Не съм поет

Не съм поет

Това е един от последните материали, които Стефан Димитров изпрати на "100 вести". В утрешния брой на вестника ще си спомним чрез творчеството му за него. Засега  - това:

---

Не съм поет.

Но на младини, особено през и след студентските ми години, поетическата муза беше завладяла трайно съзнанието ми като начин да изразявам своите чувства, вълнения, вяра и надежди. Като схващане за човека и света.

За мене поезията е и си остава върхът на изкуството. Изкуството на словото и гражданския дълг.

Но това изкуство не трябва да се бърка с масовата графомания, обзела като епидемия мнозина самозванци в объркания ни глобален свят.

Писал съм и литературни отзиви, и критични оценки, но истинското си място намерих в журналистиката, на която посветих по-голямата част от творческите си делници и празници - за удовлетворение на едни и за недоволство на други.

... Сега, призовавайки почитателите на Ерато за снизхождение, предложих на "Арт страниците" на вестника свои стари стихове... Има едно изречение, че старите цигулки свирели по-добре. А не е ли възможно и старите стихове да прозвучат по-добре? Кой знае...

Стефан Димитров

 

 

 

Стари (и нови) стихотворения

 

Войнишко

 

Аз тръгвам. И не ще се върна скоро.

Ще има, знам, и трудни часове.

Но няма да почувствам умора,

а споменът ще отърве

 

неволно от гърдите ми въздишка,

тъй както лек ветрец във степ

и с нея през войнишката почивка

аз ще си спомня най-напред за теб.

 

в. "Балканско знаме", № 97, 25 ноември 1961 г., с. 4

 

 

 

Любов

 

Истинската - тя не знае страх

от годините, дори от нищо.

Смело хвърля своя златен прах

и когато я разграбват хищници.

Верните се търсят цял живот -

те от неродени се познават

и откриват като с елохот

трепета в сърдечните сигнали.

Сладостно упойката горчи,

щом изпием обичта до дъно.

В езерата - скъпите очи -

не един нещастник е потънал.

Истинската - тя не знае страх

от годините, дори от нищо.

И оставя само звезден прах

в стъпките си като жар в огнище.

 

в. "Балканско знаме", № 38, 28 март 1964 г.

 

 

 

Посещение в пещера

 

Колко е тиха и колко е глуха!

Колко е истинска и невероятна!

Преди да посмееш да влезеш тука,

става ти неприятно.

 

Но пристъпиш ли с факел, ще докосне

пламъкът му каменната премяна.

Праисторически потъмнели кости

от дивашки пир са останали само.

 

И кого да попиташ защо не бърза

водата сива към светлия изход?

Плътен диск пред очите ми плъзва

и се усещам един кръг по-ниско.

 

Без водач и без огън всеки може да падне,

ако не намери навреме сили.

И си припомням Вергилий и Данте...

И потърсвам наблизо поне някакъв прилеп.

 

в. "Балканско знаме", № 89-90, 1 август 1969 г., с. 4

 

 

 

 

Монолог на дървото

 

Китна корона

ми е душата.

Предоставям

своите клони

на дъжда

и на вятъра.

 

Предоставям ги

за птичите песни

и за въжетата

на обесените...

 

Могад а стана играчка,

кол

или маса.

Мога да дам огън.

На всяка нагласа

стволът

ми е способен.

И затова

предпочитам

баири и бездни.

Така или иначе -

все съм полезно.

Не разбирам само

защо Колю Фичето

избра камъка

пред дървеното

ми величие.

 

в. "Балканско знаме", № 17, 16 октомври 1969 г., с. 4

 

 

 

Априлска балада - 1876

 

В мрачна нощ по каменливи чуки

бродят четници брадати.

Стряскат се от злия глас на бухал

и от стъпките си под краката.

 

Бой се биха... Страшното отмина -

трябва да се мисли пак за делник.

Неколцина - кървава дружина -

търсят вярно село, хора верни...

В участ дългочакана, желана

спотаеният им дъх възкръсна.

Лудост ли, какво ли ги обхвана

българите в тази пролет късна?...

 

Ден се ражда, ден - пророк злощастен.

Месецът хайдушки се прибира.

А далеч оттук на лично място

водят към бесило Бачо Киро...

 

в. "Балканско знаме", № 44, 4 май 1971 г., с. 5

 

 

 

 

Гротеска

 

В трамвая двама се целунаха...

Да, да, целунаха се, още как!

И сякаш позлатен от пълнолуние

самият случай блесна като знак

на искреност и хубава еротика.

От този устнено-сърдечен биоток

се появи високо напрежение.

И гласовете забоботиха.

Един "светец" и някакъв "пророк"

за днешното младежко поведение

изригнаха ораторсваща лава.

За други пък кондукторът Морал

не бил въвел изряден ред.

А всичко беше както подобава,

съвсем излишен горният скандал. -

Целувката си имаше билет.

 

1966 г., София

 

 

 

Пред сън

 

На Е.

 

Потушен, вечерният пожар

някъде отчаяно угасна.

Месецът - небесен господар -

гледа долу строго и всевластно.

 

Мрак застила моето чело

със завивката на сладък спомен.

Дойдеш ли при мен, дори със взлом,

във съня ми, пак ще съм доволен.

 

Падат клепките едвам, едвам...

от копнеж умора ги поръси.

О, човек не бива да е сам,

пък било то даже и в съня си.

 

 

 

 

Пулс

 

Пнякога връхлитам на беда,

тревожен трепет бързо ме обзема,

но погледа не мога да сведа,

а само го подострям в тебе, време.

 

Дори с коварна тактика лъжа

да се промъкне в трезвата ми мисъл,

аз ще я спра, докрай ще издържа.

Мен правдата сърцето ми ориса,

та щом попадна в мамеща следа

със верен пулс веднага да ме сети

да взема меча и да приведа

във действие ума си и ръцете.

 

 

 

 

 

Есенна импресия

 

Във слънчогледовото злато

блести узрял денят.

Свърши се със лятото

и потеглям пак на път.

 

Не останаха и начини

да се лъжем без лъжи.

Виждам - във очите майчини

мъката лежи.

 

Като блуден син обичан

нося само жал:

върна ли се и се вричам:

ще поема своя дял,

нрава си ще обуздая

и ще свия дом...

Но не за всекиго това е -

да бъде птица във гнездо.

 

Сам си вярвам - вярвам честно,

че не съм безкрайно лош.

... А зад мен остава песен

като забит в гърба ми нож.

1967 г.

 

 

 

 

 

* * *

... И край ще има между нас,

но винаги ще бъдем и след края -

на твоя глас най-тъжният нюанс

и моята реалност на отчаян.

 

Ще светят избледнелите мечти

като далечно отражение.

Но вярвам,ч е прочела този стих,

когато трябва ще си само с мене.

 

И ще направиш сигурно така

(събрала крехките си сили),

че допирът на твоята ръка

по рамото да ме окриля.

 

Навярно ще съм много уморен -

като човек не случил свойто място.

Ала ще помня и до този ден,

че нямам правото да съм нещастен.

 

... И край ще има между нас,

но винаги ще бъдем и след края.

Аз в твоя тихо развълнуван глас -

ти в моята решимост на отчаян.

 

1967 г., София