Янислав Янков на 80 години: „Бохемството е сложна история, свързана с химия и квантова физика“

Yanislav-Yankov
Янислав Янков
Янислав Янков (псевдоним на Йордан Янков Йорданов) е роден на 1 август 1941 г. в Дебелец, Великотърновско.

Завършва първия випуск на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ - специалност „Българска филология“ (1967). Работи като журналист в столичния и местен печат, драматург в Кърджалийския драматичен театър, редактор на алманаха за литература и изкуство „Зорница“ - Габрово. Един от основателите на вестник „Подкрепа" през 1990 г. и на Съюза на демократичните сили във Велико Търново. Първата му публикация на стихове е през 1964 година във вестник „Народна младеж“.

Автор е на стихотворения, драми и разкази, мемоарни текстове, текстове за песни. Негови стихове са превеждани на немски, английски, френски, полски, румънски, руски, грузински, осетински и други езици. Носител на Голямата награда „Пеньо Пенев“ (1984), Първа награда за поезия за морето във Варна (1993), както и редица други литературни награди.

През 1995 г. получава премия от издателство „Светове“ (Брюксел, Белгия) за цикъл стихове, отпечатани в колекционерска Антология на световната поезия. Поддържал е активни творчески контакти с Ласло Наги, Жак Превер, Имант Зиедонис, Ламар, Андрей Германов, Атанас Далчев, Мирон Иванов, Йордан Вълчев, Димитър Начев и други известни български поети и писатели.

Член на Съюза на българските писатели, също на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ - Велико Търново, на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ - Велико Търново. Издава книги с поезия: „Всичко, както всеки ден“ (с първата Голяма награда за дебютна стихосбирка „Южна пролет“ - Хасково, през 1973 г., и наградата на вестник „Пулс“ „Владимир Башев“ през 1973 г.), „Горчива кръв“ (1979), „Птица без очи“ (1993; 1997), „Аз съм Ной“ (1999; 2003), „Виновен свят“ (2002; 2007), „Влизане в Рим“ (2008; Награда на СБП за поезия през 2009 г.), „Антология“ (2011) и проза - „Смъртта в живота само съществува“ (2014), „Бясно дърво“ (2016) и „Обърната пирамида“ (2020).


- Г-н Янков, как ще отпразнувате осемдесетия си рожден ден?

- Празникът ще е празник за моите близки, за моите приятели, че съм успял да изтикам камъка на Сезиф до осемдесетото стъпало. Към приятели добавям всички скъпи за мен познати и непознати, които се вълнуват от моята рицарска борба с думите..

- Какво си спомняте от детството си?

- Детството е вълшебен извор на спомени – тъжни и весели. Но и тъжното, и веселото пораждат носталгия. Тъгувам за чистите и пълноводни реки. Тъгувам за поляните и горите, където вече не растат треви и цветя и с голям зор можеш да минеш през талазите от чуждоземни трънаци. Болно ми е за децата ограбени от „техническия прогрес” и фалшивата демокрация. Духовните убийства започнаха още в моето детство, имаше убийства на хора и на традиции. Убийците разчистваха пътя на злото, което не изпуща властта си и до днес. Но децата са си деца. Приказките са истински приказки. Там мама и татко са млади, почти на нашия акъл. И ние живеехме с техните тревоги и те с нашите. Децата в настоящето са лишени от много живинки изживяни в моето детство. Това ще намерят само в книгите. Лошото е, че малко от тях вече четат книги. Някой с име и без име продължава да прави клади за словото и тия клади горят и във виртуалния свят.

- Как прописахте стихове?

- Бях във второ отделение, сега втори клас. В моето отделение се подвизаваше едно момче, което беше глава по-високо от останалите. Няма да скрия как се казва. Важно е. Та, Владимир Теодосиев беше момче буйно и напористо, искаше да бъде първи във всичко. Оставям настрана учението. В класната стая имаше винаги кофа с вода и парцал, с който бършехме черната дъска. Него ден бях дежурен да командвам „клас стани”, да топя парцала в кофата и да бърша дъската. Но и Владо също искаше, искаше да се издокара пред „другарката”. Грабна кофата и я изля през прозореца. Навън имаше шадраван. Взех кофата и изтичах към шадравана. Пред шадравана се сдърпахме с Владо и той ме бутна в студената вода. Беше януари. Мокър се появих в стаята. Нашата класна, жена добра, но и строга, държеше на катедрата тънка показалка да ни показва думи на дъската и да шиба през ръцете непослушните. Нашиба ме „другарката”, не забрави и на Владо дланите, и го прати да ме заведе до вкъщи. У дома майка ми повика на помощ точилката, нашамарен ме окъпа в коритото, глътнах аспирин и бях затиснат с юрган за успокоение на душата. Тогава съчиних първото си стихотворение, сатира и отмъщение към моя съученик. Историята е дълга. За край ще спомена – след много много години Владо по наследство стана кръчмар в Арбанаси. Влязох в кръчмата да ударя едно и припомних на Владо тази история. Вместо да се разсърди, той се обърна към присъстващите – момчета, виждате ли, аз съм виновен този мъж да стане писател, черпя всички по едно. Владо преди време се спомина. Лека му пръст. Като дете му бях сърдит, но като човек, застанал зад тезгяха на словото, му бях благодарен. Още в ония години усетих, че поезията е оръжие. Опасно и за читателите, и за автора...

- От първата Ви стихосбирка „Всичко като всеки ден“, която е с награда „Южна пролет“ и „Владимир Башев“ е минало много време…Какви емоции Ви обземат като си спомняте за нея?

- Смятам втората си стихосбирка „Горчива кръв“ за първа. Така се случва и в музиката – Втора симфония да стане Първа. Ръкописът на първата беше още в издателството, когато представих нов ръкопис. Но инатливата редакция, ръководена от Владимир Голев, отсъди – нямаме време да му ходим по кефа. Книгата ми беше наградена, но лошия спомен спи заедно с мене. Наградите бяха похарчени още на място. На място чух под сурдинка да казват – не заслужава. И точно тия от сурдинката ме тупаха по рамото – браво, Яниславе. Интересните моменти съм описал в книгата си „Смъртта в живота само съществува...”.

- Думите не са ли като ренгенови лъчи. Ако се използват правилно, минават през всичко…? Съгласен ли сте?

- Има една приказка, има я в различни варианти – „дума дупка не прави, но семейства разваля.” Зависи как е използвана думата и къде е сложена. От главата на автора до главата на читателя. Облъчени с думи падат правителства, невинни отиват на ешафода. А в литературата... Колкото време минава, толкова написаното увеличава ренгеновата си сила. Съгласен съм.

- За какво съжалявате най-много? Струва ли си човек да съжалява за нещо?

- Съжалявам за обидите, които съзнателно и несъзнателно съм нанесал, за редове написани с гузна съвест за жълти стотинки, за много и много неща. И както се чувствам добре, в един миг нещо ме пробожда и свива сърцето. Минава време, хората са ми простили, но моето Аз не прощава. Всеки ден се обажда сирената от Втори юни.

- Вие сте един от писателите ни, който не крие позицията си за състоянието на България през последните години. Кое най-много Ви гневи?

- Простотията. И народът ни... Стигам до мисълта, че произхождаме от мидите. Всеки се е свил в черупката си. И това с така наречената „пандемия”. Не че не вярвам на лекарите, но да вкараш цял свят в преизподнята... Хванаха опашката на дявола и забравиха за другите болни, А има много по-страшни болести и болки. А някой зад океана и отсам океана потрива доволно ръце – тази сутрин още 10 милиарда. Интересно е, че всички правителства по света маршируват под ритъма на този барабан. Барабанът бие, а те под мустак си казват – я колко лесно било стадо от човеци с Пандемия да се управлява. И барабанът бие. И медиите включват усилватели и елки, и едното става на сто, стоте стават на милион. Месомелачката е в действие. По трибуните маймуни с маски крият маймунския си образ. Трета световна война без окопи, без един истрел. Писателите фантасти още преди век са предсказали това. Ние, съвремените, може да добавим само по някоя точка или запетайка.

- „Притури се планината, че затрупа цял народ…“ Спомняте ли си тези думи? Как ще се оправим след толкова политически земетръси и затрупвания? Има ли надежда?

- „Надеждата крепи човека.” Щом на този човек му трябва надежда като бастун, значи човекът е болен и трябва нещо да го крепи. На здравия не му трябва такава опора, трябва му здрав разум. Не да гледа от слога мотиката, а да хване пустата мотика и за лозе, и като оръжие. А бастуна... Виждат човек да се търкаля пребит и гладен в леглото, и го питат – абе, човече, кой толкова зле те нарита и те нашамари? Надеждата – стене човекът – Ожених се за нея невинната девица, трийсет години ме лъга в очите. Като й казах, взе полицейска палка и ми нацепи главата. Не я искам тази надежда. Дадох я на съд. Но съдът рече – ти, домашен насилник и убиец такъв, как тъй ще пъдиш надеждата, оженил си се за нея, ще си сърбаш попарата. Какво искаш, да гледаш небе без небето?...Има такава приказка, чух я в Дряново – „стоя стоя и пак спря”. Същото прави трийсет годин и Българския народ. Добре, че излязоха хора по площадите та се опитаха да го мръднат поне със сънтиметър. Народът се радва мръднал, че е мръднат, ръкопляска затрупан в тъмното и чака някой друг да отиде да гласува вместо него. Имаме народ за чудо и приказ.

- Какво не Ви харесва във времето, което живеем? Или по-скоро какво ви харесва?

- Като студент моя преподавател по психология Митьо Василев ми написа двойка на изпита и оттогава станахме големи приятели. Двойката беше поправена. Митьо Василев беше мъдър човек и ме накара да почитам психологията. С него се често посещавахме вместо черква кръчмата и в минута на гробно мълчание изпивахме по една гроздова. Тогава като от бездна чувах гласа на моя учител – Как ти вървят работите? Зле, казвах, зле. А на хората. На хората, да не река нещо лошо, вървят. Тъй да се чува, щом на хората работите вървят, това е добре. Радвай се на изключението. Ние сме изключение. – Какво харесвам? Много неща. Всеки ден се говори и се пише за тях. Не харесвам само хубавите жени, защото ми е минало времето да ги харесвам. И те не ме харесват. Как да ме харесат, когато в моите любовни времена, те още не са били родени. За това е виновен Айнщайн. Справка – теория на относителността.

- Кое е най-голямото Ви разочарование?

- Едно очарование. То хвърли акордеона ми по стълбите, изгори тетрадка със стихотворения на непознато за мене момиче, донесени от Андрей Германов, взе червен молив да задрасква мигове от общата ни съдба... А най, най... казвам го за народа си: „Той се кланя на хиляди вери / но безверен е винаги бил. „Ще бъде щестлив, ако не съм прав.

- Срещнахте ли щастието?

- Пустото му Щастие. Случва се да ми маха от някой пълен с хора перон, когато влакът ми вече е набрал скорост. Случва се да сумти с малките си нослета уморени след дълги игри. Обажда се закъсняло по телефона, че иска да ми изпрати току-що излязлата му книжка. Понякога излиза по улиците, по площадите... Не всеки ден е с мене. Моите ангели Тъгата и Носталгията ми хващат ръката и я водят към белия лист. Но често белият лист остава празен...

- Известен сте като бохем. Бохемството има ли своя философия и каква е тя?

- Ако за това явление се напише научен труд, трябва да е поне в сто тома. Бохемството, въпреки че е наречено на Бохемия, води началото си от пирамидите. Някои си мислят че бохемите са заклети пияници. Нека си мислят. За да бъдеш врял в казана на тази философия, трябва да носиш в главата си поне една супена лъжица интелегентност, да си минал пеша през литературата, да си целувал тайно Мона Лиза и да виждаш какво си голямо магаре пред бутилка с отлежал мавруд, въпреки, че те е родила жена. Бохемството е сложна история свързана с химия и квантова физика. За миг се влюбваш и на мига си разлюбен. От това се раждат поеми, картини, симфонии. Берлиоз пише Фантастична симфония – съдбата на артиста. Пише. Артиста го няма, една луда жена се мотае между петолинията. Виктор Юго е бохем. Бохем е бил Достоевски. Списъка е огромен. Има и неизвестни имена, всеки миг изкача от забравата някое име.

- Вероятно в живота сте се сблъсквали с различни хора – едни са изпратени от съдбата и не се губят. Тези пък, които се губят са предназначени за опит. Кои бяха повече? Какво научихте за човешкия род?

- От човешкия род научих, че човек в частност много обича да лъже. По-лесно е да излъжеш, по-голям зор е да кажеш истината. Истината излиза с родилни мъки. Лъжата се изхлузва като пръдня. И мирише. И не мога да разбера защо тълпите плюят по голата и чиста истина, а ръкопляскат и навират носове в измамните и осрани лъжи. А съдбата... Тя никъде и никого не изпраща. Да, има хора с късмет. Всички дъжд ги мокри, той нашият излиза сух. Всички стоят на адския пек, една чавка виси над главите им и тя се хвърля на неговата глава. В казармата... командват „свободно”. На Стоян пушката гръмва, ухото на Иван Бекапето го няма. Отнася го и…

- На осемдесет години какво със сигурност знаете за любовта?

- Каквото и тя със сигурност знае за мене. Говорят за пандемия. Колкото говорят, толкова крадците и хайдуците се роят. Истинска пандемия е вечната любов. Цели народи боледуват от нея. Тя не се влияе от пространство и време. Няма формула за нея. Образът на твоята вечна любов е като смачкан вчерашен вестник, но ти го обичаш това смачканото и го ревнуваш с петдесет години назад. Може да заколиш някого. И когато се говори за любов, не трябва да се забравя нейната любима сестра госпожица Ревност, старата вещица. Тя винаги трови сестра си я с червена бюлетина, я с анонимно писмо...

- Привилегия на живота е да превърне човек, в този, който наистина е. Превърнахте ли се вече в истинският Янислав Янков?

- Не съм изпитвал нужда да бъда фокусник. Винаги съм си тоя, който трябвало и трябва да бъда. Разбира се всеки от нас прави компромиси и тия компромиси са като думи в биографията подчертани с червено мастило. Колкото и да се старае някой, не може да опише битието си без задрасквания и лъжи под черта. Затова не се старая да бъда светец. А името... То само се появи и си дойде на мястото.

- Харесвате ли тези, които копнеят невъзможното и вярват в чудеса?

- Да, да и все по-рядко срещам такива хора. Някои ги смятат за неудачници, други – за луди. Те до края на дните си изглеждат като изпъдени на улицата сираци. И драмата между духа и тялото става пагубна. Помня такъв човек в нашия град зиме и лете вечно закичен с карамфил на ревера... Говореше се, че е бил първа цигулка във Виенската филхармония. Някога...

- Не е ли време Габровският драматичен театър да представи Ваша пиеса?

- Въпросната такава госпожа, ако става въпрос за нея, нахално се е запътила натам. Кротко и невинно се е запътила. Каква съдба я очаква зависи от хората, които до смъртта си не искат да слязат от сцената.

-Коя от пиесите си бихте предложил и защо?

-Нека си остане в тайна. Последната. От вчера стои пред вратата, чака да й отворят.

- Когато духнете осемдесет свещи на тортата си, какво ще си пожелаете?

- Има хора за такива работи – да духат. Аз не. Но ще си пожелая това, дето моите „добри приятели” не искат да ми пожелаят и изяждат тортата преди да забодем свещите...

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Анфас

Към началото