Симона Петкова: „Никога не съм играла с кукли, предпочитах да ритам топката“

Топ новина!
Simona-Pеtkova:--Nikoga-nе-sam-igrala-s-kukli,-prеdpochitah-da-ritam-topkataa-

Симона Петкова е родена на 3 септември 1993 г. в Габрово. Средното си образование завършва в СОУ „Отец Паисий“ в Габрово, след което и Национална Спортна академия за учител по физическо възпитание. Младата футболистка има 11 мача в Европейските клубни турнири с отбора на НСА, като полузащитник. Шампион е на България с НСА.

Симона Петкова е играла в отбора на Лийдс, Англия „Лийц Лейдис“, състезателка на италианския “Пинк Бари“, който учасва във футболната надпревара за жени от Серия А. От България се насочва към отбора на Емполи, област Флоренция в Италия.

- Откога се занимавате с футбол, Симона?

-Започнах да се занимавам с футбол доста късно – на 16 години. А знаете, че вече момичетата имат възможност да започнат тренировъчния процес от по-ранна възраст, да играят мачове и да трупат опит. Аз нямах този късмет. За мое щастие при мен нещата се получиха. Още след първите няколко мача отидох в Спортната академия. Там 7 години се усъвършенствах като състезател. Отидох като ученичка още в 10-ти клас, но след като завърших средното си образование се записах да уча за учител по физическо възпитание в Националната Спортна академия. Завърших висшето си образование и след дипломирането ми се удаде възможност да отида на проби в Лийц Лейдис, тогава бяха Четвърта дивизия в Англия. Преминах пробен период, представих се добре и през есента отидох да играя за тях.

- Колко време бяхте в Англия?

- В Лийц бях само 6 месеца.След това отидах в Латфорд /близо до Лондон/, чийто отбор е във Втора дивизия. Там ми беше малко трудно. А и Лийц беше голям скок за мен. Шест месеца по-късно „скочих“ във второ ниво в Англия. След един много хубав, силен сезон за мен станах голмайстор за Латфорд и получих възможност да подпиша първия си професионален договор в Италия. Миналата година играх в Бари, състезавах се в серия А. Нямах толкова силен сезон, но за сметка на това беше моят първи професионален договор. Сблъсках се с много нови неща, с много предизвикателство.

- Каква е разликата между професионалния и аматьорския договор?

- Или Семи про, който представлява полупрофесионален договор, както беше при мен, като хоби. Така бях в Англия. Водеха ме на 4-часово работно време. Вземах някакви пари, но това беше символично заплащане и не можех да се издържам само с футбол. Следователно трябваше да съчетая работата си с футбола. Работех в центъра на Лондон. Правех бургери към една компания към най-бързо проспериращата Fas Food-индустрия - „Five Guys“ се казваше. Беше много тежко да съчетавама пътуването, бургерите и да играя футбол. Но се справих. При мен никога не е било лесно и това е доказателство, че човек когато има желания и се труди – ще успее.

- Трудно ли свикнахте с английския климат?

-Англия си е Англия– това са дъждове, студ, мъгли, слани - много се пътува и когато си във влак или автобус буквално замръзваш. Много е неприятен климата.

- Трудно ли се адаптирахте, или възрастта Ви помогна да се справите?

- Може би да се справя ми помогна моята подготовка от България, защото много млади хора, както и у нас, играят на открито, макар в студ и дъждове. Но знаете – футбол се играе непрекъснато, през всички сезони. А и в България има дъждове и просто трябва да свикнеш, няма как. В Англия няма тренировки в зала – всичко е навън. Особено аматьорските нива тренират само вечер и навън. Може би, професионалистите имат други схеми на подготовка.

- Разбирам, че и тук, в Габрово продължавате своите тренировки?

-Да, правя много и разнообразни тренировки, доста тежки при това. Докато бях в НСА се запознах с възможностите за тренировка, със самите тренировъчни процеси. Имах възможност да се допитам и до лектоатлети. Моята съквартирантка Ели Димитрова ме научи как да си правя сама тренировка. Подготвяше ме. Показа ми упражнения, клекове, подскоци и т.н. и как да ги изпълнявам правилно, поради което мога да кажа, че тя е човекът, който се грижи за моето физическо състояние и винаги ми дава наставления.

- Имате си тренировъчен консултант, така ли?

-Да. И това е Ели Димитрова. Всеки ден си правя тренировка. Има дни в които тренирам по два-три пъти, ходя на фитнес, тичам по баири, правя стълбички, подскачам като заек покрай блока. Като цяло се отнасям много сериозно към моята подготовка, за която нямам почивен ден и се стремя максимално да използвам времето, докато съм си тук, в Габрово, за да се подготвя за предстоящия сезон.

- Когато сте в чужбина измъчва ли Ви носталгията, как се справяте с нея?

- В началото ми беше трудно, но с течение на времето се свиква. Липсват ти семейството и приятелите. Но от друга гледна точка в България няма професионален футбол и самата аз знам, че ако се прибера в България нещата няма да стоят така. А аз гоня своите мечти и гледам да не се поддавам на мъка и носталгия, а да търся възможност и пътища за развитие.

- Как успявате да преодолеете тези чувства?

- Със снимки, с разговори.

- А мечтата, която преследвате?

-Тя е да стигна до индивидуална награда в чужбина и се надявам с българския национален отбор за жени да се включа в европейски и световни квалификации. Защото имаме качества и таланти. Имаме момичета, които са с възможности да донесат големи успехи за нашата страна.

-Познавате ли се с всички национални състезателки, поддържате ли контакти с тях?

-Да. Националният отбор беше събран преди два месеца, имахме две приятелски срещи с Хърватска. Беше ни много трудно, тъй като не се бяхме събирали цяла година. Първият мач Хърватска ни победи с 6:0, а във втория, след като видяхме нашите качества, с които разполагаме и съответно треньорът наблюдава Хърватска как играят, успяхме да измъкнем 3:1, което мисля беше добър резултат. Неприятното беше, че ни събраха на 13, а на 14 играхме мач, което по принцип е непрофесионално. Но се надявам за вбъдеще да имаме повече лагери, да имаме нужното време да се сработим и вече да говорим за отбор, а не само за индивидуални качества, за да започнем да градим нещо с цел.

-Как възникна у Вас любовта към футбола, как заобичахте този спорт?

-Да се ориентирам към футбола ми помогна Маргарит Георгиев. Той намери този талант в мен и се свърза с мен за първия ми турнир. Преди това играех с момчетата в училище и зад блока. А как ме е открил и до ден днешен не знам.

-Къде учихте, когато започнахте своите футболни тренировки?

-В СОУ „Отец Паисий“ – там играех с момчетата в училищния двор, както и пред блока. Аз съм израснала съм с момчетата.

-Скучно ли Ви беше да играете с момичетата, отколкото с момчетата?

- Беше ми по-трудно да общувам с тях по простата причина, че съм израснала с момчета. А когато си в отбор с момичета и се сблъскаш с нови нещо е като че ли по-трудно. Поне за мен е така. Вероятно защото дълго време бях играла само с момчета, но не организирано с тренировки и с мачове, а съвсем неофициално участвах в училищните мачлета. А когато играеш в националния отбор и облечеш националната фланелка атмосферата е много по-различна, напрежението също. Преди мача пеперудите в стомаха те притесняват допълнително. Крачката е много голяма, а атмосферата много по-различна.

- Как успявате да преодолеете тези вълнения?

- Опитвам се да не им се поддавам, но и до ден днешен преди всеки мач си имам притеснения. И още не мога да се преборя с предстартовата треска.

- Не е ли по-добре да си останат тези вълнения, тъй като ми се струва, че те амбицират личността?

- Не знам някой да няма подобни вълнение. Може би някои хора умеят да ги прикриват, но винаги има тръпка. Особено когато сложиш националната фланелка не може да не ти трепне сърцето и цялата душа да е настръхнала. Много е различно. А и нашият химн е супер и много искам да го чувам по-често.

-А успявате ли?

-Успявам. Един път в Италия по време на мач като видях българския флаг усетих силен прилив на енергия, какъвто не бях изпитвала дотогава. Подобно нещо в моя живот не ми се беше случавл. В Англия съм имала фенове, давала съм много автографи, приемана съм много добре. Успях да стана и голмайстор. А там когато си добър реализатор те приемат съвсем различно и те издигат на пиедестал. Но в Италия да видиш българския флаг и да чуваш своето име и призива „Давай, Симона!“ е невероятно чувство. Тогава се усещах като летящ човек, изпълнена с адреналин, с вътрешни сили. Независимо от трудността на мача, когато видиш българския флаг гордо да се вее е неописуемо, съвсем различно.

- Какво Ви накара за първи път да ритнете топка? Обикновено момичетата си играят с кукли?

- Никога не съм играла с куклички. Моето детство е било много трудно. Родена съм в многодетно семейство. Майка ми има 7 деца. Имам три големи сестри от нейния първи брак. От втория й брак сме четири деца – аз, сестра ми и двамата ми братя. Дете номер шест съм и семейството не е имало възможност да купува нови играчки. Но никога не съм си играла с кукли, винаги съм предпочитала да бъда навън и да съм с топката – дали ще играя народна топка или ще ритам, за мен нямаше особено значение, стига да съм заедно с пъргавата сфера. Наистина бях неудържима и непрекъснато исках да бъда навън.

 -Тогава ли получихте своята първа житейска закалка?

-Абсолютно. Всички ние, децата от квартала, бяхме непрекъснато навън. Докато днешните деца, виждате, са по-различни – не може да ги видите по цял ден да гонят топката и да тичатпо игра навън. Вярно е, че и в моето детство имаше деца, които не ги теглеше навън, но технологиите не бяха толкова навлезли толкова навътре в съзнанието и ежгедневието на децата, колкото днес. Така че,по-голямата част предпочитахме да играем независимо какво, но да бъдем навън. А самата аз бях силно привлечена от топката. Имах невероятно желание да играя и почти денонощно не се разделях с топката. Учех се да жонглирам, да правя различни номчера с нея. Едно време, за да застанеш на врата правехме „крачета“ - задържахме топката във въздуха. А аз бях най-слабичката и правех по две, по три и често бях на вратата. Когато се ядосах вземах топката пред нощната лапма и жонглирах. Стигах до сто, до двеста, до триста, състезавахме се с момчетата – брояхме до 500, до 1000. Така се научих да жонглирам и топката стана моя вечен приятел.

-Трудно ли завързвате други приятелства?

-Не се оплаквам от липса на приятели. Напротив, с течение на времето, когато вече бях в чужбина и осъзнах, че има хора, на които мога да разчитам, останах приятно изненадана. Но, оттогава знам, че когато ми се наложи винаги има хора, които да ми подадат ръка.

- Трудно ли се разделяте с България? Ето, сега бяхте за кратко тук и отново трябва да пътувате в чужбина!

-Така е, след четири дена трябва да пътувам за Италия. Там ще играя – в отбора на Емполи, област Флоренция, където всичко е организирано на професионални начала. Жените ползват базата на мъжете, имаме втори треньор, кондиционен треньор, медицински екип, който се грижи за хранителните режими и кондицията на момичетата. И очаквам един страхотен сезон.

- Вече четири години сте в чужбина. А колко време сте играли в България?

- Седем години.

- С какво е по-различен футболът в чужбина – с подготовката, със състезателите, атмосферата на терена, с изискванията или с нещо друго?

- Разликата е изцяло финансова. В чужбина има професионални женски лиги, има момичета с договори на заплата, както в момента ще бъда и аз. Докато в България момичетата ходят на работа, в университет, на училище и футбола им идва като забавление, като хоби. Ние нямаме условия, бази, екипировка, пособия, терени. Когато нямаме финансовата подкрепа, за да осигурим нужното на момичетата, няма как да говорим за резултати. Жалко е за труда на всички нас, които ходим на тренировки, влагаме времето, средствата си, желанието си без никакво уважение, подкрепа, или каквото и да е от футболната федерация. Момичетата заслужават адмирациии, тъй като никак не е лесно да ходиш пет пъти в седмицата на тренировки, в събота и неделя да играеш мачове. Всичко това изисква време, внимание, старание, а насреща няма заплащане, което е жалко. Именно в това е разликата между България и останалите държави. Така че, ако искаме футболни емоции и страсти, време е да се инвестира в женския футбол.

- На Вашата упоритост през годините ли се дължат Вашите постижения?

- Да. Винаги съм била много упорита, винаги съм имала желание да успея и въпреки трудностите, които съм срещала, никога не се спрях. Дори и до ден днешен не ми е толкова лесно, както изглежда, но съм решила, че няма да с спирам и ще продължавам напред. -Винаги ли сте така ведра, усмихната, лъчезарна? -Да. Самата аз съм положителен човек, което показва, че когато имаш позитивна нагласа и вяра, нещата се случват. Макар бавно и трудно, но е важно да не спираш и тайничко да се надяваш, че доброто тепърва предстови.

-Вероятно след толкова години на футболния терен вече сте формулирала за себе си какво е нужно за добрия спортист?

-Нужна е самодисциплина. Трябва човек сам да определя кое е правилно и кое не е, кога да се храни и как, дали да употребява алкохол, да ходи по дискотеки, да се занимава с гаджета и т.н. Човек сам трябва да определи кои са приоритетите му в живота и как да разпределя времето си. Това е най-важното.

-Надявам се, заради футбола да не се лишавате от чисто човешките радости?

-Напротив, никой не бива да се лишава. Въпросът е всичко да бъде в определени граници и когато играем футбол да играем всеотдайно, когато сме на тренировка – да тренираме пълноценно и съответно, когато си в почивка да не позволяваш начина ти на отдих да пречи на спортната ти кариера.

-Как успявате да балансирате между високите цели, високите изисквания към себе си, дисциплината, спортното майсторство и в същото време да не лишавате себе си от чисто човешките неща в живота, да се веселите и забавлявате?

-Мога да кажа, че сега съм още по-весела, по простата причина, че правя това, което обичам – играя футбол и съответно получавам определено заплащане, което е моята мечта. Няма как да не съм щастлива защото за това съм мечтала цял живот и тази сила и енергия изпълва ежедневието ми. Другото е, че дори да си спортист ти си нормален човек и ти се случват същите неща – имаш проблеми в къщи, пускаш пералня, правиш вечеря, независимо в каква възраст си – дали ходиш в университет или на работа това си е ежедневие като на всеки един човек. Въпросът е, че тренираш любимия си спорт и трупаш приятелства, пътувате заедно с отбора, има и забавления. Спорът дава много на всеки човек, който му се е отдал пълноценно.

- И не се чувствате по-различна от всички останали, от хората на улицата?

- Разбира се, че не. И аз ползвам градския транспорт и аз се прибирам в къщи – абсолютно еднакво е. Просто отделям време да играя футбол. А сега като навлизате в професионалния футбол? За мен е еднакво. Просто се радвам, че не ми се налага да ходя на работа. Използвам времето си за почивка, пиша книги, чета повече.

- Какво пишете?

- Стихове. Имам вече две издадени стихосбирки - „Откровения“ и „Малките неща“, сега подготвям трета. Но не ги продавам. Написала съм ги, за да зарадвам близките си и да изпълня една моя детска мечта. Затова ги подарявам.

- Щастлив човек ли е Симона Петкова?

- Определено. Щастлив и изпълнен човек съм. Живея живота-мечта и работя за сбъдването на мечтите си.

- Без какво не може човек?

- Без вяра. Нужно е човек да има вяра, надежда, желание, положително мислене, да не позволява трудностите да го повалят.

- Кой беше първият Ви треньор?

- Маргарит Георгиев – човекът, който ме откри и даде началото на моята футболна кариера. Ако не беше той, може би нямаше да играя футбол.

- Важен ли е първият треньор?

-Считам, че първият треньор е най-важен. Мога да Ви покажа посланието, което той ми дада в деня, преди да замина за София. То е: „Няма успех без първа крачка... След нея идват стъпалата нагоре, за които талантът има нужда от усилия и характер“. До ден днешен то стои в портфейла ми и ми напомня, че непрекъснато трябва да вървя напред. Това са негови думи, които съдържат голямата истина и които показват, че човек не бива да се отказва. Че няма успех, ако няма преодолени трудности.

- Как ще коментирате факта, че доста млади хора са непрекъснато по заведенията, оплакват се, не намират смисъла на живота?

- Че тяхната вътрешна мотивация е много малка. В момента има много технологии, които правят живота лесен, а хората искат успехите да дойдат без да полагат усилия. Мисля, че това е проблемът на 21-я век – фалшивата измама, че всичко идва моментално и бързо дава много грешна представа. А хората не са свикнали да полагат усилия, за да очакват резултат. Искат той да дойде максимално бързо, което няма как да стане. Именно това, според мен, е големият проблем.

- А той не е ли резултат от възпитателния процес?

-Тук вече попадаме в полето на нашата образователна система. В момента много треньори се чувстват демотивирани, може би защото заплатата им е по-ниска. Като цяло тя липсва и в децата, и в родителите като настойници, и в тренорите. Мисля, че Габрово може да просперира, ако се промени малко отношението на треньори, на родители, които да обяснят на децата, че не могат да очакват резултати преди да положат усилия.

- Считате, че днешният човек е обезверен?

- Да, категорична съм в това си мнение.

- Натрупаният опит от работата Ви в чужбина подсказва ли Ви какво би заредило габровеца с вяра?

- Може би един дългосрочен план за развитие не само на спорта, но и на цялостния живот в града. В областта на спорта чрез него да се покаже, че футболистите, например, не се раждат готови, а трябва да бъдат подготвени. Когато децата имат желание да учат, да се стимулират с награди, с екскурзии, които да дадат смисъл на детете да влага своите усилия в определена посока. Да се създава организация като тази, която направих сега с треньора на детско-юношеската школа да играят те футбол. Децата трябва да видят, че има забавления в спорта, че спорта не е само усилия и мачове, а има и пътувания, организации. Считам, че възпитателната цел на спорта е малко забравена. Децата мислят само за мач и дотам, без да го приемат като забавление и награда за положените усилия. А трябва да има и повече отношение на самите треньори към децата, като не бива да се забравя и основната роля на родителите. Според мен връзката родител-треньор трябва да бъде преразгледана, преосмислена и да се организира по различен начин.

- По време на своята ваканция, вместо да си почивате, провеждахте занимания и с деца фенове на футбола?

- Бях си тук и след Великденските празници. Тогава си оползотворих времето като тренирах за да поддържам своята форма и отделно с треньора на децата организирахме двуседмичен лагер. Децата бяха ангажирани сутрин в понеделник сряда и петък в продължение на две седмици. По време на заниманията с тях организирахме забавни игри, правихме упражнения за координация, състезания – но не типично футболни, а като забавление. Като основното занимание беше спорт.

-За какво мечтае днес Симона Петкова?

- Да взема индивидуална награда и да спечеля трофей. Голямата ми мечта е да игая на Европейско и Световно първенства с българския национален отбор.

Коментирай!

За да коментирате, влезте в профила си или се регистрирйте. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.

0 коментара

Към началото
  1. Още от Футбол

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня