Надежда Петкова: "За мен най-важни са работата, екипа, театралния морал"

 Ред е на една от водещите актриси Надежда Петкова, претворила много значими роли в театъра. Номинирана е за "Икар" за ролята й на дойката в "Ромео и Жулиета".

- Разкажете какво сте завършили, кое е най-важното за професията, което научихте?
- Актьорство за драматичен театър в Театрален колеж „Любен Гройс“ в класа на Георги Новаков и Ивет Радулова. Най-важното, което научих в колежа и което дълго отказвах да повярвам е, че за да станеш актьор са нужни не само техника, умения, тежък труд и малко талант.Нужни са желание и време. Желание наистина да се учиш и време, което да прекараш на сцената.
- Работили сте във Великотърновския театър, но сте приели поканата на тогавашния директор на габровския театър Невена Митева, как ви убеди тя да дойдете в Габрово?
- Обеща ми да не ме кара да пея на сцената.Това звучи като шега, но не е. Фактите са такива: Невена Митева не ме изтръгна от великотърновския театър. Аз вече го бях напуснала. Тогава бях съвсем млада актриса. Бях започнала работа там още преди да завърша, което тогава за мен беше хем осъществена мечта, хем доста страшничко.После се смени директорът и аз започнах постепенно да се чувствам като нежелана. Затова, когато дойде време да предподписвам договора, аз отказах. Не мисля, че сме се разделили с лоши чувства, просто аз не се чувствах на място.
Тогава имах изключителен късмет да присъствам на премиерата на „Железния светилник“ в Габрово и на коктейла след това. Там ме запознаха с Невена и тя ми предложи да започна при тях. Отговорих, че имам нужда от време да помисля. Когато се срещнахме в дирекцията десетина дена по-късно, за да обсъдим какво-що, тя ме запозна с творческите си планове, които предстояха да станат и мои, а аз я запознах с условията си - три на брой. Да имам зала за тренировки; ако усети, че не ми е мястото в тази трупа или че не можем да работим заедно, да ми го каже веднага; да не ме кара да пея на сцена. Тя се съгласи и така щастливо започнах работа в габровския театър.
- И оттогава 11 години. Какво ви харесва, какво ви задържа в Габровския театър?
- В габровския театър ме задържа работата, срещата с Петринел Гочев и театралната школа. Когато бях все още в колежа, един приятел ме попита за какво мечтая. „Да стана професионална актриса и да играя в едно професионално представление!“ „Това ще се случи съвсем скоро, ще играеш, ще се разочароваш.“ каза той.“И после? Не знам, после ще видим. В момента не мечтая за нищо друго!“ И наистина това се случи съвсем скоро. Но се оказа, че едно представление не е достатъчно. Оказа се, че аз дори не съм тръгнала по пътя на професията, а едва-що съм стъпила на него. Че имам да уча още страшно много неща, да срещам нови предизвикателства, нови страхове, нови разочарования, нови страсти, удоволствия и удовлетворения, радости и вдъхновения. И всичко това ми го стовари изведнъж животът - Петринел Гочев. След първата си среща него всички бяхме вдъхновени! Толкова много, че Петко Койчев един ден ми каза „Искам да направя тетрална школа. Мислиш ли, че можеш да се включиш?“ И със страх и опасения, че няма да сме достатъчно знаещи и можещи, започнахме това приключение, което продължава и до днес. Отговорно мога да кажа, че от децата, с които работим, научих огромна част от това, което знам за професията актьор.
- Кои бяха първите ви роли?
- Когато дойдох тук, мисля,че в рамките на 1 седмица влязох в две представления, които вече се играеха. Първо в „Село, село, пусто село“ в ролята на Тотка и в онзи „Железния светилник“в ролята на Стойна. И после вече не помня. Но Стойна винаги си я спомням с носталгия - много харесвах тази роля. Скоро разказвах на някого, че през онези първи години от моята работа в театъра някакси разбирах, че нямам достатъчно опит и умения, за да стъпя в някакви големи текстове, големи отговорности, да нося цели представления и бях доволна, когато получавах такива роли като Стойна - малко текст, малко време на сцената, но среща с всички останали актьори от представлението, страх, вълнение. То е като да си току-що дошъл чирак при много добър майстор. Всички знаят всичко много по-добре от теб, побутват те насам-натам, а ти нищо не разбираш и трябва само да внимаваш много и да се учиш. И си доволен.
- През 2013 година режисьора Петринел Гочев ви поверява една значима роля в кариерата ви, ролята на дойката в "Ромео и Жулиета". Тя ви носи номинация за "Икар" за поддържаща женска роля, нали? Разкажете за ролята.
- Хе - хе, казвате значима роля. Не, това беше значима среща в кариерата ми. Да, ролята ми донесе тази номинация, но това беше номинация за всички, за целия екип! Не, това беше награда за целия екип! Какво има да се разказва за ролята - не знам. Аз през цялото време настоявах да ми даде Меркуцио, а той все казваше „А кой ще ми играе дойката?“ Аз стъпвах много бавно, много несигурно в тези репетиции, всъщност аз във всички репетиции стъпвам така. Но Петринел е такъв - той знае точно от какво имаш нужда, точно как да подходи с теб, откъде да мине, през какви препятствия и ограничения да те прекара, за да се получи това, което иска, да ти даде увереност, сила, смисъл, да искаш да работиш денонощно! А ролята е следствие от всички тези неща. И след като учителите ми гледаха спектакъла в София, Ивет ми каза „Ти нали искаше да станеш актриса? Е, вече си!“
- Играли сте и в другата голяма постановка на Петринел Гочев "Жана Дарк". Лесно ли се прави ролята кралица? Тя е била много специална. Имате две роли в спектакъла - и на майката на Жана.
- В „Жана Дарк“ всички имаме по много повече от две роли. Това е един много луд и задъхващ спектакъл. От моето място поне така изглежда. Много пъти сме си казвали, че трябва да сложим камери отзад, които да снимат действието извън сцената и да си направим филм.Аз започвам с един актьор войник от театрална трупа, после майката на Жана, веднага след това архангел Михаил, после войник на Бодрико, после кралицата, пак майката на Жана, после жена от селото, после част от войската на Жана, после жена от друго село, после една сянка и накрая един месар, хе-хе. В повечето сцени участваме всички, за всяка сцена се добавя част от костюм или се сменя цял костюм, а сцените хвърчат една след друга. Освен това помагаме и на декора да се движи... Не знам дали можете да си представите какъв постоянен екшън е зад сцената, освен на нея. И всъщност, сега като се замислям, тези две роли, които вие споменавате, са малка почивка от иначе лудата надпревара. Но за да отговоря на въпроса, не, не се прави лесно.
- Може ли малко повече за спектакъла на Невена Митева "Омагьосани", където става дума за приятелството и за предателството.
- О, аз много обичам нашата камерна сцена! Обичам да играя на нея, а „Омагьосани“ беше камерен спектакъл. Водех, помня, един разговор по телефона на 50 сантиметра от първия ред.Това е доста смущаващо и за двете страни. Беше ми много интересно да работя по ролята, толкова далечна от моя живот и опит. Тогава разбрах, че тези, „лошите“ герои са много по-интересни за работа. Тази моята предателка, след 20 години нещастен живот, търсеше прошка и изкупление. Представете си какво е толкова време да живееш със знанието, че от ревност си направил живота на най-близките си приятели непоносим. А и своя. Не може да няма последствия. Затова аз всеки път призовавам - хубаво помисли преди да свършиш нещо тъпо, ха-ха!
- Трудно ли се играе моноспектакъл, през цялото време сте сама на сцената, не е ли изтощително физически и емоционално. Имам предвид спектакъла "Комедиантката" на Невена Митева?
- Ооо, да, всичко това е вярно! И е страшно, и е изтощително, и е трудно. Но е и много, много яко! Когато Невена ми каза за тази идея, бях ужасена. Прочетох новелата и бях още по-ужасена. Споделих с Невена страха си, а тя ми каза, че категорично вярва, че ще се справя. И започнахме. И малко по малко аз открих, че това плашещо нещо - моноспектакълът всъщност ми харесва. А изтощението е част от удоволствието. Ако е лесно, значи нищо не правиш - така съм чувала.
- Мнението на вашия директор е, че през последните 2-3 години вие се превърнахте във водеща актриса на габровския театър, става дума за постановките "Отшелникът", "Под игото", където играхте Съба Вазова, майката на Иван Вазов. Как се справихте с тези роли?
- Как съм се справила могат да кажат зрителите и режисьорът. Много е сладко за егото да чува такива неща. Водеща актриса, талантлива, много добра, ти не си човек и всякакви такива. Но това са просто определения, мнения, гледна точка. А както знаем ако има двама човека, то има поне три мнения. За мен най-хубавото, най-удовлетворяващото, най-радостното са репетициите. Там вървиш по пътя. Един път, чиято крайна точка ти е неизвестна. Вървиш с много хора и всеки те води напред, помага ти. Като се спънеш, те подпира, като паднеш, те вдига и всички заедно стигате до най-тъжното (за мен) от този процес място - премиерата, края! Но с Петринел, който е режисьор и на двата спектакъла, които споменавате, този край сякаш не настъпва и тъгата е по-малка.
- Най-голямото ви постижение, според специалистите е ролята ви в "Свекърва". Критичката Пенка Калинкова каза, че има емблематични спектакли на "Свекърва" - след свекървите на Любен Гройс и Мариус Куркински, третата добра роля е на Надежда Петкова. Как приемате тази оценка? Казва се, че е доста труден за психическо издържане спектакъл.
- Приемам я с радост. Но тази оценка е за всички, които са работили и продължават да работят по спектакъла, начело с режисьора. Наистина представлението е доста трудно за психическо издържане, защото е изключително физически натоварващо. Нанесе ми вече няколко травми, хе-хе. Но пък съм чувала, че е много красиво и зрелищно!
- Разбрах, че за разлика от много водещи актриси, вие имате афинитет към детските постановки, играете във всяко детско представление на театъра, като "Приключенията на Лиско", "Приказливко в сраната на думите" и други.
- Така е. Обичам детски представления! И не разбирам защо колегите ги избягват. Да, те водят със себе си неприятни неща, като кънтящи салони по физическо, тесни стаи в детски градини, развълнувани детски крясъци. Играла съм дори в басейн. Но, кажете ми, това не е ли страхотно приключение? Да, в тези пространства се губи част от магията на театъра, но тогава носителят на възторга си ти, а не внезапно затъмненият салон. И когато двайсет деца искат да те прегърнат, защото в този момент те обичат, не е ли магия?
- Обичате професионално изпълнената работа. Петко Койчев казва, че за вас работата, екипа, театралния морал са най-важни. Така ли е?
- Да, така е. С Петко дойдохме в габровския театър почти по едно и също време. Работили сме много дълго заедно. Освен колеги, сме и приятели и той ме познава доста добре! А и кой не обича професионално изпълнена работа?
- Пак по думите на Койчев всички режисьори обичат да работят с вас, а вие обичате ли да работите с тях, кой ви е любимия режисьор?
- Хм, в този случай малко е преувеличил. Чувала съм, че в някои моменти съм доста трудна за работа. А и аз самата понякога имам такова усещане. Петринел ми е казвал нещо за труден характер - е, аз не виждам точно така нещата, разбира се. Но би ми харесвало, ако режисьорите обичат да работят с мен. Защото за мен режисьорът е богът, чиято воля аз изпълнявам! А за любимия ми режисьор се съмнявам на някого все още да не му е ясно. Петринел Гочев.
- С кои актьори обичате да си партнирате на сцената, моля, не казвайте - с всички?
- Добре, няма! Обичам да си партнирам с актьорите, които не гледат през мен, а общуват с мен, грижат се за мен, внимават в мен и ме провокират. На които мога да имам доверие. Това се опитвам да им предлагам и аз. Също много обичам да работя с актьори, които не съм срещала досега на сцена. То е малко като флирт, ухажване на другия.
- Специалисти казват, че габровският театър е във възход, така ли е, как го чувствате?
- Работата на театъра кипи! Събран е екип от професионалисти, за които компромисът не е решение. Репертоарът е богат. Представленията са зрелищни, вълнуващи, носещи смисъл. Какво всъщност е възход за един театър?
- Имате ли си любимо хоби, какво правите в малкото ви свободно време?
- Любимото ми хоби е опознаването на човешките същност, характер и техните проявления. А от скоро имам ново любимо занимание - отглеждане и възпитаване на две кучета.