Гергана Змийчарова: „Не обичам да ми е лесно нито в живота, нито на сцената, нито зад обектива“

^{Водеща!}

Гергана Змийчарова

За многобройните си таланти, за различните роли, които е изиграла на сцената на Народния театър и на сцената на габровския театър, особено за незабравимата й роля на Жана Д"арк, за драматургията на "Под игото", а сега и на "Моби Дик", за успешния й проект със Светослав Славчев, който спечели финансиране от Националния фонд "Култура", разказва актрисата Гергана Змийчарова.

- Чудя се как да Ви представя. Вие сте актриса, художник, писател, фотограф?
- Здравейте. Приятно ми е. Аз съм Гергана Змийчарова. Другото са подробности, без особено значение. Избягвам да се „представям“ като някаква, ако човекът отсреща все още не знае коя съм. Струва ми се, че това как се отнасяш с хората, дали държиш на думата си и колко смислено е прекараното с теб време, струва повече от всички възможни професии. Все пак, ако някой настоява да знае какво работя, в последните години отговарям, че съм актриса… ако някой разбере отнякъде, че върша и други неща и разпитва – тогава, разбира се, разказвам с удоволствие.
- Учили сте много - фотография в Нов български университет, завършили сте актьорско майсторство, учили сте режисура. Как се справяте с всички тези умения?
- Учила съм в рамките на съвсем нормалното… като знам как се учат медицина, право или архитектура. Завърших художествена гимназия, после мислех, че искам да стана режисьор и посветих две години на това в НАТФИЗ; после се отказах – завърших бакалавър фотография, като взех четирите години за три. На финала реших да се върна към театъра като актриса. Това е една от професиите, за практикуването на която се изисква съответната диплома, така че завърших магистратура по актьорско майсторство и засега ми се струва, че съм приключила с ученето. А как се справям? Като всички хора – просто гледам да си върша прилично работата. Честно казано, почти не познавам артист, който да се занимава само с една артистична дейност, така че не съм някакво изключение.
- През 2013 години бяхте поканена в Габровския театър от Невена Митева заедно с режисьора Петринел Гочев да направите "Ромео и Жулиета". Ролята Ви на Жулиета много се хареса, имаше награди, какво си спомняте от този период?



В ролята на Жана Д Арк, за която получи номинация за "Оскар"

- Истината е, че влязох в трупата на театъра в началото на въпросния сезон, заемайки мястото (и влизайки в ролите) на напуснала театъра актриса, така че преди да започнем „Ромео и Жулиета“, имах вече пет или шест представления с трупата. Тогава синът ми беше на три и го гледаше почти изцяло баща му, тъй като аз играех и репетирах във всяко следващо представление на театъра и прекарвах страшно много време в Габрово. Страдах тогава, че не съм със семейството си. Уморително ми беше непрестанното пътуване между София и Габрово, а Петринел ми казваше: „Наслаждавай се сега! Един ден ще помниш тези години като едни от най-хубавите си в театъра!“. Разбира се, надявам се, че е още рано за обобщения, но габровският ми период ми донесе незаменим опит, самочувствие, работна дисциплина и няколко приятелства за цял живот. Обикнах го този град категорично.
- Още се помни Вашата Жана Д"арк в габровския театър. Получихте номинация за „Икар“ за ролята си. Трудно ли беше, как пресъздадохте времето, смелостта и саможервеността на това младо момиче?
- Смятам, че ако една роля не е поне малко трудна, просто няма нужда да я правиш. По тази причина, дори когато ми се падне нещо, което не е особено предизвикателство за мен, намирам си как да си го усложня. Не обичам да ми е лесно нито в живота, нито на сцената, нито зад обектива, нито пред белия лист или пред платното. Просто не мисля, че има някакъв смисъл да ти е лесно. Приемам живота като някакъв вид училище. Хайде да го кажа иначе – школа. Смятам, че идеята е да се расте – във всеки смисъл. А да растеш не е лесно… така че – да, в някакъв смисъл трудно ми беше: Да се отърся от респекта към тази историческа личност и да предложа някаква моя версия с цялата любов и възхищение, което това момиче заслужава.
Освен това в чисто физически план – това е най-тежкото представление, което съм играла. От два часа и четирийсет минути аз съм на сцената – два часа и двадесет, през които имам да изрека камари от текст, разположени в сложни мизансцени и хореографии. Винаги съм казвала, че основната задача, която сама си поставям преди на началото на всяко изиграване на „Жана д’Арк“, е да оцелея до финала, но това е всъщност шега, защото – да, уморително е, но аз яздя дървено конче, тичам до Орлеан по шестметровия аванс на сцената; нося броня от плат, мъчат ме наужким във въображаема тъмница и се бия с бутафорен меч. А какво е било за деветнайсетгодишно момиче да преживее всичко това наистина, да бъде предадена от човека, на когото е посветила изцяло краткия си живот, и да умре в пламъците заради същия този човек? Какво е било? И колко пък да ми е трудно на мен?
- На щат сте в Народния театър, върху какво работите сега?
- В момента репетирам в „Бурята“ на Боб Уилсън. Голям проект, много скъп, много мащабен, изключително различен от всичко, в което към участвала досега и като начин на работа, и като краен резултат. Със сигурност това е спектакъл, който си струва да се види. Имам доста скромна задача в него и все пак съм благодарна, че бях сред малцината, избрани от режисьора да се включат в проекта, защото… ами, защото такива неща просто не се случват всеки ден. И без да надценявам ситуацията, съвсем обективно погледнато – да се срещнеш с човек, доказал и защитил името си в продължение на десетилетия по целия свят, си е ценно преживяване. Благодарна съм.
- Кои роли в Народния театър Ви допаднаха най-много? Може би Милкана от "Майстори"?
- С ролята на Милкана дебютирах в театъра и тя, разбира се, ми е много на сърце. Това е първият екип, с който работих в Народния театър и много ги обичам всички. Но и следващите роли също си ги харесвам – Графиня Розина в „Един Безумен Ден“ е комедийна роля, каквито рядко ми се падат, така че си я обичам много. Катерина Теремин в „Теремин“ пък, макар и малка по обем роля, ми е много скъпа, защото намирам за супер трудна задачата, която имам там – да играеш изцяло положителен персонаж – самото олицетворение на любовта и отдадеността и при това да си трагически персонаж в комична сцена. Готино е много!
- Добри отзиви има и за "Един безумен ден" на Мишо Петров?
- Комедия с песни и танци, разкошни костюми, талантливи артисти, приятна музика, режисирана с мярка, с вкус… нормално е отзивите да са добри. Пак казвам – голямо щастие ми е тази роля, в която мога да си вихря комедийния талант, облечена в чудна рокля! Нямам търпение да се поуспокоят нещата в здравословен план и да играем отново тези големи, шумни спектакли на пълни салони с отекващи по три минути смехове в залата – това ужасно ми липсва…
- Работите много и за габровския театър - правите плакати на постановките, организирате рекламни кампании, най-важното - пишете пиеси?
- Вярно е. Е, това, че пиша пиеси, не е съвсем така… колко пиеси пък да съм написала?
- Вие сте автор на драматургията на "Под игото", разбрах, че цели 6 месеца сте се ровили в архивите на Народната библиотека, на къщата-музей „Иван Вазов“, за да се получи автентичен текст и да излезе наяве малко известният факт, че романът първо е излязъл на английски език?
- Истината е, че се рових девет месеца и още после четири отново се рових, докато вече пишех. „Под игото – 1894-та“ се казва пиесата и разказва за историята на издаването на романа на Вазов в България. Това е, че е издаден за първи път на английски, действително е едно от събитията в тази пиеса, но това гигантско проучване беше необходимо най-вече, за да бъдат „живи“ на сцената тези отдавна починали (за съжаление, позабравени) личности, за които става дума в тази пиеса. Освен това нямах самочувствието да си съчинявам реплики, които да „слагам в устите“ на Вазов, Шишманов, Чипев, Гешов и прочее – всичко, което всеки от тях изрича в пиесата, е извадено от дневници, писма, статии, бележки. Освен това действието се развива в София в рамките на конкретно историческо време – държах всяко име на улица, заведение, личност, всяко споменато събитие и всички факти от така наречения background на пиесата да са напълно автентични.
- Вие сте сценарист и на първия филм на Вашия съпруг Петринел Гочев, който скоро ще излезе? Как се казва той?
- Работното заглавие на филма е „Български кораб потъва в бурно море“. Разказва се за едно шестгодишно момче, което неочаквано губи баща си и историята, макар че не е документална, в никакъв случай е вдъхновена от истинската история на Петринел, който остава без баща на четири годишна възраст.
- Автор сте и на сценария на "Моби Дик", който в момента репетира габровският театър. Вие също имате роля в него. Интересно е как от роман става сценарий?
- И на мен ми е интересно. Във всеки случай не знам отговора. При нас не става дума нито за „сценарии“, нито за „драматизация“ (както най-често в театъра наричаме драматургичните текстове, писани по романи). Мисля, че това нашето си е … пиеса, базирана на романа. Все пак „Моби Дик“ разказва в 800 страници за тригодишното плаване на един кораб, чиято цел е убиването на един конкретен, гигантски, разумен бял кит. Не мисля, че е реалистично да се очаква тези 800 страници да се вместят пълноценно в 2 – 3 часа сценично време – по-скоро си поставих за цел да напиша една пиеса, вдъхновена от романа, която по свой собствен начин да съдържа философията и емоционалността на този роман. Нямам никаква представа дали съм се справила. Публиката ще прецени това.
- Каква е любимата Ви роля, която искате да изиграете?
- Никога не съм мечтала за роли. Мечтая за режисьори, които искат да работят с мен заради мен. Само толкова.
- Разбрах за поредния Ви успех, заедно със Светослав Славчев от габровския театър, написахте проект "Летен театрален форум" и ще бъде финансиран от Национален фонд "Култура". За какво става дума?
- Да! Много съм щастлива, че този проект получи финансиране, защото в началото изглеждаше като нереалистично смела мечта. Става дума за безплатна обучителна лятна резиденция за актьори и студенти по актьорско майсторство със седемдневна програма, включваща ежедневна работа с текст, работа с глас, занимания по хореография до обяд; следобедни уъркшопи с големи имена в различни направления, свързани с работата на сцена и вечерни срещи – медиации с изявени творци. На финала планираме заключителна вечер, в която участниците ще могат да покажат наученото и да бъдат забелязани от театралните режисьори и директорите, които ще бъдат поканени. Надяваме се този форум да се превърне в реален пазар на труд за актьори, липсата на какъвто аз лично усещам в България. Надяваме се и си мечтаем, че този форум ще е началото на нечия театрална кариера и сме убедени, че ще е от огромна полза за всички, които ще имат шанса да се включат.
- Вие се грижите за добрата си форма и кондиция, тренирали сте Крав Мага и спортна гимнастика. Ходите на уроци по пиано, по пеене. Много популярна сте в социалните мрежи сред младите хора. Какво още, освен че сте много отдадена на театъра?
- Хе-хе, и още ли трябва да има? Струва ми се, че и това е достатъчно… макар че ако трябва да съм съвсем честна – трябва да призная, че в момента не ми стига време нито да свиря, нито да тренирам много, а с пеене отдавна не се занимавам… освен ако не се налага, разбира се. Иначе, да – отдадена на театъра, дотолкова, доколкото тази професия изисква отдаденост. Просто смятам, че за да е конкурентен един актьор, талантът не е никак достатъчен. Просто наоколо има страшно много талантливи хора и за да успее човек да се докопа до работа всред всичкия талант, трябва да предлага още нещо – аз залагам на отлична физическа култура, бляскава дикция и някаква елементарна музикалност. Като се замисли човек – не е кой знае какво. А когато съм по-свободна в театъра – пиша, рисувам и снимам.
- По неволя сте разделени доста време със съпруга си Петринел Гочев, той в Габрово, Вие в София. Как се справяте?
- Разделени е много силна дума. Ние репетирахме три месеца заедно в „Моби Дик“ и в момента за 20 дни съм в София – до излизането на премиерата на Боб Уилсън, след което се връщам в Габрово, за да „извадим“ „Моби Дик“. Петринел си идва вкъщи за уикендите и общо взето не оставаме свободни за достатъчно дълго време, че да се почувстваме самотни май…
- Освен всички огромни ангажименти, сте отгледали и четири деца, три от предишен брак на Петринел. Това е истински героизъм. Трудно ли беше?
- Трите ни големи деца, слава Богу, имат майка, а майка им има и втори съпруг, така че бяхме четирима родители и две баби, плюс един дядо и много отдадени чичо и леля, които с общи усилия се справихме някак. Не приемам като никакъв героизъм факта, че съм помагала на мъжа си за отглеждането на децата. В момента, в който взех решение да вляза в живота на Петринел, макар и много млада, бях наясно, че каквото и да става между нас двамата в бъдеще, по отношение на децата - или правя този избор за цял живот, или не го правя никога. Разводът е достатъчна травма за всяко дете, за да се налага да търпи и разни приходящи нови половинки през няколко години… Така че когато е имало нужда от мен, съм била на линия и мисля, че това е в реда на нещата. На линия съм и сега. Завинаги. И впрочем, държа да отбележа, че одобрението на децата ми (когато го получа) ми носи удовлетворение в най-висша степен.

.