Българинът е заплоден с работливост, но не със свободолюбивост

Топ новина! Tvorets-t-tryabva-da-e-svoboden---be-mototo-na-Krasimir-Kyurkchiiski
Творецът трябва да е свободен - бе мотото на Красимир Кюркчийски
Красимир Кюркчийски обича Боженци, независимостта и истинските стойности

За свободата, независимостта и истинските стойности - в памет на Красимир Кюркчийски

На днешния ден преди 12 години се простихме с Красимир Кюркчийски. Бяхме приятели. 
    Странно е да можеш да говориш на "ти" с човек,  за който си чел в учебника и са те изпитвали в часовете по пеене. С носителя на Голямата награда на конкурса за композиция “Парижки музикални седмици”, с диригента на Държавния ансамбъл за народни песни и танци “Филип Кутев” и на Ансамбъла за народни песни към Комитета за телевизия и радио, с автора на две опери и балет, на оркестрова, камерна и филмова музика, на хорови песни и инструментални пиеси... 
    Беше загърбил суетата на столицата и избрал искреността на Балкана - Боженци. От София бе взел само пианото и таланта си, които му бяха осигурили правото да ИЗБИРА. Перфекционист в работата си, Кюрчийски обичаше обикновените неща - тези, които превръщаха изтънчения интелектуалец в здраво свързан със земята селянин. Хранеше се от авторските хонорари, които западни агенции надлежно му плащаха, но се радваше на дребните отстъпчици, които получаваше при покупка на материали за старовремската си къща, в която бе вложил сърцето си.   

По-малко се гордееше от творчеството си, колкото от лично приготвената ракия, естествено, сливова. Обичаше да си сръбва с табиет с приятели,  а за мезе - запазената му марка - листа от маруля, натопени във вода в чаша, а до нея - солница, чинийка с олио и оцет.   Сигурен съм, че тези, които го познават, като прочетат мислите, споделени през 1996-та, ще чуят гласа на Кюркчийски. Защото изказът бе като творбите му - оригинален и неподражаем. А иначе, ако заменим няколко имена, съжденията на великия композитор са напълно актуални и днес. С интервюто "100 вести" възобновява рубриката "Златни страници", започната през 22-ра по повод 30-годишнината на вестника. 


Интервюто е публикувано 
в бр. 139 от 29 ноември 1996 г. 


Красимир Кюркчийски

В сряда популярните цигулари Ангел Станков и Йосиф Радионов и Габровският камерен оркестър свириха за  60-годишнината на

Красимир Кюркчийски

Талантливият композитор, прочул се с обработката на народни песни, не знаеше, че приятелите му оказват такова внимание и си шеташе и къщата в Боженци. Аз съм си такъв - Рак, - анализира ситуацията родения на 22 юни 1936 г. ученик на Панчо Владигеров и Дмитрий Шостакович, създател на "Мистериите на българските гласове" - Не обичам данданиите, честванията. Обичам уюта, дома, спокойствието." Човекът, чийто усет за връзката между нотите е създал "Калиманко Денко", "Пиленце пее", Стани ми, стани, Майчо льо", "Дилмано Дилберо", "Руфинка", не обича и интервютата. Дава само на приятели и то, ако се съгласят да опитат от неговата сливовица. Нали е роден в Троян, Кюркчийски друга ракия не признава.


 - Казваш, че не обичаш данданиите, но през лятото отиде в НДК, където съставът на Ваня Монева „Космически български гласове“ направи невероятен концерт в твоя чест?

- Не ми се ходеше и там, но щях да ги обидя. Много са добри, особено Ваня. Много кадърна жена. Не обичам юбилеите. По-рано - юбилеи, речи... Защо? Да чуе, оня, горе. Ще мине някоя и друга година и ще си рече: „Абе, тоя изкара юбилея, я да го прибирам, стига е стоял долу!“ По-скромно, по-добре.

- Не те ли чуква нещо под лъжичката, не те ли радва това внимание?

- Не. какво да ме радва. Не съм суетен. Не съм вярващ, но май има нещо в зодиите. Аз съм Рак - каквото подхвана, все наопаки върви. Има една приказка - закъснял успех, закъсняла радост. Закъснее ли една радост, не е вече то. Ето тази къща. С толкова труд, с толкова мерак я правих. Направих я, а не се радвам. Трябва нещо да стане точно на момента, за да му се зарадваш.

- А твоите радости все закъснели ли са били?

- Комай. Всичко ми идва със закъснение. Консерваторията. Първата година не ме приеха - не бях подготвен. Когато ме приеха, вече не се радвах. Мистериите на българските гласове - писал съм ги през 70-те години, а сега чак се берат плодовете. Сега - през декември в Русе, ще е премиерата на балета „Козия рог“, който се игра в София преди десет години. Догодина на мартенските музикални дни в Москва ще е концертът ми за цигулка, който написах през 1991 г. Е, някои работи ги направих по-рано - на 22 години спечелих „Гран при дю Пари“ с моя „Струнен квартет“. Беше през 1966 година. Бях го написал още през 1957-ма. Кога са го взели французите, кога са го използвали - не знаех.

- А нещо изпреварило ли е времето си?

- Че ме боли кракът. На тези години не трябваше да ме боли. Е, да чукна на дърво, здрав съм. Що камъни, що сипица, що плочи съм мъкнал тук. Убивам се от работа - ей, ми ръцете. Но като погледна, че аз съм си го направил - екстра ми е.

- Това ли ти е радостта?

- Освен духовното, има и материална - тази градина, например. Цигулковият концерт ми носи едно удовлетворение - няма да ме е срам, че съм го написал. Но и това тук е радост. Музиката е моята професия, това - хобито. Слушай, мина времето на онези перуки, дето миришели на пудра и се занимавали само с музика. Глупости, няма такива. И Моцарт не е бил такъв, защото е бил хазартен, пияница и женкар. Другото са фантазиите на хората, които искат да направят от някой човек на изкуството нещо по.

- Твоята слабост Боженци ли е?

 - Е, виждаш, че има и други - течни слабости. За другите няма време и няма къде...

 - Други сега сменят родината, а ти само София?

- Не искам да имам нищо общо със София. Слизам от Витиня, гледам един черен облак покрил града. Аз живея на Орлов мост. През август първият ред кестени изсъхва. Дървото не може да избяга, защото има корен. А аз защо да стоя там като идиот?

- От пушека ли избяга?

- От пушека и от простаците. Там, в градовете, не знаеш коя концентрация е по-голяма - на пушека или на простаците. Защо трябва да стоя там, като мога да избягам и от двете?, Тук, в Боженци, е минимално количеството "простак".

- Какво не харесваш на софиянеца Кюркчийски?

- Какво да му харесвам. Сутрин стана, ако не пиша - отивам в клуба, ще пия една бира. Вегетиране. Нищо не вършиш. Ако имаш работа - добре, ами, ако нямаш - какво да правиш в София? Ей тук. Седиш си, пиеш си ракийцата, навън вали. Както вика шопът: „Мога да седна да копам, мога да седна да не копам“.Ей, Ваньо, брат, свободата! Да си независим! Не искам да имам нищо друго, освен свободата. Сутрин да стана, да преточа зелето, да си нахраня кокошките. Ще кажеш - оеснафяваш се. Може и така да е, но на мен това ми е предостатъчно. С възрастта хората сигурно ги тегли към земята.

- Все така независим ли си бил?

- Творецът трябва да е свободен. Защо един автор трябва да членува в съюз? Съюзът на композиторите, например, какво вършеше? Събираше членски внос и правеше „фестивал на новата българска музика". Тя нито беше нова, нито българска. Това беше един форум за хора, които иначе никога нямаше да чуят произведенията си. Творчески съюзи - глупости, това е отминал етап. Човек трябва сам да се води, да постига всичко сам. На Запад има нещо подобно, но те защитават авторското право, интересите на хората.

- А в партия членувал ли си?

- На музиката. Това е моята партия. Аз съм си секретар, аз съм си електорат. Гласувам си доверие - излизам на пазара. Не си гласувам - оставам в опозиция. Но нещо не ми остава време да членувам. Абе, може ли един творец да членува в партия? Тук комшията Иван Бонев ме бъзика - писал си за V конгрес на БКП. Писал съм, защо да не пиша? Като плащат. Аз съм аргатин - с писане си изкарвам хляба. Вече 25 години не съм на държавна работа, не чакам от държавата.

- Аполитичен ли си?

- Не. Човек не може да бъде аполитичен. Не може да не се интересува от тегобите на хората. Но думата „партия" за мен е нещо некрасиво, грозно. Навремето, като студент, написах музика по „Приказка за стълбата" на Христо Смирненски. Питах се защо някои имат, защо се катерят по стълбицата нагоре - за да имат, защо се правят на луди и си затварят очите за тегобите на другите. Та „Приказка за стълбата“ е посветена на всички, които си мислят „Това не се отнася за мен“. Преди колко години е написана, но е действала тогава, действала е по-късно, действа и сега и ще действа. Някои си мислеха, че демокрацията ще дойде и стълбицата ще изчезне. Тази стълба е вечна.

 - В музиката нужна ли е стълба?

- Музиката си има една стълба - до-ре-ми-фа. Ако можеш, с тази стълба също ще се издигнеш високо.

- Коя е добрата музика?

- Тази, която ти действа. Чуеш ли я, искаш да я чуеш втори път.Това е единственият критерий. Колкото и да е елитарно изкуство, музиката се прави за хората.

- „Радка пиратка“ хубава музика ли е?

- Не съм я чувал тази песен.

- Нещо като „Камъните падат“ е...

- и тази не съм я чувал.

- Много си изтървал. Въпросът ми е има ли кич в музиката?

- Има, и още как! Ето тези, "фолклорните" - "Пиринфолк". Какво е това? Тъпизъм от най-голям мащаб. Кебахчийска история! Сашка Васева...

- не ти ли харесва?

- О-о! И още как! Само да не пее!

- Хората ли са виновни?

- Телевизията и радиото. Бълват непрекъснато бълвочи. Това е възпитанието - каквото пускаш, това ще се хареса. Ако бях аз, щях да бъда такава фина цедка. Защо трябва да се слуша подобна сръбско-циганска музика с български текст? Народът се влияе, особено на маса. Вика: „Пусни там една сръбска песен!“ Чакай, бе! Защо сръбска? Виж гръцката песен - не можеш да я сбъркаш. Румънската - и тя румънска. А ние - като ветропоказатели. Много лесно се плъзгаме. Това е кич. А българският фолклор? Защо печели на Запад? Катедралите - пълни. Печели, но с музика - българска, национална, народна музика. Ето това е състав - сочи плаката на „Космически български гласове", - световно ниво! Като глас, като тембър, като обработка - да похваля малко и себе си. Космически гласове - Надка Караджова, Стояна Лалова, Стояна Галевска, Павлина Горчева, Янка Такева. Трябва да ти пусна една песен, да ме разбереш. Едно е да ти обяснявам, друго е да чуеш.

- Ти самият коя песен си тананикаш?

- Никоя, не мога да пея...

- ... коя ти е в главата?

 - Няма такава, ако има - ще я напиша. В главата ми сега е, че трябва отида да си купя хляб.

- Може ли да си композитор, без да можеш да пееш?

- Хората са глухи и пак пишат музика. Слепи рисуват. Имаше едно предаване наскоро. "Художник" окачил една четка на магаре, плиснал боя върху платното. И като почнат: "Ах, какво нещо!" Девалвация на пари, девалвация на стойности - музикални, човешки. Може ли това да е демокрацията? Не знам. Но тази девалвация погубва много неща - човешкото, състраданието, добротата.

- Демокрацията ли е виновна?

- Нашата - другите не познавам. То и нашата не познавам. Тя няма да дойде тук, в баирите. Тя, демокрацията, обича гладкото, равното, асфалта, жълтите павета.

- Минавало ли ти е през ума да напуснеш България?

 - Канили са ме. Бил съм много пъти в чужбина, живял съм там. Трябва да ти е много тънък коренът, за да скъсаш. Абе, тук простащина, простащина, но поне ще те напсуват на български.

 - Но младите бягат. Ако беше на 20, какво щеше да направиш?

 - Може би щях да се замисля - като гледам какво е цъфнало и завързало тук.

 - Не може ли да живее добре един композитор в България?

 - Колкото да е някъде около средното ниво. Ето аз, не съм от най-слабите композитори, а какво имам? Не мога да се сравнявам дори с един Х, У, който се занимава с най-елементарен бизнес - ще ме купи барабар с очилата.

- Ти нямаш ли пари?

- Ако имах, нямаше да съм Боженци, а в Монте Карло.

- Там по ли е хубаво?

- Сигурно. Там - море, шампанско, хубави жени. А тук - бабички,

овце. Но на мен ми стигат.

- Повечето от известните ни естрадни певци, например, си стоят тук. Значи изкарват и в България добри пари?

- Кои?

- Васко Кеца, Хранова...

- Абе, Васко Кеца кой ще го вземе? Ако можеше, да е заминал. Такива като него и Хранова в коя страна ще ги пуснат да пеят? Е, Георги Христов - той, да!

- Защото пее „Лале ли си, зюмбюл ли си“ ли го уважаваш?

- Той има глас. Чух и едно младо момче - Красимир Аврамов. Не го познавах. Диапазонът му - като на Има Сумак - една чилийска певица. Пее като бас и като сопран, пък си е мъж, хубав. Другите са боклуци. Е, Йорданка Христова, Лили Иванова. Може да ти звучи малко ретроградно...

- А от народните кои цениш?

- Всичките - до една. Тях кантарът не ги хваща.

- Коя е ТВОЯТА песен?

- Не знам. Може би „Калиманко Денко“ на Янка Рупкина, но тя вече не може да пее. Няма я тази издръжливост. Абсолютно безгласна е.

Krasimir Kurkciiski Bojenzi 1996

- Искаш да кажеш, че по концертите си пее на плейбек?

- Разбира се, че на плейбек.

- А Валя Балканска?

- И тя се е подквасила. Това, което лети в Космоса, е гласът й, когато беше на 20. Ех, как пееше на двайсет това момиче - „Излезе Дельо хайдутин"! Остаряхме! Този глад ги кара да се правят, да не кажа - за резил, ама е така. Ами пази авторитета си! Като гледам и Гюзелев - оня ден на концерта пя. Една-две години и трябва да спре. Има вече леки пробойни. Ами Мирела Френи, Гяуров. Гледах концерта му по случай 100-годишнината от създаването на операта на Пучини. Трагедия. Наистина - достолепен, но гласът му... Че той гони седемдесетте. На седемдесет години какъв човек си? Но го сърби, да се покаже на сцената.

 - Ако трябваше да определиш днешното време с една мелодия, какво ще напишеш?

- Литургия.

- А за политиците?

 - За Жан Виденов, за Желю - некролог.

- Има ли музикален некролог?

 - Има. Но за Желю щеше да е по-малък - той е човек от село.

- Ти, ако беше президент, какво щеше да направиш?

 - Първо никога нямаше да стана президент - аз кучетата и котките си не мога да управлявам. Но от Желю щях да съм повече - и той не знае като хората език, и аз не знам. Но съм по-представителен.

- А като министър-председател?

 - От Жан Виденов щях да съм стопроцентово по-добър. Щях да слушам какво ми казват хората, а той не слуша. Трябва да можеш и да слушаш, не само да говориш. Все има умни хора в БСП. Има и много глупаци, но има и умни.

- Какво трябва да се направи?

- Нищо не може да се направи - това ни е в гена. Не че е на БСП - което и да е Х-правителство, след като си позволява всеки ден да увеличава хляба, значи е некадърно, значи трябва да си ходи. Във Франция в миша дупка щяха да го вкарат. Те събориха Бастилията за една нощ, та едно правителство ли.! Но в българския сперматозоид няма свободолюбие. Работливост - това на първо място, трудолюбие - да, тьрпеливост - да, но свободолюбие няма никакво.

При французите свободолюбието е на първо място. С него се запложда жената. Там нямаше да си свалят радиаторите, а правителството. Щяха да го изритат с шамари и ритници. Жан Виденов - в затвора, Премянов - в затвора, банкерите, които направиха милиони - в затвора. Не ги убивай - в затвора. За да ти повярват хората. А ние каква демокрация правим? За пет години - милионер, милиардер. И не е от баща му. Първото, което трябваше да направим - да се приеме закон за произхода на капиталите. Докажи откъде имаш тези пари. Не можеш - решетка. Това е демокрация. Другото е ала-бала. Затова българинът е аполитичен и псува всичко наляво-надясно.

- И последно - какво искаш да кажеш на хората?

- Не съм аз този, който може да каже нещо на хората. Ако съм нещо повече от тях - да. Нищо не мога да кажа аз на хората. Ако те ми кажат нещо, с удоволствие ще го приема.

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Анфас

Към началото