Турски пушки, немски автомати, револвери... цял арсенал открили строителите в основите на спортна зала "Орловец"

Препоръчана! Koicho-Ekimov-e-emblematichen-stroitel-ne-samo-za-Gabrovo
Койчо Екимов е емблематичен строител не само за Габрово

Кратка история за изграждането на обект „Спортна зала“ - Габрово, разказана от Койчо Недев Екимов – главен технически ръководител на обекта и кръстник на името „Орловец“

Дълги години чета и слушам най-различни интерпретации на историята по изграждането на спортната зала в град Габрово. Ту едни, ту други личности си пишат заслуга. Понякога се смея, понякога се ядосвам.
Това е най-големият строеж в града за цялата му история и по стечение на обстоятелствата му бях технически ръководител от първата копка до неговото завършване и предаване за експлоатация.
Затова смятам, че съм човекът, който е най-запознат и може най-достоверно да говори по всички въпроси, свързани с историята по изграждането на този строеж.
Най-неприятно ми е като казват, че ние, строителите, сме се изложили, като сме я строили цели 20 години. Но каква е истината, никой не знае или не иска да знае.
Най-голяма заслуга да имаме спортна зала в Габрово има бившият председател на Окръжния съвет и вече покойник Иван Иванов (Барото).

Преди да се започне строежът, на мястото на залата имаше цял жилищен квартал от 12 къщи.

В едната от тях е била първата бирена фабрика в Габрово. Всички те бяха отчуждени и съборени, за да се направи място за изграждането на строежа.


Най-сетне на 28 септември 1970 г. беше дадена строителна линия и беше направена първата копка. На този тържествен момент присъстваха Иван Иванов - председател на Окръжния народен съвет, Пенчо Карапенев - първи секретар на ОК на БКП, арх. Карл Кандулков – кмет на Габрово, арх. Борис Шангов – главен проектант, героят на социалистическия труд Петър Петров – генерален директор на СМК, инж. Илия Тодоров – директор на предприятие „Жилищно строителство“, и други партийни и профсъюзни деятели. След това в тесен кръг се събрахме в канцеларията на обекта и Барото, както всички наричаха Иван Иванов, почерпи, както му е редът, за да върви строителството на обекта по вода, и сподели с нас одисеята по започването на строителството.
„Аз - каза той - се амбицирах от Пенчо Карапенев, който ще остане в историята на града с това, че спомогна да се открие Техническия университет, и реших, че аз също трябва да оставя нещо, което да напомня, че ме е имало в този град. Пък и от всички окръжни градове нашият единствен беше без представителна спортна зала. Идеята ми беше подета с въодушевление от архитект Борис Шангов – бивш директор на проектантската организация в Габрово и по това време проектант в Териториалната проектантска организация в София. Съставихме и проектантски колектив: арх. Борис Шангов – главен проектант, инж. Антон Малеев – главен конструктор по скелета на строежа, инж. Дочо Дочев – главен конструктор на покривната конструкция. Инж. Дочев, родом от село Лоза, а тогава работещ в НИСИ - София, беше проектирал конструкцията на Двореца на спорта във Варна, а по това време се изпълняваше един негов проект за зала в Лагос (Нигерия), която да се ползва от Държавния театър на страната, побираща 10 000 зрители. Огромен строеж за нашите мащаби.
Всички започнаха ентусиазирано да работят. Изготвен беше идеен проект, изготвена беше и проектно-сметна документация (ПСД). По първоначални данни стойността възлезе на 9 600 000 лева. И оттам започнаха мъките. Трябваше да се осигурят тези средства, за да може да се открие финансирането на обекта, но ОНС не разполагаше с такива.
Бях много добър приятел с председателя на Държавната планова комисия Живко Живков. С него бяхме 5 години в Москва и живяхме в един апартамент. Отидох при него и споделих нашето желание да си построим спортна зала и че са необходими около 10 милиона лева. Това стана в началото на 1970 година. Той ми каза:
„Иване, нямам нищо против да ти осигуря тези средства, но за тази петилетка вече всичко е определено и няма как още в началото й да се правят промени. Вие – каза той – имате възможност да започнете строежа в рамките на 2 милиона и знаете много добре, че до 2 милиона не се иска одобрение от нас, а вие там на местна почва можете да си ги включите във вашата строителна програма. Като ги изразходвате, ще ме държите в течение и в процеса на изграждането можем да решим проблема“.
Преправихме проектно-сметната документация на стойност 1 960 000, открихме финансирането и както виждате, вече можем да строим. Сега вие, строителите, имате думата.“
Пожела ни приятна работа и си замина.
Тук искам да споделя, че този обект си го бях пожелал и ми беше обещан, тъй като преди това бях ръководител само на жилищни блокове, в които собствениците си знаеха апартаментите още от началото и през цялото време на строителството имахме непрекъснато неприятности от най-различен характер и най-важното – инвеститорският контрол спазваше стриктно документацията и отказваше всякаква помощ, така че ние бяхме между чука и наковалнята.
От една страна нашите работници и началници, а от другата инвеститори, собственици, банка и др. Понякога ни е идвало на ума да захвърлим всичко и да бягаме, както мнозина го направиха. Но аз устоях на предизвикателството и получих като награда този обект с всичките сложности за изпълнение. Нека се знае от всички, че нашата зала нямаше аналог нито в България, нито в Европа по това време.
И така през октомври 1970-та започнахме изкопните работи. Но сградите бяха съборени само върху петното на обекта. Отвсякъде бяхме обградени от дворове, свинарници, кокошарници, сайванти, навеси и какво ли още не. След като направихме изкопа, нищо не можеше да влезе до обекта.
Макар че всичко беше отчуждено, хората си мислеха, че могат още да стоят и да не се махат. Тогава взехме радикално решение - издадохме ултиматум до всички собственици до три дни да си премахнат постройките, иначе ние започваме да действаме с булдозера. Така и стана. Булдозерът само за един ден очисти всичко на площадката, но колко гюрултия и клетви отнесохме – брой нямат.
Моите началници обаче казаха: „Можеш да вземеш обект „Спортна зала“, но жилищните блокове трябва да си ги работиш пак.
Целият ми колектив по това време беше заангажиран на блок „Здравец“ – най-големият жилищен монолитен блок от 109 апартамента. Всички бяхме запалени да започнем залата, затова хвърлихме всички сили и до края на 1970-та предадохме блока предсрочно с отлично качество.
През 1971 година започнахме хващането на основата на строежа. Строителството беше поето от бригадата на Гутю Христов Гутев от село Козирог – един много опитен бригадир, строил обекти в цялата страна. Рядко честен и дисциплиниран човек. Беше събрал елита на Козирог и региона, като Рачо Илиев, Пею Вълнаров, Кръстю Митев, Николай Витанов и др. Вече всичките са покойници.
Фундирането на основите беше изключително трудно. Половината от строежа към улица „Орловска“ попадаше на скален терен на 2 метра от повърхността, а другата половина към река Янтра се спускаше с цели 6 м денивелация до старото корито на реката. Копаехме герани по 8 м, отвсякъде нахлуваше вода, която помпехме, и така, докато стигнем скалата. После наливахме до 20 самосвала бетон в ямата.
Попаднахме на един стар геран, от който извадихме три стари турски пушки и два сандъка с патрони за тях. На друго място изкопахме два немски автомата, три револвера и маса патрони. Всичко предоставихме в милицията.
По това време главният проектант арх. Шангов се разболя от рак и цялата тежест по продължаване на строителството легна върху конструктора инж. Антон Малеев, който тогава беше едва на 33 години. До края на 1971 година, въпреки всички трудности, стигнахме до Кота 0 или до нивото на игралното поле. През август 1972 г. достигнахме Кота 4.15 или до главната козирка, върху която се крепят околовръстните пеперуди, оформящи фасадата на сградата. Нашите ръководители не се интересуваха много от този строеж, тъй като той им беше в тежест и когато Министерството на строежите им поискаха работници за содовия завод в Девня, ни командироваха цялата бригада за 4 месеца на централния диспечерски пункт. Въпреки всичко през 1973 г. успяхме да завършим в общи линии конструктивните работи до покрив, заедно с трибуните и трите околовръстни площадки.
Остана ни само да отлеем главния носещ околовръстен пръстен, за който щяха да се захванат носещите въжета във вложките, забетонирани в него.
През цялата година правихме най-различни комбинации, за да можем да отчетем строителството, тъй като осакатената документация правеше отчитането много сложно, а накрая стана почти невъзможно. В края на годината се видя, че по този начин вече не може да се върви и трябва да се излезе на светло и да се представи цялостна реална документация.

През 1973 година станаха обаче редица промени в ръководството на държавата и окръга.

Живко Живков беше сменен като председател на Държавна планова комисия. За такъв беше избран Кирил Зарев.
В нашия град пък бяха основно подменени ръководните кадри. За председател на Окръжния съвет беше избран инж. Трифон Пангелов, а за първи секретар на ОК на БКП – Трифон Пашов. По този начин всички връзки между нашите ръководители и лобита в София бяха прекъснати. Докато Иван Иванов имаше уверението, че обектът ще бъде включен в редовно планираните капиталови вложения, новите не посмяха да направят някакво усилие въпросът да бъде решен. Та кой би се решил да отиде в София и да каже: „Ние започнахме нелегално да строим спортна зала в града, молим Ви да я включите в редовните планови списъци“. А член 271 от НК гласеше, че виновните за отклоняване на капиталови средства не по предназначение и без одобрение от висшестоящия орган се наказват от 1 до 3 години затвор. И така ние изпаднахме в цугцванг. Окръгът не можеше да осигури вече средства, а отгоре – от Държавна планова комисия, нямаше кой да отиде и да ги поиска. Никой не се зае с тази трудноизпълнима задача. Тогава се взе решение обектът да се спре и да се замрази за по-добри времена.
Но как да се обясни на хората, че тук има финансови нарушения, че виновните подлежат на затвор и че строежът е започнат нелегално. Затова на една сесия на Градския съвет, когато беше попитано защо се спира строежът на спортната зала, арх. Кандулков намери най-удобния за случая отговор: „Защото почина главният проектант и докато намерим нов, ще изчакаме“. И така стана, че чакахме
цели 8 години и строежът стоеше като някаква антична руина, обрасъл във върби и храсти дори по трибуните.
Вярно е, че арх. Шангов почина през 1973 година, но Проектантската организация съществуваше и там имаше много архитекти, които можеха да го заместят, още повече, че и двамата конструктори - инженерите Малеев и Дочев, можеха да работят, а на нас ни оставаше да направим покрива.
Ако беше жив арх. Шангов, строежът нямаше да спре. Той при всяко свое идване заявяваше, че този обект за него е лебедовата му песен и ще направи всичко възможно да го завърши в най-къси срокове. А той имаше големи връзки в София. Беше проектирал няколко хижи на Тодор Живков в Етрополския балкан и казваше, че може да отиде при него по всяко време и да го помоли за помощ. Пък и инж. Малеев беше от рода на д-р Мара Малеева.
Но както казах по-горе, така се стекоха обстоятелствата, щото всички негативи останаха за нас и нямаше абсолютно никаква друга възможност освен спиране на строителството и изчакване на по-добри времена.
Иван Иванов често идваше при мен и споделяше, че се къса от мъка, че не може да направи нищо за продължаването на строителството на неговия любим обект. Между другото, нашите ръководители използваха това положение и прехвърлиха целия ни колектив на едропанелното строителство, което едва прохождаше тогава и за което трябваха много хора, тъй като апартаментите бяха на първа линия. Всички искаха апартаменти и на никой не му пукаше, че залата няма да се строи.
Постепенно нашите ръководители придобиха самочувствие и започнаха да търсят връзки за подсигуряването на средства за продължаване на строителството.


При посещение на Тодор Живков в Дома на хумора и сатирата

той попитал какъв е този строеж, обрасъл отвсякъде с дървета и храсти. Отговорили му, че е новостроящата се спортна зала, за която нямаме пари, за да продължим строежа. Там бил и Кирил Зарев – председател на Държавния комитет за планиране, и Живков, усмихвайки се, се обърнал към него: „Другарю Зарев, има ли възможност да осигурим средства за нашите приятели за довършването на строежа?“. Той отговорил: „Другарю Живков, ще проучим въпроса“. И така залата придоби гражданственост. Още повече, че на партийната конференция през 1980 година на въпроса на героя на социалистическия труд Колю Христов: „Докога ще се срамуваме и излагаме пред чужденците, посещаващи нашия град и Дома на хумора и сатирата, да им показваме българския Колизеум с поникналите по трибуните му върби и храсти?“, му беше отговорено лично от представителя на ЦК Андрей Луканов, че вече е поставен въпросът за нейното размразяване и довършване.
И така през 1981 година се отпуснаха средства за продължаване на строителството. Появиха се обаче нови изисквания към използването на залата – да не бъде само спортна зала, а да стане многофункционална и да служи за всякакви културно-масови прояви.

