След това ме поканиха в Сатирата, в Младежкия театър и напуснах Габрово.
- Второто пребиваване в Габрово изтри ли страха от душата Ви?
- То беше успешно. Но чувството, че отиваш и се връщаш в един град, откъдето избягахме, заклеймени като престъпници, не напуска човека. Защото, разбирате ли, ние живеехме като чергари – аз съм роден в една къща, след това отиваме във втора, в трета, по квартири. И накрая, след като построиха Фабриката, решиха да направят и жилище до канцелариите. Там децата имахме отделна стая, голям хол. Въобще, къща!
- Като най-голямо дете вероятно за всички бели сте бил виновен Вие?
- О, да. Винаги бях виновен. Веднъж на Христо премазах пръста, той пък заби молив в ръката ми. Изключителни детски спомени имам. Като говорим за тях, помня първия ден на войната, например. Тогава живеехме под наем в началото на Боровото, в къща с двор до фабриката на Недкови, до моста на Синкевица. Един майстор беше дошъл у дома да поправя бравата и ми вика с угрижен глас: „Ей, момче, момче, да знаеш какво стана днеска! Хитлер обяви война на Сталин!“ - спомням си абсолютно точно настроението на този човек, атмосферата наоколо. Неизречената тревога. Войната е страшна работа.
- Имате и участия във филми за войната.
- Да, в много съм участвал. Харесваха ме като офицер, като адютант на царя, в малък епизод на „Черните ангели“. Но аз, след първата си роля във филма „Малката“, много бързо влязох в киното, бързо ме оцениха, харесаха, а това се случва много рядко.
- Почувствахте ли се окрилен тогава?
- Разбира се. Защото получаваш известност. Млад си, все още в известен смисъл глупав и нафукан. Дори един път режисьорът Никола Корабов ми вика: „Ти какво се разхождаш като барин по терена?“- той беше руски възпитаник. Но обичах да играя в киното. Имал съм големи разправии, скандали дори с директорите. В един филм играех боксьор, тренирах два месеца от сутрин до вечер, биеха ме, тежко беше и попитах с половин уста за заплащането. „Ти какъв се мислиш, бе – ми отговориха. - Любчо Кабакчиев играе комунист под земята и не задава въпроси, а ти – някакво си боксьорче“.
- Кое е по-сладко за един актьор - снимачната площадка или театралната сцена?
- На сцената, разбира се. Защото там усещам контакта с публиката, която е най-върховният опиат. И трябва да владее цялата публика, да ги държи за гърлото, да са като един дъх. Длъжен си да го направиш. Имам два момента в своята кариера, които не са се случвали на никой и, не дай си Боже, единият да се случи на някой.
Първият беше при голямото земетресение във Вранча на 4 март 1977 г. Аз съм на сцената на Младежкия театър, в старата зала и играем „Чайка“, д-р Дорн съм, който се е върнал от Италия и разказва за живота си там, за тълпата и колко е приятно да се смесиш с нея. В това време става земетресението. Аз не разбирам какво се случва, отзад имаше някакви железа, които се раздрънкаха. Изведнъж публиката се вкопчва, сградата се залюшка наляво, надясно, наляво, надясно. Хората се уплашиха, скочиха, после утихнаха и изведнъж си седнаха по местата. Аз се бях изправил до портала на сцената и чувам директора, притичал междувременно, да ми шепне: „Продължавай, продължавай!“. Първите думи, които трябваше да произнеса в тази притихнала зала, бяха: „Страхът от смъртта е животински страх“. Настъпи невероятна тишина. Всички вдишваха и издишваха едновременно. А по-голям балсам за артиста няма.
Другият страх е този, който не пожелавам да се случи на никого. Играя в „Кухнята“ една пиеса на Арнолд Уескър, която беше на сцената само няколко месеца. Спряха я, тъй като писателят посрещна Солженицин в Англия. Накрая на пиесата, която е социална и с много хора – мъжете сме готвачи, а жените са сервитьорки – разрушавам кухнята, в израз на недоволство. Чупя чинии, истински. Над 200 чинии счупих с един истински сатър, който размахвам във всички посоки. По едно време протягам ръката си, правя малко нещо със забавен каданс, дръжката на сатъра се хлъзга в ръката ми, изпускам го и той литва над публиката, три педи над главите на хората. Истински сатър, който тежи над 2 килограма. Чакам всеки момент да се забие в главата на някого и буквално съм замръзнал от напрежение, докато падна и се заби встрани от зрителите. След това позната, почитателка на един от колегите, която била в салона, изтичала и прибрала сатъра, да не разберат останалите в залата, че той е истински. А аз след някакви си стотни от секундата се съвзех и продължих с ролята си.
- Кои са любимите Ви роли?
- Те са няколко. Една от най-любимите ми, която не успях да изиграя до края, която така и не излезе на бял свят, макар и дълго да репетирахме, беше в „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“ на Едуард Олби.
Много си обичах „Обърни се с гняв назад“ на Джон Осбърн и „Не събуждайте госпожата“ на Фридрих Дюренмат.
Много ми беше приятно да участвам в постановките на Вили Цанков.
- С кого Ви е било най-приятно да играете?
- Разбира се, че имам колеги, с които много обичах да съм на сцената. Много добре играехме с Виолета Минкова, след това с Гинка Станчева. С Венчето Коканова, която стана съпруга на моя много добър приятел Любо Шарланджиев, също се чувствах комфортно на сцената. Въобще, имал съм колеги, с които съм се чувствал сигурен, че ако нещо се случи, ще ме измъкнат от ситуацията. Имах колежка, която в един филм започнах да ухажвам, като че ли я виждам за пръв път, а тя ми вика: „Чакай, чакай, нали ти бях жена в еди коя си пиеса“. Ето, това са нещата от живота на актьора.
- Какво е бъдещето на киното, на театъра според Вас?
- Ще останат. Но в България театърът и киното са много зле в момента. Отчаян съм от тези момчета, които са тръгнали да правят филми в България. Не съм гледал последния филм, който дават сега - „Източни пиеси“, казват, че момчето го е направило много добре. Дано. Защото не умеят да разказват.
- Означава ли това, че не сте оптимист за българското кино и театър?
- Не съм оптимист, макар че за театъра има надежда. Притеснявам се от едно - че младите български артисти лошо говорят от сцената. Да използваш жаргон е едно, но непрекъснато да говориш почти неразбираемо, не го разбирам. Много съм отчаян в това отношение. Разбира се, не познавам издъно българския театър, но наистина съм отчаян. Страшното в България е, че се създаде една нова култура. Богатите хора си направиха телевизии, свои си развлечения и много малко хора ще намериш да се интересуват от живопис, театър или кино. Трудно се намират пари за тези изкуства. Няма ги спомоществователите за правене на изкуство.

 

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото
  1. Още от Анфас

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня