Как се тъче ръчно – учиха млади и стари в читалището в село Скалско

„Виждам голяма възможност да възродим дейността на читалището и това ще бъде много хубаво за живеещите в селото. Хората не трябва да остават само вкъщи, а да са по-социализирани, да споделят времето си и заедно с други да упражняват различни занимания – мястото е в читалището, както някога. Много се радвам, че сред нас напоследък има оживление. Аз живея в село Скалско вече 40 години и сега животът ни става по-интересен, правим сбирки, всеки каже по нещо, опознаваме се“ – каза Иванка Иванова, с която разговаряме пред камбаната - подарък от немското семейство Шрьодер – то също вече е сред местните хора, защото от много години живее в Скалско, което дарило камбаната, след като реликвата на селото - 100-годишната камбана, била открадната от стойката, издигната на площада, а до нас бе отрупаната за празника маса с баници и различни лакомства, приготвени у дома за празника.
През последните няколко години читалищните дейци в дряновското село Скалско наистина упорито възстановяват дейността му, обновяват материалната база на просторната читалищна сграда.

Част от възстановените книги

Тук все по-често се чува глъчката на млади и стари, а меракът им да го превърнат в културно средище на живущите в околността е неукротим. Почистване, нова завеса за сцената, попълване на библиотечния фонд, който бил тотално унищожен, нова подредба и привлекателна среда, са една част от вече постигнатите амбиции на читалищното ръководство. Но тези трудоемки задачи се случват най-вече благодарение на отзивчивостта на местните хора, които участват с доброволческа помощ, като младите хора са първите ентусиасти.

Минка Георгиева – председател на читалищното настоятелство

„Живеем тук и неочаквано ни се получи много добър социум. Когато дойдох в селото, бях изненадана. Не само моите деца, но и останалите през цялото лято помагаха на Минка Георгиева – председателката на читалищното настоятелство, подреждаха книгите, правеха каквото можеха и ето, резултатът е налице. Грехота е всичко това да го има и да не се ползва - каза ми Силвия Стоянова, която е посветена на занаятите, занимава се с текстил, прави детски дрехи и всичко, свързано с текстила, й представлява интерес. Тя беше тук, за да подкрепи инициативата на читалището да покаже тъкачеството, каквото нашите баби и прабаби са правили, да докосне днешните поколения деца и върне искриците красота и уют в душите на възрастните, които помнят становете у дома. – Искаме децата също да имат представа как се получава плата“ – допълни Силвия, която допълва хобито си към занаятите с образование за художник оформител и сега, макар че живее в съседното село Славейково, в Скалско, в известната местна забележителност Геровата къща, има ателие. Това е родната къща на двамата братя Герови, които завещават имотите си на фонд „1300 години България“.

Силвия Стоянова (вдясно)

И докато Ваня и гостите разпределяха цветните кълбета прежда и присядаха до детските станове, към които плахо посягаха, встрани чакаше ред за участие в програмата на седянката историкът Димитър Димитров, който живее съвсем наблизо сред тишината и спокойствието на родното си село Ритя. Първото, което сподели той, е, че е в първия випуск, завършили Великотърновския университет през 1967 година. Сега очакваха той да разкаже за обичаите на село някога. За себе си побърза да каже още как се е разминал с разпределение в Родопите, след като завършил история в университета, как имал шанса да стане уредник в музея в Дряновския манастир, после ръководител на разкопките на крепостта Дискодуратера, после участвал в сондажните разкопки в местността Чуката над Дряново, а след школата по френски език през 1967-1968 година, организирана от Комитета за култура, която завършил с отличие, започнал работа в новооткрития Градски исторически музей в Дряново.
„Роден съм в село Ритя. Всичко си беше подредено, като това, което се произвеждаше в селото, беше достатъчно, за да изхрани хората. Те в магазин влизаха само за ориз, за захар, за олио. През 1961 година завърших гимназията в Дряново – много обичах историята, и след казармата кандидатствах в университета. Постоянно се връщах на село. Тук животът кипеше. Имаше 16 къщи и 110 души жители“ – разказа историкът.

Иванка, майката на Ваня, и историка Димитър Димитров

Ваня  обяснява, че при тъкането трябва да се внимава да се върне един ред назад.

Деси Димитрова

Ваня вече обясняваше, че при тъкането трябва да се внимава да се върне един ред назад.
„Разбира се, греши се, но всичко е поправимо. Тръгваш да тъчеш, разсееш се, нищелката е отгоре или отдолу - то си показва. Ако конецът е от грешното място, връщаш едно назад.“
В този момент Деси Димитрова – тя беше доста уверена, ми показа своите тъкани. Тя винаги е една от първите помощнички, когато читалището организира нещо.
„Тъкането наистина е много интересно и успокояващо“ – каза тя.
Зад становете беше и голямата младежка компания от село Славейково с постоянно жителство там. Питам първо Тервел Янков с какво животът на село привлича млади хора като него.
„О! Много интересно живеем на село. Остава ми време за разходки, за лични занимания“ – каза Тервел на чист български. Той и останалите момчета и момичета учат в американския колеж във Велико Търново, докъдето пътуват всеки ден, а вечер се прибират на село.
„Супер се чувствам на село! Приятно ми е. Обичам да съм сред природата. Разхождаме се из селото и нищо не ми липсва. Тук ми е добре. Градът не ми липсва“ – каза Теа Тихин.
„И аз се чувствам много добре на село. На 13 години съм, братята ми са на 16 и 18 години. Събираме се по различни поводи, празнуваме, играем игри, забавляваме се, гледаме филми“ - каза Лусия Янков.
„Дали нещо ни липсва на село? Моят отговор е - не. Всичко тук е толкова наблизо – ако искаме да излезем, можем да се разходим до Габрово или до Велико Търново. На село е спокойно, хубаво е, красиво е. По принцип големият град не ми липсва. Ние израснахме в Лондон и миналата година се прибрахме в България. Искахме да се преместим да живеем на село, извън големите ситита и калабалъка на големия град“ - сподели Самуил Янков.

Самуил Янков, Тервел Янков, Теа Тихин, Лусия Янков, Далиа

Мия, сестра на Далиа, с родителите си Таня и Митко

„И аз идвам от Лондон. Да, бих казала, че някои неща липсват на село, но като цяло тук е много приятно и много хубаво. Например сега - аз не съм виждала стан и нямам представа от ръчно тъкане. Затова ми е много интересно да опитам да направя нещо на стана“ – каза Далия Хитрова.
Откъде и кой е разпалил у Ваня Проданова огъня на старите български занаяти, разказа самата тя, като не изпускаше от око урока си по тъкачество, който бе увлякъл деца, мами, баби и татковци.
„Израснала съм в село Скалско, но живея в Дряново и в София. Моята баба Ивана първа ме запали по занаятите и по тъкането. Тя изгради интереса ми към тях - научи ме да плета на една и на няколко куки, да шия на ръка и на машина, но никога не ми бе показвала тъкане, защото у нас сме нямали стан. Да шием знаем, но откъде идват платовете? Така се зароди любопитството ми към тъкачеството. Първоначално сама разгадавах технологията му, а впоследствие се учих при Лидия Раева в Етнографския музей в София, а след това и при Велика Стоева – тя е от Чушкаревия род от Чипровци – те са моите две учителки. Тъкането е фина, шарена работа, изпълнена с много красота. Могат да се тъкат не само платове, а и килими, черги, шалове, носиите, престилките – всички тези неща едно време са били тъкани ръчно. Обърнах се първо към Дария Апостолова от Варна - голям майстор, но тя е много заета и нямаше време да ме учи. Работя в IT сферата, а тъкачеството ми е хоби. Любопитството растеше и аз постепенно започнах да уча занаята сама на две детски станчета. Така покрай тях започнах да уча деца – не знам как стана. Впоследствие записах магистратура „Начална педагогика“, за да мога да подкрепя хобито си с академично образование. При занаятите много неща опират до усет, но някои неща трябва да се знаят.

Камбаната, дарена от семейство Шрьодер

„Отдавна бяхме замислили седянката и решихме, че точно на Стефановден можем да покажем занаятите, като хем се съберем за празниците, хем осмислим срещата с нещо интересно – каза Минка Георгиева, председател на настоятелството на читалище „Светлина 1922“ в село Скалско. – Нали през зимата се тъче, преде, плете, защото през лятото жените са ходили на къра, а мъжете са били на гурбет като дюлгери. Радвам се, че седянката подкрепиха всички, с което даваме шанс на младите на практика да видят тъкачеството като занаят и усетят уменията, с които нашите прабаби и баби някога са създавали красиви тъкани. В залите ни е топло и уютно, хората се чувстват добре – какво повече, хем изпращаме старата 2022 година, хем почитаме зимните празници, като наричаме живот и здраве през новата година.“