Щом вляза в залата, забравям всичко...

^{Препоръчана!}

Крум Ахилей

В дните на извънредните мерки за борба срещу опасния коронавирус бяха спрени всички спортни прояви, както и подготовката на отборите. Треньорите на баскетболния "Чардафон" обаче решиха да компенсират липсата на организирани занимания чрез онлайн подготовка - основно за физически качества. Антонио Станков пък отиде още по-далече в мотивацията на своите възпитаници - предложи им да напишат есе "Какво ми даде баскетболът". Примерът му бе последван и от другите наставници. Досега в рубриката участваха Виктор Ангелов, Павел Пенчев, Стефан Дянков, Валери Пейков и Лора Янчева. Днес автор е баскетболистът Крум Ахилей.

Бях в първи клас и във всички класове обикаляше учителката по физкултура, за да набира хора за отбора по баскетбол. Избираха само по-високите момчета и аз бях доста разочарован, защото както и сега, не бях от най-високите. Прибирайки се у дома с леко насълзени очи, аз споменах на родителите си за това, което се случи в училище, а те ми казаха да не се тревожа, че и аз ще порасна и ще вляза в отбора.
Мина една седмица и дойде денят, в който се събираха всички деца от отбора заедно с родителите си, за да им обясни треньорката кога ще се провеждат тренировките.
Вече се бях отказал от баскетбола още преди да започна. Часовете ми свършиха и майка ми дойде да ме вземе, но не тръгнахме към вкъщи, а към салона. Влизайки, там бяха всички деца, които бяха избрани, и аз не знаех какво се случва. Майка ми ми каза, че ще мога да тренирам заедно с тях и на лицето ми се изписа огромно щастие.

Така седмица след седмица, месец след месец баскетболът стана неизменна част от живота ми. Колкото и да съм бил изморен от уроци и училище, винаги намирах време да поиграя тази велика игра, наречена баскетбол. Сякаш тя ми даваше нови и нови сили. След всяка тренировка се чувствах все по-енергичен, чувствах се жив.
Малко по малко много от момчетата започнаха да се отказват и ще излъжа, ако кажа, че и аз не съм мислил за това.
И тук е моментът да благодаря на родителите ми, които не ми позволиха да се откажа. Аз исках да сменя спорта, но те ми казаха, че няма да ми позволят да се местя от спорт на спорт и накрая нищо.
Продължих да ходя на тренировки с нежелание дълго време, но дойде моментът, в който ме преместиха да тренирам с по-големите – това беше моят най-жадуван миг. Отборът ни не побеждаваше често, дори да не кажа никога, но това нямаше значение. Намерих своето място, заобиколен от много приятели и треньори, които се грижат за нас и преживяват всеки наш успех и падение заедно с нас.
Баскетболът е нещото, което ме отървава за момент от множеството проблеми на живота. Щом вляза в залата, забравям всичко. Единственото, което ми остава, е удоволствието от играта. И това удоволствие няма как да бъде описано, това да печелите заедно, да виждаш радостта в очите на твоите съотборници, ето това ме кара всеки път да се връщам в залата.
Може би съм изпуснал много игри на компютъра, излизания с приятели и купони, но не съжалявам за нито едно от тези неща. Нещата, които съм получил от баскетбола, са толкова ценни и ако можех да се върна назад във времето, отново не бих се отказал.
Тази дисциплина и принципност, която треньорите ни дават, е нещо, което остава и ще ни помага през целия ни живот. Може не всеки да стане велик баскетболист, но те направиха от нас добри и оправни хора, за което им благодаря искрено.