Отец Руслан Личев: „Свещеник не е професия, а служене на Бог”

Топ новина!
<p>- Отец Личев, как се запали искрата във Вас да
Отец Руслан Личев: „Свещеник н

- Отец Личев, как се запали искрата във Вас да станете служител на Бога? - Ще започна с това, че никой в рода ми не е бил религиозен и не е бил в тази сфера на служене. В Евангелието Христос казва, че всички сме призвани, но малцина са избрани. Било е&

- Вашите родители как приеха този избор?
    - В началото бяха против, но моята воля и желанието ми, и самият Бог е създал възможност да погледнат с други очи моя избор.
    - Вие сте архиерейски наместник на две околии - Габровска и Свищовска. Чест ли е за Вас или оценка на труда, който полагате като духовник?
     - Оценка на труда вероятно и Божия воля казвам за всичко. Повече административни задължения има човекът на тази длъжност, което за жалост понякога отделя вниманието от духовното и то остава на по-заден план. А нещата трябва да вървят ръка за ръка и не трябва да бъдат отделяни, но това е административна длъжност.
     - При изпълнението на административните си задължения налага ли се да се справяте с по-големи трудности – все пак тази дейност означава и допир до светските институции?
     - Като цяло църквата има задача да работи с всички хора, независимо от това на каква длъжност са те в обществото. Приемам длъжността „архиерейски наместник“ повече като духовна. Отношенията със светските власти, както и с всички останали хора са приемани с любов и разбирателство и с общи цели за развитието на града ни.
    - Трудно ли Ви беше в първите години, когато започнахте Вашата професия?
     - Това не е професия, а служение на Бога. Професия бихме могли да наречем всяко друго нещо. А професия е според държавните класификатори дотолкова, доколкото трябва някой да го върши като труд. Свещеник, който е тръгнал с мисълта, че това е неговата професия, винаги не стига далеч.
    Всеки ден е трудно, защото трябва да бдим за душите на своето паство, за душите на тези хора, които Бог е поверил да им бъдем духовни бащи и отци. В този аспект всеки ден е труден. Едва ли е било по-лесно и на всички, които преди нас са били свещеници. Трудности има, важно е доколко ние ще позволим те да се превърнат в криза в нашия живот. Там, където Бог съществува и където успяваме да отделяме своята любов и любовта на хората, няма трудност.
    Несъмнено и дяволът дава изкушения и осигурява и места, на които всички ние се подхлъзваме. Но няма как да не е така - всеки човек има своето несъвършенство, недостойнство. Единственият достоен е Бог, както много често ние в нашите молитви споменаваме.
    Всички ние, останалите, сме грешни хора и в това идват трудностите. Защото страним от любовта в отношенията си с хората. Не само ние, а и хората извън църквата, които пребивават и не я приемат като човешки организъм. Оттам идват трудностите -  те са били и преди, и сега. И идват от това, че ние нямаме достатъчно любов в отношенията си. Вярата е нещо, което е съкровено във всеки един от нас. Всеки има вяра и не можем да я мерим в количество и качество. Вярата се показва в това, което ние имаме като отношение към нашите ближни.
    - Счита се, че любовта е състояние на духа, а не единствено плътски изживявания?
    - Говорим за любов, която да изпълва душата ни. Любов, която да бъде нейна основа, покрив за сърцето ни. Тази любов, която да раздава себе си за ближните си. Не за плътската любов, която църквата благославя в брака като неразделна част от живота. Говорим за любовта, която ни завеща Христос. Православието, християнството е религия на любовта и себераздаването към ближния си.
    - Уморително ли е да се раздава любов, все пак ежедневно късате частици от себе си?
    - Не. Точно обратното е, когато успяваме да даряваме любов. Колкото повече даваме, толкова повече Бог ни връща прекомерно по-голяма любов, която да продължим да раздаваме.
    Пак се връщам на момента за призванието и за професията. Ако всичко в нас е призвание и Бог дава сили за това, любовта наистина не изморява. Тя дава сили за все повече и повече търсене на тази любов от хората и даряване. Освен това много често трябва да се научим не само да даваме, но и да получаваме тази любов. Много хора не успяват да я получават, защото се затварят в себе си, в своя егоизъм и себедостатъчност. Смятат, че нямат нужда от нещо, което ближният може да му даде.
     - Дали в своя егоизъм или в отчаянието?
    - Отчаянието е резултат от егоизма. Човек се отчайва тогава, когато вече не вижда сили в себе си. Но Бог ни учи точно обратното – в общението с другите да се търсят сили.
    Ние ставаме отчаяни, когато  се самоизолираме от останалите и нямаме силите да продължим да се справяме сами. Оттам идва отчаянието, оттам идва и кризата в общуването, елементарно казано. Защото болшинството хора се интересуват само от материалното. И това е кризата, която завладява света.
    Духовната криза е малко по-опасна, която ние не успяваме да съзрем и точно тя не ни позволява да тръгнем напред. Оттам, преодолявайки духовната криза и самите себе си като център на живота ни, ще успеем да тръгнем и по-напред.
    Виждаме западните народи, които са по-напред от нас, че при тях има много повече общуване един с друг като елементарно човешко взаимоотношение, което при нас за жалост липсва, и на духовно ниво.
    Постепенно и поетапно смятам, че младите хора, които сега създават семейства, успяват да видят липсващото в предишните поколения.
    - Когато гледате човек в храма, можете ли да познаете кой е объркан, кой носи духовен заряд, кой е неверник?
    - От подобно познаване всички хора трябва да се пазим, защото Бог е този, който е сърцевидец.
    Ние стоим и гледаме хората, разсъждаваме с нашите си човешки разбирания, искайки да оправдаем себе си, виждайки другия, или така, както на нас ни се иска да бъде. Би трябвало да приемаме всеки, който идва, и с всеки, с когото се разминем по пътя, пак с онази любов, за която говорим - като човек, достоен за нашето уважение, независимо от постъпките, делата или това, което чуваме като думи от самия него. Това трябва да бъде разбирането на църквата за хората и на хората.
    Трябва да уточним - църквата не е свещеникът, не е само духовенството. Църквата е събранието на хората, които изповядват една религия. Често казваме, че църквата не ни харесва заради това или онова. Всъщност самите ние правим църквата, обществото ни.
    - Но човек влиза в църквата да се усамоти, да избистри мислите си, да се покае, търси утеха, опора?
    - Така е и затова църквата като сграда и в архитектурно разположение неслучайно има формата на кораб. Още когато се създават първите християнски храмове, целта е била в тях да се събират вярващите като място, което да бъде отделено от суетата на света. Като място, в което всеки да намери прибежище в този кораб, който ни спасява. Това е и задачата на църквата - да ни приеме в своите обятия. Там да почувстваме себе си най-дълбоко, да се усамотим не сами, а с останалите в храма, да смирим душата си, да я направим сама пред Бога и там да направим своята среща с Него.
    Да успеем да бъдем по-близко от шума на света, който много често затваря ушите ни за доброто, което трябва да правим, за най-елементарното човешко добро, което ние сме призвани да носим в света.
    - Това ли липсва на съвременния човек?
    - Да се обърне към себе си и изкристализира най-доброто същество, което трябва да бъде, за да опознае най-близките си, хората покрай нас, света. И така постепенно да го променяме и превърнем в света, който можем да сътворим.
    - Счита се, че Божиите служители са изключително начетени и много добре информирани не само за всичко светско, но и за духовното, познават най-добре историята не само на църквата, но и на света, така ли е?
    - Според мен, всеки човек трябва да има добри познания за всичко, което ни заобикаля, за миналото, което да ни дава уроци за нещата, които трябва да преодоляваме в настоящето.
    Свещеникът има една основна задача - да опознае живота като единствен дар от Бога, като единственото достойнство, което ни води към Бога. Самото знание, като сухо знание е излишно, ако не се използва рационално точно за Спасението.
    - Считате ли, че църквата може да обедини нацията - най-големите беди са сполетявали държавата ни, когато е била разединена?
    - Църквата трябва да обединява. Това, което Бог Христос е дал, е да бъдем едно – всички. Независимо от различните слоеве в обществото, от политическите пристрастия да бъдем едно пред него като творение. Основната роля и задача на църквата е да ни обединява в едно пред Бога. Тя е била стожер на българщината през времената на робство, като единствено огнище на българщината.
    За жалост, ние приемаме църквата повече като сфера на традициите и обичаите, които нашите предци са имали – дотам приемаме нейната роля. Обвиняваме я, че няма социална дейност. А това са допълнително създаденото към нея социално подпомагане на най-бедните и неизменно тя трябва да го прави. Най-важното е да ни среща с Христос, да успява да ни води по пътя на Спасението. Но ние много често го заобикаляме и не го виждаме.
    - На вас, божиите служители, тежи ли Ви, че в училищата не се изучава религия?
    - Нишка на религиозно познание има в различните предмети, особено в средното образование. Може би, за да се запълни тази празнота, е нужно изучаване на предмета „Религия“, за който се афишира в медиите.
    За жалост, това е държавна политика, в която няма как ние да се намесим. Такъв предмет, който да дава познание за нашата вяра, е необходимо да има. И оттам то да се превърне в жива вяра. Но преди това има още нещо, което липсва – първите 7 години са изпуснати и е много трудно след тази възраст едно дете да приеме вярата.
    Забелязвам деца от религиозни семейства, които не се страхуват от свещеника, знаят как да влизат и да се държат в храма. Всичко това, както и основните добродетели се възпитават в семейството. Така е и с вярата.
    - В същото време при откриване на нови обекти и кампании се кани свещеник за водосвет, на всички празници прекрачваме прага на храма – това демонстрация ли е или символ на истинското чувство?
    - Това е въпрос на приемането на църквата като традиция, като нещо, което се прави за късмет и добър старт. Като един протокол, който обществото изисква. Все пак човек, който присъства на такова събитие, ако успее да бъде докоснат поне от част от молитвата, която свещеникът прави, неизразимото духовно усещане е по-важното. Дори и да бъде резултат на протокол или традиция, по-важна е искрицата, която се запалва в човека. Всеки я има в себе си, важно е кога Бог ще допусне да се разпали в него.
    - Освен административната, духовната и чисто църковната дейности, Вие полагате грижи и за изданието „Християни“, как успявате да се справите с толкова широк спектър от дейности?
    - Благодарен съм на представителите на редакцията, които години наред имат благоразположението да се грижат за издаването на този подлистник на вестника и той да достига до голяма част от обществото на Габрово. Духовното познание и познанието на вярата в информирането на обществото е важно. Живеем в свят, в който най-лесен е достъпът до обществена информация. Важно е това, което излиза във вестника, да бъде дух и чиста вяра, а не вяра, която да плаши хората, да ги отделя от църквата и да ги превръща в ядро, в което човек не иска да пристъпи точно заради страха от забрани. Вярата иска да даде свободата на словото. Вестникът е един от пътищата, по който можем да достигнем до хората.
    - Според габровския бизнесмен Пейо Пеев нашият град периодично е поразяван от беди най-вече заради съборения Девически манастир в центъра на Габрово, защото сме обърнали гръб на религията и се залита по различни секти и религиозни движения, прав ли е той?
    - До голяма степен той е прав. Тези неща пречат не само на нашата държава, но и на съвременния свят. Събарянето на манастира и това, че вече 27 години говорим за църквата на Младост като една идея, която стои в празното пространство.
    - Но е направена първата копка все пак?
    - Направена е, да. За жалост я няма вярата у хората, която да ги обедини, за да се направи този храм. Или да се постави поне паметен знак за манастира, който е бил до театъра. Няма народ, който да е обърнал гръб на Бога и да е завършил с добро. Това трябва да се осъзнае от всички ни.
    Времената, когато са били строени храмовете, които имаме сега в града, не са били по-добри от сегашните. Напротив, тогава хората са били в много по-лошо финансово положение, народът ни е бил под робство. Но хората са отделяли от най-големия си недоимък, от залъка си. Историята разказва, че хората не са си купували дори яйца, за да събират пари не за семействата си, а да ги дарят и да има храм. Да има място, в което те да положат своята вяра пред Бога. Ние, за жалост, чакаме наготово някой друг да свърши тази работа.
    А църквите са строени от хората за самите тях. Затова няма нотариален акт на храм, според който да е написано, че храмът е собственост на Православната църква като институция. Храмът не е на настоятелството, а на хората, които са го направили, на дарителите, на народа.
    - Считате ли, че съвременникът започна да възвръща вярата си и полека-лека да търси тази пътечка към Бога?
    - За радост има много млади хора, които започват да търсят Бог. Говорим за онази празнота в себе си, която те търсят да я попълнят и я намират именно в храма. Не в съвременните окултни средства и движения, които бликат по медии и социални мрежи.
    Човек минава през секти, през йога и какви ли не още лесни за разбиране от разума ни духовни практики.
    В църквата той намира нещо друго. Нещо, което не толкова разумът му дава, а ясно знание за същината, колкото душата разбира, че това е неговият роден дом. Мястото, в което душата се среща със своя Творец. Мястото, което няма кой друг да запълни с такъв смисъл, който го изпълва със спокойствие – истинско родно място.
    - Считате ли, че ще дойде време, в което нацията ни ще се обедини?
    - Да. Ще дойде времето, когато всички ние ще се обединим не толкова срещу нещо и за нещото. Сега ние се обединяваме в кампании точно по този начин. Винаги тръгваме срещу, а не за нещо добро. Винаги тръгваме с отрицанието. Ще успеем да го направим за това добро.
    - Допуснахме навлизането на много чужди религии и учения в България, които „крадат от душите“ на църквата?
    - Религиозната толерантност и думата „толерантност“ за жалост е неразбираема от обществото. Влагаме много и различни смисли в нея. Толерантни можем да бъдем само на привидно ниво, а се иска и нещо друго.
    - Считате ли, че в днешния ден истинската битка е именно за душите на хората – все пак вярата може да бъде насочена не само към извършването на добри дела, но и към злини?
    - Битката между доброто и злото не е от днес. Душата е бойното поле между доброто и злото и не че някой се бори за нея - ние самите решаваме накъде тази наша душа да поеме. Невинаги успяваме да е към доброто. Има множество примери как човешката леност, нашата себедостатъчност и егоизъм ни насочват към злото. Важно е да имаме юздите на душите си и да успяваме, когато усетим, че е тръгнала прекалено много към лошотията, да я върнем в правилния път.
    - Не Ви ли се струва, че слугите на дявола използват по-агресивни средства?
    - Така е. Той по-лесно изкушава плътта ни, по-лесно изкушава разума ни, защото е по-лесно за приемане. Но е важно, попаднал в лоното на леността за два-три дни, на четвъртия човекът да потърси Бога и да изрази пред него съжаление за изгубеното време.
    Бог иска от нас малки неща, а не големи и велики дела. Малките неща на добротворство и на малки стъпки, които да ни водят към него. Малките стъпки са по-ценни от тичането, което ще ни умори, ще паднем и няма да достигнем до него. Няма нищо ново под слънцето, както се казва в еклесиаста. Малките стъпки са били винаги ползата и пътят към голямото Добро.
    - Кога постигнахте най-дълбоко удовлетворение за самия себе си след тръгването по своя път?
    - Всеки ден намирам смисъл в пътя си от това, което усещам от връзката си с Бога и с хората. Това не е скала, по която да вървим нагоре и надолу, защото вярвам, че Бог ще продължи да ни показва тези малки стъпки, с които да го следваме.
    - Остана ли в миналото онази фраза от времето на социализма: „Религията е опиум за народа“?
    - Опиум за народа, защото трябваше друг опиум да влезе в душите на този народ. За жалост, може би успя, защото и днес ние продължаваме да пием глътки от него там, където е поиска да замести вярата.
    С опиума те успяха да изкривят разума, но вярата на хората, които приемаха религията с душите си, никой не успя да вземе. Този опиум, както нарекоха вярата, който по традиция се предаваше от поколение на поколение, скрит от обществения живот, никой не успя да го отнеме.
    - Вашето послание към габровци в началото на 2016 г.?
    - Нека всяка година, която започва от нашия живот, първо да бъде благословена от Бога. Без него няма как да започне нито едно наше дело, камо ли една нова година.     Най-важното е да успеем да породим тази любов в нас, себеготовността за нашите близки. И ако не успяваме да бъдем съвършени, каквито бихме искали, важното е да бъдем добри като хора.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото
  1. Още от Християни

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня