Мая Карагьозова, директор на Националния музей на образованието - Габрово:

- Г-жо Карагьозова, имали сте желание да учите Право, защо се отказахте от него?
- Баща ми е завършил История, но не е работил като историк. Брат ми в този момент учеше Право, а бащата на съпругата му беше много известен адвокат, с когото често разговаряхме. Та, той считаше, че точно там е моето място. По онова време правото беше много модерна специалност, докато днес е пренаситено от юристи. Кандидатствах и бях приета Право в СУ „Климент Охридски“, но се омъжих, съпругът ми стана асистент в Плевен, София беше много далече и трябваше да реша какво да уча във висшите учебни заведения в близките градове. Така че любовта ме изпрати във Велико Търново да уча История.
- Трудно ли се решихте да напуснете учителската професия, за да работите в НМО, или съдбата се намеси в този избор?
- Беше съдба. Всичко стана съвсем случайно. Когато откриваха Музея, бях учителка. Беше ми изключително приятно и много интересно да учителствам, да разказвам пред учениците си, да обсъждам с тях исторически факти и събития. Но съвсем случайно при среща със съпруга ми тогавашният директор на НМО Цанко Денков предложил да започна работа в Музея. А да се работи в него беше изключително престижно.
- Изпитвахте ли вътрешен конфликт дали да продължите учителската професия или да се прехвърлите на работа в НМО?
- Много ми беше трудно да реша. Още повече, че от Просветата отказваха да ме освободят. Но напуснах Техникума по текстил, защото имах сериозни противоречия с по-възрастните преподаватели. Точно тяхното отношение надделя за моето решение. Те просто не приемаха моя начин на преподаване на материала.
- Вечният конфликт между младите и старите?
- Може и така да се каже. Бях на 26 години, а моите ученици - с 8-10 години по-малки от мен. Разговарях с тях като с връстници и нищехме историята, както се казва, от игла до конец. Макар да бях твърде млада и все още неопитна, за мен и за тях часовете бяха толкова интересни, че отлитаха неусетно. Много държах децата да знаят и познават историята. Заради това уроците, които преподавах, бяха пълни с практически примери, с много разговори и дискусии. Стигах дотам, че търсех стари карти и ги показвах на учениците. Бях намерила една с три червени петна, без да знам, че тя е забранена, тъй като показваше Велика България, чиито граници бяха на три морета. Пречеха ми да ползвам помощните материали, криеха таблата, аспектоматите от мен, тъй като всички ползвахме едно хранилище.
- Да разбирам ли, че при всички тези препънки, които сте срещали от колеги, предложението на г-н Денков е било като добре дошло за Вас?
- Въпреки това много мислих, преди да реша. НМО беше съвсем непозната за мен територия и си задавах въпроса дали ще успея да се справя с изискванията, ще се чувствам ли добре. Реших да рискувам.
- В НМО сте имали възможност също да общувате с учениците, да им разказвате историята на българското образование?
- Така е. Водех лектории пред учениците, изнасяла съм им и уроци в ролята си на уредник.
- Имали ли сте моменти, в които да се укорявате за взетото решение да работите в НМО?
- Не. Напротив, винаги съм била благодарна на съдбата, че ми е дала шанса да работя именно тук. До ден днешен Музеят ми е съдба.
- Да разбирам ли, че делите живота си на различни периоди?
- Учителският ми период е бил много кратък. Десет години след първото ми учителстване попаднах отново в образователната система и бях ужасена от създадената в училище ситуация. В началните години след промяната, през 1994-1995 г., работех по заместване като учител. Образователната система вече беше като разграден двор. Беше сложен кръст на всичко постигнато и сега, след толкова години, се мъчим да го заградим, но вече няма какво. А образованието е консервативна система, която изисква много време, за да се развие. В момента изследвам образованието в България след 1944 г. Съществуват периоди, в които липсват законите, започват се определени проекти и без да се дочакат резултатите от тях, се започва нещо друго. Ще дам пример с работата на акад. Благовест Сендов и неговата група - изключително ценно като замисъл и като начална реализация, но просъществува едва две години. Беше зачеркнато всичко постигнато и се започна нещо съвсем различно. Наблюдаваме непрекъснатото сменяне на една идея с друга, без да се достигне до резултат, който би могъл да се оцени. Това според мен е една от най-големите беди на нашето образование.
- В НМО идват ученици от цялата страна, има ли разлика между образоваността на децата от различните райони на България?
- При нас идват повече деца от началната и основната степен - до 7-8 клас, и не съм открила особена разлика между тях. Но децата от по-големите градове са с по-голямо самочувствие и не толкова добре възпитани. Докато останалите проявяват невероятен интерес към всичко, с което се срещат в музея. По-любознателни са и се стремят да се докоснат до повече информация. Но впечатление правят не толкова децата с тяхното поведение - децата са си деца навсякъде, колкото нивото на техните учители. Има учители, които са невероятни, независимо от възрастта. Откъдето и да го погледнеш - това е Учител. Грижовен, внимателен, насочващ децата към най-важното. Но съм виждала и такива, които нехаят какво ще видят децата и дали въобще ще се заинтересуват от нещо, за да им бъде дадена допълнителна информация. Затова считам за важно учителите, които приемат своята професия като свещенодействие, да бъдат стимулирани - и морално, и материално. Ползата от подобен подход ще бъде за обществото, за бъдещето на държавата ни. Не може да преподаваш 30 години по един и същи начин и да не искаш да се промениш.
Сега ми прави впечатление, че 85 училища са определени като иновативни по новия закон. И че повече проекти за иновативни училища са предложени от по-малките градове, което означава различен подход при преподаваната материя, различни учебни планове. Докато по-големите са приели, че са на ниво и си карат по обичайния път.
- Кое е по-трудно - да си учител или администратор? Кое от двете Ви е по-сладко да работите?
- О-о-о, разбира се, да си учител. Там всичко зависи от самия теб. Там си сам с учениците и си длъжен да направиш необходимото, за да концентрираш вниманието им върху учебната материя. Която дори и да е скучна наглед, да я направиш интересна и за най-разсеяните ученици. Докато да си администратор е изключително трудно. Много е далеч от професионалната ти характеристика като изследовател. Непрекъснато е необходимо да се съобразяваш с финансовите промени. Особено когато разполагаш с ограничен бюджет, непрекъснато търсиш възможности да определиш така приоритетите на институцията, която ръководиш, че средствата да стигнат. Много е важен и човешкият ресурс, с който се работи. Когато поех директорския пост през 2000 година, екипът на Музея беше от 20 човека. Днес сме общо 11 души, но всички работят с хъс и доказахме, че колкото и да е трудно, се справяме. Самата аз участвам наравно с всички - чистя хранилища, правя инвентаризация, водя беседи. Всеки един върши всичко, което е необходимо - и почиства, и изследва, прави изложби, разваля изложби, води беседи, дежури.
- Кои са приоритетите в музейната дейност - изследователската или публичната дейност?
- Балансирани са. Не може да се приоритизира изследователската дейност пред посрещането на групи не само от България, но и от много други държави, организирането на изложби, свързани с историята на българското образование и т. н. Ние сме различна институция, която непрекъснато се развива. Откакто съм станала директор, три правилника на Музея са сменени. Първо бяхме културна и научна организация, след това станахме обслужващо звено, а от миналата година сме и културна организация и специализирано обслужващо звено за съхранение и развитие на образованието. Тоест нещата са балансирани. От едната страна на правилника са чисто музейните дейности, които са характерни за абсолютно всички музеи - съхраняване, популяризиране, изследователска дейност и т. н. Другата част са образователните функции на Музея, които са строго разписани и регламентирани. Именно това е разликата между нас и всички останали музеи. Тук се включват обучение на учители и преподаватели, работа с училищата в чужбина, което е нова дейност. Ние сме член на Асоциацията на българските училища в чужбина, която развива изключително активна дейност.
- Какви са осъществените до момента контакти на НМО с училища от чужбина?
- Работим с училища в Мадрид, Чикаго, с Кипър имаме договор. В момента подготвяме изложба, която да подарим в Лондон.
- Наскоро осъществихте партньорство с българско училище от Амстердам - Холандия, разкажете повече за тази среща?
- Първият контакт между Националния музей на образованието и „АБВ” беше осъществен със съдействието на Радослав Стоянов, директор на Професионалната гимназия по туризъм „Пенчо Семов” в Габрово, който доведе при нас Елица Йорданова - един от основателите и ръководител на Първо българско училище „АБВ” в Амстердам. Тя отправи покана за партньорство, чиято цел е запазване и предаването на българската култура и духовна идентичност сред имигрантите в провинция Северна Холандия. „АБВ” е едно от най-бързо разрастващите се училища зад граница. Преди четири години то започва своето функциониране с 30 деца, а сега са повече от 100, което означава, че миграцията се увеличава. Освен просветен център, „АБВ” се развива и като социално-културен, по подобие на съвременните читалища в България. В училището е създадена библиотека с 2000 издания, най-вече от дарения.
Г-жа Йорданова сподели с екипа на Музея какви са обективните трудности, които срещат в образователния процес, и как тя вижда подкрепата на Музея. Учениците са на възраст от 4 до 21 години. За голяма част от тях българският език не е майчин, те са от смесени бракове. „АБВ” е неделно училище, тоест децата са ангажирани шести ден след една натоварена седмица в регулярното холандско. Родителите се отнасят с повишена взискателност и критичност към образователния процес, защото плащат такса и очакванията им са високи.
А тези обективни обстоятелства според Елица Йорданова налагат нови изисквания. Учебниците и помагалата, по които работят, не са достатъчни. Макар да са адаптирани от Министерството на образованието и науката, те затрудняват децата. Дори в един абзац от българска народна приказка за тях има значителен брой непознати думи. Още по-специфична е работата с подготвителните групи от четиригодишни деца и предучилищната възраст.
Ето защо ръководството на Първо българско училище „АБВ” заедно с 14-те учители, които са с педагогическа правоспособност, се ориентират към интерактивното обучение. Модерната база и съвременните технически средства в холандското училище вдигат нивото и в неделното българско школо. Децата, свикнали с дигитални дъски и компютри, не искат да слушат само учителско говорене в продължение на час. Елица Йорданова сподели с нас, че много полезни за „АБВ“ ще бъдат съвременни пособия, видеофилми, клипове, особено на историческа тематика. Тъй като тяхната основна задача е мотивирането на децата да учат на български език, да четат български книги, да им създадем интересна и приятна атмосфера, за да идват с желание. Не са достатъчни учебниците. Много е важно с какво и по какъв начин ще бъдат разнообразени часовете, за да са те по-привлекателни, тъй като интерактивното обучение в „АБВ” е може би 50% от преподаването на материала. Г-жа Йорданова заяви, че е останала впечатлена от видяното в Националния музей на образованието и че ще има интерес не само техните ученици, но и учителите да ни посетят и да работим съвместно.
НМО я запозна с мултимедийното си студио за учебни визуализации, което изработва и разпространява методически помагала. Те, освен форма за популяризиране на съхраненото културно наследство, подпомагат работата на учителите. Обсъдени бяха възможностите за гостуване на изложби в българското училище в Амстердам и неговия филиал в Грьонинген.
- В други държави по света има ли музеи на образованието?
- Има над 230 музеи към училищата, които основно са концентрирани в Европа, има и в Канада. Те функционират самостоятелно, но нямат постоянна експозиция, свързана с историята на образованието. Ние сме единствената нация, която може да представи пред света историята на българското образование - от създаването на писмеността до наши дни. Всички останали музеи са тематични, с временни експозиции, със съхраняване на педагогическа литература. Самите ние имаме договорни отношения с много такива музеи - от Париж, Германия, Чехия и т. н. От няколко години членуваме в Международен симпозиум на училищните музеи. Тази година участваме непрекъснато в конференции с материали. По покана на този симпозиум участвахме и в международна изложба в Словения, която обхваща развитието на образователната система в славянските държави. Ние се представихме с 10 табла. В края на годината ще представим изложба, свързана с развитието на българското образование, в централата на ЮНЕСКО в Париж, която през 2018 г. ще гостува и в Министерството на образованието и науката.
- Разбирам, че работата Ви тук, в Националния музей на образованието, Ви изпълва с удовлетворение?
- Ще Ви отговоря с едно изречение. Много обичам своята работа. И най-голямата ми болка е, че няма да мога да обуча млади кадри за работа тук, в Националния музей на образованието, както аз го разбирам. При нас кандидатстват за работа хора с различни специалности и на различна възраст. На всички тях казвам, че тук не мога да осигуря високо заплащане и ако човекът няма желанието да работи тази работа, тя се превръща в насилие върху собствената личност. Така че приоритетът ми е да оставя в Музея добре обучени кадри. Защото виждам колко различно е висшето образование в днешно време. Самата аз помня дори семинарните занятия, които сме имали преди толкова години. За съжаление, тук кандидатстват за работа млади хора, които не знаят дори кога е създадена българската държава. Да не говорим, че нямат представа как се работи в библиотека, как се прави съобщение. Те не са полагали устен изпит. Влизат в Интернет и искат оттам да научат историята на света.
- Кое е най-хубавото събитие във Вашия живот?
- Моите внуци - единият е на 5 години и половина, другият - на година и девет месеца. Не съм вярвала, че толкова ще им се радвам. Треперя над тях. Откакто се появиха, те са моя приоритет в живота. Каквото съм успяла да направя досега, съм го направила.
Не успях да напиша дисертацията си, но се надявам да завърша книгите, които съм започнала.
Наближава краят на професионалната ми кариера, след което бих искала да се отдам изцяло на внуците си.