През 1975 година при посещение на Тодор Живков в Дома на хумора и сатирата той попитал какъв е този строеж, обрасъл отвсякъде с дървета и храсти. Отговорили му, че е новостроящата се спортна зала, за която няма пари, за да продължи строежа. Там бил и Кирил Зарев – председател на Държавния комитет за планиране, и Живков, усмихвайки се, се обърнал към него: „Другарю Зарев, има ли възможност да осигурим средства за нашите приятели за довършването на строежа“. Той отговорил: „Другарю Живков, ще проучим въпроса“. И така залата придобива гражданственост.
На снимката: Тодор Живков, най-вляво, до него Павел Матев - министър на културата. Директорът на ДХС Фъртунов показва експонат. Между Живков и Матев е Трифон Пашов.


Това наложи редица изменения и допълнения към основния проект. Наложи се да се изсекат трибуни за 500 зрители, за да може да се вмести игралното поле по хандбал, съгласно международните изисквания за необходимите габарити.
За да се изпълни пък сцената от 180 кв. м, се наложи да се разбиват готови площадки, стълбищни рамене, колони и греди и отново да се вместват в съществуващата конструкция, която по никакъв начин не можеше да се променя. Отново отливахме нови колони, стълбища, трегери и площадки.
За да може да се използва за волейбол, гимнастика и др., се наложи да се повдигне тавана с 3 метра. За да може да се използва пък за концерти и звукозаписи, се изискваше да се запълни по стените и таваните със специална акустична изолация.
За предпазване от евентуален пожар се предписа и се изпълни специална импрегнация на всички горими материали, вложени в строежа. Че тази превантивна мярка е била наложителна, говори фактът, че през лятото на 1990-та при злонамерено възникнал пожар изгоря само предпазният параван от плат „Ангина“. Той не беше импрегниран заради ината на проектанта, който искаше платът да се боядиса в т. нар. цвят „Вандайк“, а при импрегнацията той се губеше и избеляваше. Новооформената сцена наложи да се излее нова греда с дължина от 23 метра и височина 4.5 метра. На главния носещ, околовръстен стоманобетонен пръстен пък се наложи да се отлее допълнително стебло от 3 метра, за да повдигне тавана, и всичко това трябваше да се вмести в готовата вече конструкция.
Втората половина на 1981 година и цялата 1982-ра премина в разбиване на готовите стоманобетонни конструкции и фундирането на нови колони, пускането на нови трегери, нови стълбища, и то лепени като лястовица до старите носещи конструкции. Не знам дали някой от Вас е изпълнявал такова строителство, но за мен това беше буксуване на място и даже връщане назад; ежедневни главоболия и опасности от злополуки.
Тук е моментът да кажа, че за наша радост и гордост, за цялото времетраене на строежа нямахме тежки трудови злополуки. Наложи се също да се дострои на север нов придатък, в който да се вместят и обособят четири съблекални за състезателите, сауна, вани, тангентори и др., изисквани за правилното протичане на състезанията.


Конструкцията на залата е единствена в България
Но най-интересно беше решението за покривната конструкция. Тя беше проектирана от нашия съгражданин и отличен специалист, както вече казах, инж. Дочо Христов Дочев от село Лоза.
Това представлява специална въжена конструкция, единствена и досега в България, така наречената велосипедна система. В общи линии това е своего рода велосипедно колело, легнало хоризонтално. На горните въжета са монтирани покривните панели, а на долните са окачени декоративният таван, проходните пътеки и осветлението. Горните напрягащи въжета са с дебелина от 36 мм, а долните носещи въжета са от 48 мм. Цялата доставка беше от Япония. Символичната капла е околовръстният стоманобетонен пръстен, в който са замонолитените стоманени вложки и в тях са хванати въжетата със специални главини, резбови винтове и дорници. А в центъра, за главина, е разположен изработен изцяло от метал пръстен с диаметър 3.5 метра и височина 5.50 метра, тежащ цели 5 500 килограма. В горния край на този пръстен се захващат обтягащите въжета, а в долния – носещите въжета. Тук инж. Васил Цанков прояви голяма изобретателност и с един еднотонен телфер, със система от макари, успя да издигне пръстена само за минути на 23 метра височина.
Специалната въжена конструкция с направата на фермите, напрягането на въжетата, заливането им с олово в главините и монтирането им през 3 метра на обтегачи се извърши за две седмици от специалисти от НИСИ – София, под прякото ръководство на инж. Дочев. Че сме работили прецизно, говори това, че всички заложени вложки в главния околовръстен пръстен бяха на една височина, като разликата им беше само в милиметри.
Всички тези допълнителни изисквания, свързани с функциите на залата, доведоха до това, че стойността й набъбна на 21 милиона.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Анфас

Към началото